Владимир Войнович
Москва 2042 (85)

С багажа

Вратата се отвори и в килията, придружен от пазача, влезе казак офицер, чинът му беше нещо като есаул. Беше с дълги шалвари и с куртка с еполети с шнурчета и пискюлчета.

— Дзержин Гаврилович! — възкликнах и се хвърлих към него. — Ти ли си?

— Не — каза той. — Не съм Дзержин, а Дружин Гаврилович. — И като избегна прегръдката ми, зачете някакъв списък и попита:

— Кой тук е на буквата „к“?

Огледах килията и казах, че съм само един — за всички букви. И си помислих кое ли мое име с буквата „к“ има предвид — Карцев или Класик.

— Излизай. С багажа! — изсумтя Дзержин.

Взех си шапката и излязохме. Пазачът остана пред килията, а ние с Дзержин-Дружин дълго вървяхме по безкрайния криволичещ коридор с изподраскани стени и мръсен очукан каменен под.

— Е? — попита по едно време Дружин (нека си е Дружин). — Страх ли те е?

— Не — казах. — Не ме е страх.

— Правилно — каза той. — Нищо по-страшно от смъртта няма да ти се случи.

— А тебе са те оставили на старата ти работа, така ли? — попитах го. — Защото са разбрали, че си бил симит?

— Не, не затова — каза той. — А защото им трябват специалисти като мен. И не само на тях. На всеки режим. Каквато и революция да направиш, някой после трябва да пази резултата й. И кой ще го прави? Ние. Всеки от нас поотделно може да се смени, но всичките заедно не могат да ни сменят, няма откъде да вземат други.

— Кажи ми, моля ти се — попитах го простодушно, — а още ли служиш и в ЦРУ?

Той спря, погледна ме внимателно и каза:

— На такива въпроси, драги ми, по принцип не отговарям.

И ме поведе по-нататък.

Качихме се в един асансьор и слязохме в коридор с дъбова ламперия и под, застлан с червена пътека. Стигнахме до края му и влязохме в просторна приемна, пълна с казаци — до един старши и висши офицери.

Пред тапицираната с черна изкуствена кожа врата един мустакат секретар бавно и тъпо пишеше на машина „Олимпия“ с напуканите си пръсти. Над него имаше изографисано от някой пъргав художник огромно пано, изобразяващо влизането на цар Серафим в столицата — възторжени тълпи и сред тях Серафим, навел се от коня, как гали по главичката едно щастливо бебенце, вдигнато към него от щастливата майка.

— Вътре ли е? — пестеливо попита Дружин секретаря.

— Тъй верно! — Той скочи и застана мирно. — Ожида ви.

Дружин отвори вратата и ме пусна да вляза пръв.

Кабинетът беше също така просторен и разкошен като приемната.

Зад едно огромно писалище седеше казашки генерал и навел плешивата си глава, бързо пишеше нещо. Огромната картина над него изобразяваше Серафим: яхнал изправил се на задните си крака кон, той пронизваше с копие петоглав червен змей.

Генералът вдигна глава, отмести листовете, на които пишеше, излезе иззад писалището и с благодушна усмивка тръгна към мен, като вдигаше в движение гащите си с лампази — въпреки шкембето му му бяха големи.

— Е, добре дошъл, добре дошъл! — каза той, прегърна ме и ме потупа по гърба.

Дружин стоеше до нас и се усмихваше скромно, както подобава на младши чин пред старши.

— Свободен си — каза му Зилберович.

Дружин козирува отсечено и излезе.

— Е, сядай — каза Зилберович и ми посочи един кожен диван. Пред дивана имаше масичка и на нея видях списание, което дотогава не бях виждал — „Имперски новости“. Зилберович седна на фотьойла срещу мен.

— Да се видим най-после — каза той все така усмихнат.

— Да — повторих. — Най-после.

— Същият си си — каза той.

— А ти си се променил — казах.

— В смисъл? — загрижено попита той. — Много ли съм остарял?

— Не, не — успокоих го. — Не много. Но изглеждаш някак… С тези… — Опитах да покажа с ръце еполети и акселбанти на собственото си тяло.

— А, това ли имаш предвид? — Той килна глава на една страна и се заоглежда самодоволно. — Е, какво пък, приятелю. Дори ти можеш да потвърдиш, че съм си го заслужил. Служих на Симич… имам предвид негово величество, от сърце и душа. Повярвах в него, когато никой не вярваше. Бях до него в най-тежките времена. И както виждаш, издигнах се. А пък ти — ти направо паметник трябва да ми вдигнеш. Като се върнеш в Щокдорф — ако се върнеш, разбира се — веднага почвай. Защото Си… негово величество тоест, толкова ти беше ядосан, че искаше веднага да те накаже, както се наказват плуралистите. Обаче аз те отървах. Разбираш ли?

