Владимир Войнович
Москва 2042 (75)

Бойкот (продължение)

Животът ми се превърна в истински кошмар. Не можех да седя в хотела — задуха, паразити и освен това нямаше светлина, понеже, както ми каза дежурната, съм нямал осветителни потребности. Светлина всъщност изобщо не ми трябваше, светлина обикновено ми трябва за четене, а за четене нямаше нищо освен гадния вестник, парчета от който ми подпъхваха редовно, въпреки че потребността ми от тях беше абсолютно изчезнала. И във всяко парче намирах по нещо, което имаше пряко отношение към мен. Някои заглавия ми бяха до смешно познати: „Човекът от миналото“, „Сбъркал времето“, „Внимание: провокация!“, „Човекът, който забрави корените си“, „Юдата от Щокдорф“, „Безродникът и метеното“…

По цял ден се мотая из града без никаква цел, просто защото не мога да стоя в хотела. Между нас казано, толкова съм гладен, че понякога дори сънувам вегетарианското свинско като най-въжделено ястие. В прекомхрана обаче не пускат без справка. Опитах да използвам стария номер и да подмушна на пазача пред прекомхрана парченце „Правда“, но („Зюддойче Цайтунг“ очевидно има по-голяма прилика с необходимата справка) веднага ме разобличиха и насмалко да изям боя. С друг пазач опитах още по-прост номер. Изчаках си реда и когато стигнах вече съвсем близко до вратата, му казах: „Гледай какво хвърчи там“, и се шмугнах вътре, но чичката с думите „Ей сега ще те хвръкна аз тебе!“ ме сграбчи за ризата; успях да избягам с цената на яката.

Всички казват, че материята не изчезвала. А аз виждам, че материята, от която съм направен, си изчезва съвсем явно. Докато минавах покрай някаква витрина, погледнах мимоходом отражението си и чак се изплаших. Приличах на идеално пособие по анатомия.

Интересно, но комуняните все едно изобщо не ме познават. Съвсем доскоро всички напираха да се ръкуват с мен и искаха автографи. А сега просто не ме виждат, не ме забелязват, все едно съм станал съвсем нематериален. А когато питам някого как да стигна някъде или колко е часът, ме отминават, все едно не ме чуват.

Само понякога успявам да вляза в контакт с пазачите на разни входове. Отначало например, когато все още се надявах да намеря Искра и се опитах да проникна в хотел „Комунистически“, портиерът не само не ме пусна, но дори ме блъсна грубо. Човек можеше да си помисли, че не знае кой съм, но само преди дни същият този човек ми се усмихваше подлизурски, кланяше ми се и широко ми отваряше дъбовата врата. Опитите ми да намеря Смерчов и Дзержин също свършиха с провал. Ходих и в Безхарлит и Харлит. Но и там, и там часовите ми препречваха пътя с автоматите си, а един дори замахна към мен с приклад. Само с едного успях да поговоря. Попитах го как да вляза в Харлит и той ми каза, че трябвал пропуск. А откъде да взема пропуск? На гишето за пропуски, което било вътре. А вътре се влизало само с пропуск. С две думи, старата, много добре позната ми още от социалистическите времена история с параграф 22.

Само веднъж срещнах едно от всичките длъжностни лица, с които се бях запознал — отец Звездоний, пред Безхарлит.

— Отче! — извиках.

Той ме видя, пребледня, замърмори „Гена опази!“, започна да се презвездва, все едно съм самият дявол, и се шмугна в Безхарлит.

Останалите комуняни напълно ме игнорираха. Понякога това ме изнервяше до такава степен, че бях съгласен да ме арестуват, да ме разстрелят дори, но да ми обърнат внимание, та да разбера, че все още ме има. Веднъж толкова се бях отчаял, че сфрасках прозореца на едно отделение на вътсиг с някаква тухла. И какво си мислите? Вътсиговците изскочиха на улицата, но щом ме видяха, веднага ми обърнаха гръб и почнаха да събират стъклата, без изобщо да ми обръщат внимание. Друг път спрях до един комсър на една паробусна спирка и го попитах колко е часът. Той гледаше покрай мен, без да реагира, все едно звукът на гласа ми изобщо не влияеше на тъпанчетата му.

— Уважаеми господине — повторих настойчиво. — Вас питам. Питам ви лично не бихте ли били така любезен да ми кажете колко е часът, мамка ви мръсна?

И какво си мислите? Пак никаква реакция.

Внезапно озверях, хвърлих се върху него, повалих го на земята (беше як тип, но рухна като сухо дърво под натиска ми), затиснах го с коляно и го сграбчих за гушата.

— Колко е часът, гад? Казвай, че ще те удуша!

И щях да го удуша (той вече хъркаше), но се събра тълпа, моментално ме откъснаха от него и после всички дружно се разкараха, все едно не е станало нищо.

Страданията ми станаха още по-жестоки, когато времето почна да се разваля. Нощите станаха студени, сутрин асфалтът беше мокър от росата. И макар вече да бях свикнал да ходя бос, краката ми все пак мръзнеха. Затова пък денем стана по-приятно. Нито прекалено горещо, нито студено. Небето все по-често се забулваше в облаци и комуняните, както забелязах, ги гледаха с някаква неразбираема за мен надежда.

Не е приятно да си признаваш, че си слаб, но като изключително искрен човек трябва да ви кажа, че идейните ми устои не издържаха на връхлетелите ме изпитания. Винаги съм завиждал на хората, които въпреки всичко остават предани на убежденията си. Сред комунистите е имало хора, останали верни на идеите си дори след дългогодишен затвор, дори когато са им завирали нажежено желязо в задника и са им наливали в гърлото разтопено олово. Пред очите ми младият терорист бе издържал ужасни мъчения. А аз се оказах такъв слабак, че само след няколко дни глад бях готов да продам всичките си мъгляви идеали, всичките си незрели убеждения и всички възможни тайни (стига да ги знаех!) за паница леща. Никой обаче не ми предлагаше такава сделка. Агентите на Третия кръг бяха така законспирирани, че изобщо ги нямаше, а симитите, за които бях слушал толкова много, също не влизаха в контакт с мен.

Макар съществуването им все пак да се проявяваше по някои начини.

Докато обикалях града и мислех само за корема си, все пак забелязвах, че става нещо. Хората се събираха на групички, шепнеха си и се споглеждаха странно. И все по-често и по-често срещах думата СИМ. Виждах я по оградите, по асфалта, дори по стените на официалните учреждения. Понякога беше надраскана с тебешир, понякога с въглен, а на една телефонна будка я видях написана с вторичен продукт.

Една сутрин се събудих и я видях и в стаята си — беше надраскана с нещо остро на отсрещната стена.

Разбира се, веднага изтичах при дежурната, заведох я в стаята, показах й надрасканото и й казах, че не съм го направил аз.

— Ще проучим случая — каза дежурната и хукна да докладва на някого.

Какво и на кого е докладвала и какви изводи са били направени така и не разбрах, защото следващата вечер се случи нещо, което промени всичко, което ставаше с мен.