Владимир Войнович
Москва 2042 (74)

Бойкот

Дежурната кърпеше вълнен чорап, нахлузен на някакво трупче. Попитах я къде мога да се умия.

— Умивните потребности не се удовлетворяват — каза тя доста грубо.

— А закусвателните потребности да се удовлетворяват някъде? — попитах ехидно.

— Прекомхранът е зад ъгъла — отговори ми тя, без изобщо да си вдигне чутурата.

Излязох на улицата. През нощта асфалтът беше изстинал и на изнежените ми боси крака им беше студено. Освен това в тях се забиваха какви ли не камъчета и парченца пластмаса и ме болеше. Свих пръсти и успях някак си да стигна до прекомхрана. Опашката беше малка, четирийсетина души. Учудих се, че хората са толкова малко, но веднага се сетих, че съм в Трета къка, където живеят най-вече комуняни със самоосигуряващи се потребности. Значи хората на опашката бяха дошли от центъра. А може би дори не бяха комуняни, а пришълци от Първи кръг — защото никой не ме позна и не ми поиска автограф.

На стената до вратата беше закачено менюто. Прочетох го. Слава Богу, нямаше вегетарианско свинско. Имаше само две блюда: каша оризова булгурена и чай от дъбови листа „Дъбрава“. Помислих си, че ще мога да ги консумирам без особен риск за стомаха си. Но до менюто висеше познатата ми вече обява, че комуняните се удовлетворяват само след представяне на документ за предаден вторичен продукт.

Хукнах обратно към хотела. Гърнето ми обаче беше съвсем празно и дори измито. Много ми беше неудобно, но все пак отидох при дежурната и заеквайки от притеснение, я попитах дали случайно не знае къде ми е вторичният продукт, който съм оставил в стаята.

— Администрацията не носи отговорност за изчезване на вещи, оставени по стаите — каза тя, без да ме гледа, и аз разбрах, че тъкмо тя е откраднала вторичния ми продукт.

И какво излизаше? След като нямах вторичен продукт, не можех да получа първичен, а след като не можех да получа първичен, не можех да произведа вторичен. Какво сега — от глад ли да мра?

Трябва да призная, че си помислих, че тукашните идеолози може би все пак са прави: вторичният продукт е първичен, а първичният — вторичен. Какво да правя обаче?

„На първо място намери Искра — казах си. — Тя е на служба при тях, разбира се, но пък нали бяхме в съвсем близки отношения. Може би ще реши да ми помогне по някакъв начин.“

Помолих дежурната да ми позволи да се обадя по телефона.

— Телефонът е само за служебни потребности — отряза ме тя, без да ме поглежда.

Пак излязох, за да се обадя от някой уличен телефон — знаех, че уличните телефони в Москореп са безплатни. Първият телефон, до хотела, не работеше. На втория му беше счупена вратата на кабинката и слушалката беше отрязана.

В третата кабинка, зад ъгъла, имаше слушалка, но всички стъкла бяха счупени и не влязох, за да не си нарежа краката.

Следващият телефон беше чак през две преки; имаше си и врата, и слушалка, само сигнал си нямаше.

Улиците носеха някакви идиотски имена: „Предградна“, „Остатъчна“ и „Информационна“. Хора почти нямаше, но шум имаше. По балконите блееха овце и грухтяха прасета. Някъде колеха някое и то квичеше ужасно. По „Информационна“ стигнах до метростанция „Комунистическа последна“. Тук имаше осем телефонни кабини. Седем от осемте не работеха. В осмата стоеше жена на средна възраст и говореше. Застанах зад нея и неволно се заслушах в разговора.

— Ох, Дуся — говореше жената, — какъв ти живот?! Никакъв живот няма. К’во? Не, казвам, никакъв живот няма. Да, да — никакъв. Точно така — никакъв го няма. Какво, какво? Че това живот ли е? Това си е живо мъчение. Аз да се оплаквам? Никога. Ти сама ме попита как е животът и значи аз ти отговарям точно това, което чуваш: никакъв живот няма. Какъв ти живот, като го няма.

Разбрах, че разговорът е още в началото си, и потропах по стъклото. Помислих си, че жената ще се развика, но щом ме видя, тя спря да говори, обеща на Дуся да й звънне по-късно, веднага излезе от будката и се шмугна в метрото.

Вдигнах още топлата и влажна слушалка и я долепих до ухото си с надеждата да чуя въжделения сигнал, но сигнал нямаше.

В същия момент видях, че един човек с чанта говори през една будка от моята, и се хвърлих натам. Човекът тъкмо приключваше разговора и прати много поздрави на Планета Семьоновна.

Вдигнах току-що окачената слушалка, но тя също мълчеше. Ядосах се и така я фраснах в апарата, че тя се счупи на две.

Обърнах се и изстинах. Пред мен стоеше червендалест вътсиговец. Помислих си, че ще трябва да обяснявам защо съм счупил слушалката, но вътсиговецът, без изобщо да ми обръща внимание, влезе в кабинката, долепи двете части на слушалката, набра някакъв номер и веднага заговори.

Но когато излезе и аз влязох и взех слушалката, тя мълчеше.

Нямаше място за съмнения. Играеха си с мен на онази идиотска игра, с чиито правила се бях запознал достатъчно добре още в миналия си живот. Вярно, трябваше да отдам дължимото на службите на БЕЗО — за изминалите шейсет години се бяха научили на някои неща. Навремето не успяваха да изключват навреме всички телефони. Сега успяваха.

Опитът е голяма работа. Завъртях се около оста си и веднага забелязах двойката, която се прегръщаше на пейката под паметника „Приятелят на децата“ (Гениалисимусът с момиченце на ръце). Направи ми впечатление и възрастният комсър със сламена шапка, който четеше закачения на табло вестник, и шофьорът, който беше вдигал капака на колата си, и младата майка, която мина покрай мен с бебешка количка. Количката впрочем (успях да пъхна носа си в нея) беше празна, разбира се.

Какво да правя?