Владимир Войнович
Москва 2042 (86)

Искрина

В царската приемна Зилберович ме помоли да изчакам и хукна да докладва. Огледах се. Познавах тази стая. Съвсем доскоро тя беше приемната на Берий Илич. Сега обаче изглеждаше различно. На прозорците например имаше тежки завеси с двуглави орли. Докато ги разглеждах, не обърнах внимание, че царската секретарка е спряла да пише на машината и ме гледа с любопитство. Накрая я забелязах и аз. Беше със строга черна рокля и бяла касинка, изпод която се подаваше мъничко бретонче.

— Клаша! — тихо ме повика секретарката и се усмихна.

— Искра! — извиках. — Ти ли си? Боже мой! Не те познах. Толкова си се променила, толкова си се разхубавила. Много ти отива тази рокля. И касинката. И бретончето.

Хвърлих се към нея да я прегърна, но тя вдигна ръце да ме спре и каза:

— Не, не, без такива работи.

Смаях се.

— Как така без такива работи? Толкова отдавна не съм те виждал!

— Аз също не съм те виждала отдавна и отвикнах — каза тя. — И така е по-добре. Защото ти скоро ще си заминеш, а аз ще остана тук.

— Да — казах, сякаш се оправдавах. — Не мога да те взема с мен, защото…

— Защо си мислиш — попита тя учудено, — че искам да замина с теб?

— Какво?! — Смаях се още повече. — Не искаш ли да заминеш с мен?

— От къде на къде? Какво да правя с теб?

— Как така какво да правиш с мен? Не разбираш ли? Ако замина, няма да ме видиш никога вече. Съвсем никога.

— Е… — Тя се усмихна и разпери ръце. — Все някога трябваше да се разделим.

Каза го така спокойно, все едно перспективата да се раздели с мен завинаги изобщо не я тревожеше. Това вече направо ме шокира, обиди ме и ме възмути. Мъжката ми гордост беше уязвена.

— Ама как… почнах, — как така?… Всичко ли забрави? Че ние с теб дори спяхме и…

— Че да не съм спала само с теб? — каза тя и се усмихна цинично. — Не мога да замина с всички, с които съм спала, нали?

Целият се разтреперих от тази откровеност. Стиснах юмруци, затропах с крака и се развиках:

— Как посмя да го кажеш! Как не те е срам? Нима такива понятия като любов, женска вярност и женска гордост са ти чужди? Нима си мислиш, че на света няма нищо свято? А аз, глупакът му с глупак, мислех за тебе, страдах, спомнях си, когато се яви пред мен — като видение небесно, на хубост гений въплътен…

Говорих дълго, възвишено и красиво. Произнасях думите на Пушкин, без изобщо да мисля, че съм ги откраднал. Струваше ми се, че току-що са се родили в ума или в сърцето ми. И искрено вярвах на това, което говорех.

Още преди да свърша със сентенциите, забелязах, че тя е ужасно развълнувана — разтрепери се и изведнъж с ридания се хвърли на гърдите ми.

— Мили — хлипаше тя и преглъщаше сълзите си, — любими, Клашенка… Прости ми, не знаех, че ме обичаш толкова… Но щом е така… Ти наистина ме обичаш много, нали? Ама много?

— Разбира се, че те обичам много — казах, вече не толкова уверено.

— И аз те обичам много — каза тя и ме обсипа с целувки. — Готова съм да тръгна с теб, пеша дори, където кажеш, в миналото, в бъдещето, в ада…

Много гадно нещо е това човешкият характер! Допреди секунди страстно исках да чуя от нея нещо подобно. Но щом го чух, веднага се вкиснах.

Касинката й се беше свлякла на тила. Рошех късата й коса, повтарях й нещо и си мислех: „Боже мой! Какво направих? Защо й казах да тръгне с мен? Къде да я водя?“

— Мила — казах й. — Да дойдеш с мен ще е най-голямото щастие, но…

Тя затисна устата ми с ръка.

— Никакво „но“. Идвам с теб, където ме заведеш.

— Да — казах. — Да, разбира се, но нали разбираш, аз имам жена и…

— Това не е важно — разпалено възрази тя. — Знам, че имаш жена. Но съм сигурна, че тя е добра, че ще разбере всичко и ще станем приятелки.

Трябва да кажа, че ме досмеша от предположението й — не че чак се засмях, но изхъмках. И казах, че жена ми, разбира се, е добра, дори много добра, но че малко се съмнявам, че ще разбере.

— Разбираш ли — казах, като внимателно подбирах думите си, — жена ми живее в миналото, в стария капитализъм, и страда от някои предразсъдъци, от някои отживелици — мисли си, че мъжът й трябва да е само неин и на никоя друга.

Думите ми изобщо не охладиха плама на Искра.

— Добре — каза тя. — Щом жена ти е толкова изостанала, няма да я травмираме. Ще се срещаме само от време на време. А ако и това е невъзможно, ще съм щастлива да те виждам само понякога, отдалече.

Ех, тези жени! Никога не знаят какво искат. Отначало искат да те виждат поне отдалече, ако ще би през далекоглед, но после разбират, че това им е малко, и почват да искат още.

— Сега ще те повика царят. Кажи му, че не можеш да заминеш без мен. Той е строг, но справедлив. Ще разбере. Само му кажи.

— Добре, добре — казах и погледнах Зилберович, който беше отворил вратата и ме викаше с пръст.