Владимир Войнович
Москва 2042 (73)

Хотел „Социалистически“

— Къде си ме докарал? — попитах Вася.

— Където наредиха — отвърна ми той. — Вече ще живеете тука. — Посочи ми една дълга ниска сграда и докато я оглеждах, превключи на скорост и потегли, като ме обви в кълбета пара.

Когато парата се разнесе, видях на лунната светлина, че сградата е нещо като барака с тъмни прозорци. На вратата на средата на бараката висеше очукана табела и в мрачината се четеше:

Срещу хотела имаше някакво незастроено пространство, а отдясно се точеше висока железобетонна ограда с бодлива тел отгоре, от което заключих, че съм в покрайнините на Москореп.

Постоях малко в недоумение, после реших да вляза, бутнах вратата, натиснах я с рамо и тя се отвори с ужасяващо скърцане.

В носа ме блъсна воня на пикня.

— Как живеете в тази смрад? — попитах една възрастна жена, младши лейтенант. Тя седеше до една масичка, на която слабо светеше газениче, направено от консервена кутия. Интересно откъде я бяха взели. Досега не бях видял консерва в Москореп.

— Какво искате? — попита жената — младши лейтенант.

Казах й, че ме местят тук от хотел „Комунистически“.

— Име и фамилия?

Мислех си, че като чуе фамилното ми име, тя веднага ще изпадне във възторг и ще ми поиска автограф, но не стана нищо подобно. Тя дълго разгръща някаква мръсна тетрадка — прокарваше разкривения си пръст по редовете. Намери каквото търсеше, взе връзка ключове, взе и газеничето, поведе ме по коридора и като ми отвори стая 14, каза:

— Това ви е стаята.

И веднага си тръгна.

Пошарих с ръка по стената да намеря ключ, но нямаше никакъв ключ, както впрочем и лампа. Но луната светеше достатъчно ярко и можах да видя тесен железен креват в ъгъла под зарешетен прозорец и паянтово столче. Креватът беше завит с бодливо одеяло, върху което имаше възглавница, натъпкана, доколкото можах да разбера, със слама. Нищо повече нямаше в стаята, ако не се броеше нощното гърне в ъгъла до вратата.

Откровено казано, това изобщо не ми хареса, но пък знаех, че трябва да си платя по някакъв начин за ината, и си рекох, майната им, и тук може да се живее. Добре поне, че ми бяха дали отделна стая, а не само легло в някаква обща, в която потребителите на вегетарианско свинско сто на сто не само хъркаха.

Под одеялото, разбира се, нямаше никакъв чаршаф.

Какво можех са направя? Оставих си обувките пред вратата и легнах върху одеялото, без да се събличам.

Толкова бях уморен, че заспах веднага, но скоро се събудих, понеже ме хапеха някакви насекоми. На няколко пъти през нощта ставах, изтръсквах ги, пак лягах, призори успях да заспя за малко, а когато станах, се ужасих. По стената пълзяха дървеници, одеялото направо мърдаше от въшки, а сред тях скачаха бълхи. Вдигнах си ризата и видях, че целият съм на червени точки.

„Бързо трябва да се махна оттук“, казах си и изскочих в коридора. Подозирах, че обувките ми едва ли ще са лъснати, но не подозирах, че изобщо няма да ги намеря.

Дежурната вече беше друга и беше старшина. Когато я попитах къде са ми обувките, тя малко се учуди, а после ми обясни, че администрацията не отговаря за вещите, оставени в коридора. Трябваше да го очаквам. Попитах я къде им е кабесенът и тя ми каза, че в хотели като техния няма никакви кабесени и че обемът за вторичен продукт е в стаята ми. Очевидно имаше предвид нощното гърне.

Не ми се щеше да ползвам горепосочената съдина, разбира се, но нямах изход и се върнах в стаята. Интересно, но там все пак имаше парче вестник — около два метра и половина. Взех го и веднага видях заглавие с едър шрифт: „ЧОВЕКЪТ ОТ МИНАЛОТО“.

Веднага разбрах, че статията е за мен, макар името ми да не се споменаваше.

И преди ми се беше случвало да чета подобни критики, но преди бях може би по-дебелокож и не си слагах тия неща на сърцето; сега обаче прочетеното ме засегна дълбоко. В статията се казваше, че някакъв си отвратителен тип от много отдавна бил поел по пътя на критикарството и оплюването на всичко скъпо и свидно на народа. Че докато живеел в епохата на развития социализъм, този тип не виждал нищо хубаво в постъпателното движение на предкомунистическото общество и по поръчение на разузнаванията от Трети кръг клеветнически оплювал всичко, което виждал. Заради своята така наречена дейност той бил получил най-суровото наказание, но благодарение на застъпничеството на тогавашните самозабравили се корупционисти успял да се отърве от справедливото възмездие, като се скрил в Третия кръг, където, за да се подмаже на отвъдокеанските си покровители, всячески хулел страната, която го била отгледала, която го била хранила, поила, обличала и обувала. И ето го този тип — пак е тук. Обществото било простило едновремешните престъпления на този ренегат. Обществото се надявало, че за шейсетте години, прекарани в Третия кръг, той се е освестил, поправил се е и е разбрал принципната разлика между комунизма и света, където трудещите са изпаднали в такава нищета, че са принудени да внасят от чужбина дори вторичен продукт. Като се надявал на това, Върховният петоъгълник взел решение за пълната реабилитация на ренегата. Обществото го посрещнало с отворени обятия, но, както се казва, вълкът кожата си мени, но нрава не. Така че този изгубил и последната си капка съвест лакей на международната реакция започнал да гледа през черни очила и на живота през периода на зрелия комунизъм, нашия живот, и дотолкова не харесвал нищо, че не различавал дори прекомхран от кабесен.

А нашето общество, така пишеше, както е известно, е най-хуманното на света. Към онези обаче, които нарушават законите и обществените норми на поведение, то се отнася сурово. Статията свършваше с призив към комуняните да не се поддават на моите провокации, да бъдат зорки и бдителни, да се сплотят още по-здраво около партията, Върховния петоъгълник, Редакционната комисия и лично около Гениалисимуса и да оказват решителен отпор на всички враждебни попълзновения.

Да, много ми беше неприятно да чета всичко това. Гадно ми беше дори да използвам този вестник за целта, за която се издаваше. Но тъй като нямах подръка нищо по-подходящо, все пак го употребих и съвсем разстроен излязох в коридора.