Владимир Войнович
Москва 2042 (82)

Гениалисимусът

Дълго ме водиха по някакви вмирисани слабо осветени коридори, а после отвориха една желязна врата и ме блъснаха през нея. Очевидно в килия, в която нямаше никаква светлина. Само някъде под тавана едва-едва светлееше нещо — съвсем мъничко прозорче, колкото лист от ученическа тетрадка, на квадратчета, и синята светлина едва се процеждаше през него, като го открояваше на общия черен фон — само него и нищо друго.

Стоях в това непроницаемо пространство и се надявах, че очите ми ще свикнат с тъмнината и ще видят поне нещо, но те не виждаха. Опитах да тръгна наляво и се натъкнах на нещо твърдо. Ако се съдеше по миризмата, беше кофа за нечистотии.

Не се чуваше нито звук, но почувствах, че не съм сам.

— Има ли някой тук? — попитах тихо.

— Да — отговори ми тих глас, който ми се стори познат. — Аз.

— Кой сте вие?

— Гениалисимусът — просто отвърна гласът.

Казах наум няколко лоши думи, които няма да възпроизвеждам в писмен вид. Очевидно тия гадове ме бяха тикнали не в затвора, а в лудница. При това в една килия с луд, страдащ от мания за величие.

— А да ви попитам — казах, — да не би случайно да сте буен?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, ако ви е останала поне капчица разум, да не се опитвате да ме нападате. Имам черен пояс по карате и всеки опит да използвате сила ще ви струва скъпо.

Това си беше чиста измислица, разбира се. Никога не съм имал и най-малка представа от карате. Но знаех много добре, че лудите, когато знаят, че може да изядат боя, стават разумни и предпазливи.

Човекът в тъмното помълча, обмисляйки думите ми, и после попита:

— Витя, ти ли си?

Сега помълчах аз. А после попитах:

— Значи твърдиш, че си Гениалисимусът?

— Ами да — каза той. — Гениалисимусът съм. Или бившият Гениалисимус.

Помислих пак и казах:

— Здрасти, Льоша. Мен ако питаш, съвсем справедливо са ни тикнали в тази лудница.

— Защо? — чух въпроса му.

— Защото това, което става сега във въображението ни, изобщо не може да се случи в действителността.

— Защо? — пак попита той.

— Защото самият ти въпрос говори за болестта ти. Помисли сам. Ние с теб сме родени, раснахме и почти остаряхме през миналия век. Просто няма как да се окажем тук заедно, а на всичкото отгоре пак тук да пристигне и този побъркан маниак, който сега се нарича Серафим.

Гениалисимус Букашов помисли малко и каза:

— Ти сам доказа, че понятието „действителност“ е условно. Във всеки случай за нас тя съществува само в онзи вид, в който се отразява в нашето въображение. Тоест действителността е само онова, което виждаме реално пред себе си.

— В такъв случай в момента за мен не съществува никаква действителност, понеже не виждам нищо.

— Не е необходимо да виждаш. Протегни ръце напред и се ориентирай по гласа ми.

Така и направих и скоро двамата с Букашов, като слепци, се опипвахме един друг, за да се убедим, че сме ние.