— Не — казах. — Не разбирам. С какво толкова съм ядосал негово величество? Какво толкова съм направил?

— Важното не е какво си направил, а какво не си направил — каза Зилберович. — Беше ти възложено да разпространяваш „Голямата зона“. А ти…

— Не можах — казах. — Флопи диска го конфискуваха още на митницата. А и да не го бяха конфискували, пак нищо нямаше да мога да направя. Комуняните нямаха нито компютри, нито хартия, само вторичен продукт имаха в изобилие. Пък и той не стигаше от време на време, понеже имаше дефицит на първичен продукт.

— Браво! — зарадва се Зилберович. — Точно това исках да чуя от теб. Значи се отнасяш отрицателно към комунистите? Не ги обичаш?

— Че кой ги обича? — казах. — Те и сами не се обичат.

— Правилно! — одобри Зилберович. — Никой не обича ламтежниците и плуралистите. Всички ги мразят. Сега отиваме с тебе при негово величество. И веднага му кажи, че мразиш ламтежниците и плуралистите и че ще се бориш срещу тях докрай. Обаче запомни едно. Да не си го нарекъл Симич или нещо такова. Само ваше величество. И няма да му противоречиш. За нищо. Отговаряш само: слушам, тъй вярно, съвсем не. Понеже ако кипне…

Зилберович не довърши, скочи, плесна с ръце и викна на появилия се на вратата мустакат секретар:

— Каретата!

Мислех си, че каза „карета“ за по-изискано, обаче се оказа, че наистина е карета. От махагон, с кожени седалки и с някакви жандарми на стъпенките отзад.

Кочияшът подкара в галоп.

Времето беше прекрасно, слънцето бляскаше по остриетата на пиките на съпровождащата каретата казашка сотня.

Дръпнах пискюлчетата на плюшените перденца и жадно загледах улицата и благодатните промени, настъпили, докато бях лежал в затвора. Всички минувачи бяха с дълги панталони и дълги рокли, някои дори бяха с дълга коса. Новата власт очевидно още не се беше утвърдила съвсем, защото някои улици бяха барикадирани със спрени напряко паромобили. Затова минавахме по някакъв заобиколен маршрут, което впрочем ме радваше. Отначало минахме по проспект „Маркс“ — вече му беше върнато изконното име „Охотни ряд“. Затова пък проспект „Първи том“ сега не беше нито улица „Горки“, нито „Тверска“, и изобщо не беше нито улица, нито проспект или булевард, а Серафимовска алея.

По целия път не видях нито един портрет на Гениалисимуса. Имаше само портрети на Симич. Но най-много ми хареса паметникът на площада срещу бившия Дворец на любовта. На коня, който навремето яздеше Юрий Долгоруки, а после Гениалисимусът, сега се извисяваше Симич и също като на картината в кабинета на Лео със зверско усърдие кормеше с копието си петоглав гипсов змей.

Накрая каретата затрополи по паветата на Червения площад.

Първото, което видях, докато минавахме покрай Историческия музей, бяха две грубо сковани бесилки. На едната с отрязани маркучи се люшкаше Хоризонт Тимофеевич Разин, а на другата висеше Берий Илич Взросли в пълна униформа, с изключение на брича. Съвсем елементарно беше да се сетя къде е. Погледнах гащите на Зилберович, той видя къде гледам, разбра всичко, притесни се и инстинктивно закри лампазите с ръце.

Понечих да го бъзикна, но чух някакъв шум, пак погледнах навън и видях до Лобното място голяма тълпа православни — пречеха да се минава, така че каретата позабави малко и можах да видя палача с червена риза и с огромен топор. Отначало не разбрах кого екзекутират. Но когато палачът замахна с топора и тълпата нададе вой и се отдръпна, видях на паветата да се търкулва къдрава черна глава. И ахнах, като познах главата на Том.

— Защо пък него? — попитах Зилберович. — Защото е негър ли?

— И ти си един! — каза Зилберович. — Негово величество се отнася много търпимо към негрите, но нали ти сам пишеш, че Том е бил скрит ламтежник?

Стана ми много неприятно. Вярно, че го бях написал, но ако знаех, че писанията ми ще докарат Том до такъв ужасен край, щях поне него да задраскам.

Докато си мислех за това, каретата успя да се провре през тълпата и влезе в отварящите се пред нас Спаски порти.