Владимир Войнович
Москва 2042 (8)

Неочаквана среща

Помислете си — какво бихте купили на предполагаемите си бъдещи познати, ако заминавате на шейсет години в бъдещето?

Стоях насред известния в Мюнхен магазин Кауфхоф (нещо като нашенски РУМ) абсолютно объркан.

И наистина — има всичко, но не знам какво да купя. Джинси? Запалки? Калкулатори? Дъвки?

Е, доколкото бях чул, в Съветския съюз вече правели дъвка. Отстъпвала на западните засега, но изобщо не се съмнявах, че за шейсет години, в резултат на научно-техническата революция, историческите постановления на партията и правителството и на трудовия ентусиазъм на масите в областта на производството на изделия за дъвкане и на снабдяването със същите на широките народни маси ще настъпят коренни положителни промени.

За джинсите също си помислих, че за шейсет години неизбежно все ще има някакъв прогрес и че поне полски, да речем, или унгарски джинси все ще могат да се купят в Москва.

Все пак взех едни. Освен това купих разни вратовръзки, шалчета, два автоматични чадъра по пет марки бройката, една електронна игра, два комплекта пергели и най-различна парфюмерия: червилца, лак за нокти, пудри, фон дьо тен и сенки, изкуствени мигли — знам, че тези неща никога не остаряват.

Помислих и за себе си, разбира се, и купих ленти за фотоапарата и за касетофона, ленти за машина, бележници и химикалки. Освен това се запасих с няколко смени бельо, чорапи, ръкавици, сапун, паста за зъби и една нова самобръсначка „Жилет“ с два комплекта ножчета. Купих всичко това в случай, че дори тези неща в бъдещето да са с по-добро качество, може да не мога да свикна с тях.

Видях фланелки с надпис „Мюнхен — 1982“ и, разбира се, веднага купих пет-шест. После на щанда за пътеводители намерих карти на най-различни градове, включително и на Москва. Реших, че трябва да си купя (дори поне за да сравня днешната Москва с бъдещата), взех една и почнах да я разглеждам, удивен от това колко е подробна. Когато живеех в Москва, също си купувах карти, но на тях бяха означени само най-главните улици, и то не всички. А на тази намирах и най-малките преки, дори задънените улички, в които навремето бях живял.

— Улица „Карцев“ намери ли я? — чух насмешлив глас зад гърба си и стреснато се обърнах.

Пред мен, със светлозелен шлифер и сива шапка, стоеше и се усмихваше Льошка Букашов, мой бивш колега и приятел в живота и на маса.

Навремето заедно учихме журналистика, а после работихме в радиото, аз в литературната редакция, а той в новините. Вечер киснехме в Клуба на журналистите. Понякога двамата, понякога трима. Той водеше един свой приятел, Едик, къдрав младеж, който се самоназоваваше генетик и имортолог. Когато се запознахме, го попитах занимава ли се с удължаване на живота. Той каза, че удължаването на живота изобщо не му било интересно, това били глупости и с тях се занимавали геронтолозите. Него го интересувал не удълженият, а вечният живот.

— Тоест искате да откриете еликсира на живота? — попитах.

Той отговори, че търсел нещо друго, но за профани то можело да се нарече и еликсир. И тъкмо да се обидя, той се притесни и каза, че като говори за профани, няма предвид мен, а бюрократите, които, понеже не вярвали, че проблемът е решим, не му давали лаборатория и му пречели всячески. Че насмалко не го били прибрали заради менделизъм-морганизъм, че били писали фейлетони за него в „Крокодил“ и че бил страшно благодарен на Льошка, който пръв се отзовал за опитите му по радиото положително.

Изобщо Льошка беше от хората, които няма да ти направят лошо просто ей така. Колкото за доброто, казваше така: „Готов съм да правя добро в разумни граници. Ако ти трябват три рубли за водка, ще ти дам.“

Според собствените си възгледи той беше завършен циник и кариерист. Кариерата му обаче потръгна чак от втория опит.

Първия го почна още в първи курс в университета.

Много добре си го спомням. От всичките колеги той беше един от най-големите и най-бедните. Беше влязъл в университета след казармата и през целия първи курс ходеше с окъсаната си униформа. Не помнеше баща си — той бил загинал през войната. Майка му, Полина Петровна, беше чистачка на Сивцев Вражек и живееше в стая седем и половина квадрата без прозорец.

Льошка ми казваше, че откакто се бил родил, никога (даже в казармата) не се бил наяждал като хората. И че е влязъл в университета не за да става журналист, ами за да стане един от хората, които ядат до насита, обличат се добре и не ги бият в милицията (него го бяха били).

Но още в първи курс той разбра, че хората, дето не ги бият в милицията, също се подразделят на различни категории, и ми каза, че истинска кариера може да се направи не по професионална, а по „партийно-полова“ линия. Помислих си, че наблюденията му върху живота са относително академични, но после видях, че не са и че той се опитва да ги употреби за практически цели.

Още щом постъпи в университета, той стана комсомолски активист, а скоро и секретар на курса ни и кандидат-член на КПСС. Не изпускаше от внимание и половата линия и се събра с една колежка, внучка на исторически героичен болшевик, която, също като него, пламтеше в комсомолската работа.

Във втори курс Льошка се беше наканил едновременно да се ожени за колежката и от кандидат-член да стане пълноправен партиен член. Пак тогава го препоръчаха за комсомолски вожд на факултета, тоест пост, от който предшествениците му се бяха издигнали до най-високите върхове на властта.

И значи поставиха кандидатурата му и трябваше да гласуваме, и просто проформа ни попитаха някой ще му направи ли отвод.

И не щеш ли, на трибуната излезе разплаканата му годеница и каза, че колкото и да й било тежко, трябвало да направи отвод на другаря Букашов, защото бил двуличник: пред масите говорел едно, а в частните си разговори — съвсем друго. В разговор с нея например нарекъл Ленин „сифилитик“.

Времената вече бяха либерални, така че не го изключиха от университета, но не стана партиен член и не го избраха за комсомолски лидер — е не го изключиха от организацията, но му вписаха строго мъмрене в книжката. Вече не можеше и дума да става за кариера и в радиото Льошка стана девета репортерска дупка — пишеше за челниците в производството, за стоманодобива и млеконадоите.

И служебното му положение, и заплатата му растяха много бавно, докато пак, почти случайно, той не пое по партийно-половата права.

Запозна се някъде с дъщерята на заместник-министъра на външните работи и се възползва от шанса. Ожени се, влезе в партията и бързо почна да наваксва пропуснатото.

Горе-долу тогава се скарахме и съдбите ни поеха в различни посоки. Аз станах дисидент, изключиха ме от Писателския съюз и дори щяха да ме приберат на топло, а той, напротив, бързо напредваше, стана политически коментатор в телевизията, ходеше в чужбина да изпълнява някакви важни задачи и дори, както разправяха, бил един от драскачите, които пишеха книгите на Брежнев. Разбирате естествено, че в ония години не се срещахме в Москва — но на, тук, в Мюнхен, се срещнахме.