Владимир Войнович
Москва 2042 (72)

Творческият петоъгълник

— Откривам извънредното заседание на Творческия петоъгълник — с най-обикновен глас каза Смерчов и погледна въпросително седналия до него Берий Илич. Той беше подпрял брадичка на юмруците си и гледаше някъде покрай лявото ми ухо: целият му вид показваше, че е страничен човек тук и няма намерение да се намесва в работата на Петоъгълника.

— Заседанието е строго секретно — продължи Смерчов — и никой освен стенографката няма право да си води записки. — И ме погледна многозначително, а аз му показах празните си ръце и се потупах по гърдите, за да удостоверя, че нямам нищо, с което се пише и на което се записва, нито в ръцете, нито на масата пред мен, нито в пазвата. — На членовете на Петоъгълника това е известно, а онези, на които не е известно — Смерчов пак ме погледна, — предупреждавам, че въпросите, разглеждани от Петоъгълника, не подлежат на разгласяване извън тези стени.

— С мен и с маршала — обадих се — се получава не пето-, а седмоъгълник.

Забележката ми ми се стори много остроумна и сам си се засмях. Членовете на Петоъгълника обаче се спогледаха напрегнато. Маршалът все така демонстрираше невъзмутимост, а Комуний Иванович му хвърли бърз поглед и изобрази нещо като усмивка, от която се разбираше, че палавото ми настроение е неуместно и не отговаря на сериозността на момента.

Смутих се, свих се и скришом почнах да оглеждам членовете на Петоъгълника. Те бяха разположени по следния начин: Смерчов седеше на бюрото си отдясно на маршала. Отстрани на бюрото беше седнала Искрина с молив и бележник (именно тя водеше стенограмата). Опитвах се да срещна очите й, но тя се държеше отчуждено и не поглеждаше към мен. Останалите членове на Петоъгълника — Пропаганда Парамоновна, Дзержин Гаврилович и отец Звездоний — се бяха разположили на заседателната маса. Аз седях през няколко стола от Звездоний, почти в края й.

— Предлагам — продължи Смерчов — да проведем заседанието без излишни формалности, по същество. Веднага трябва да отбележа, че в отношенията ни с нашия класик се налага да преодоляваме някои трудности. Лично аз си обяснявам това наше взаимно неразбиране с факта, че сме расли и възпитавани в различни социални условия. Ние с вас отчитаме този фактор и проявяваме много търпение и хуманизъм. Посрещнахме нашия гост много радушно, настанихме го в най-добрия хотел, зачислихме го в категорията на повишените потребности и дори преименувахме в негова чест една от главните улици на града, въпреки че той още по никакъв начин не е заслужил това. Възнамерявахме да отпразнуваме стогодишнината му много тържествено и всенародно. Ръководството на КПГБ, Върховният петоъгълник и Редакционната комисия с личното участие на Гениалисимуса взеха едно наистина изключително смело решение: въпреки временния дефицит на хартия и въпреки това, че в Москореп изобщо не е прието да се печатат книги, нямащи пряко отношение към Гениалисимусианата, та въпреки посоченото ние възнамерявахме да публикуваме едно произведение на нашия гост, като обаче го помолихме да направи някои наистина необходими поправки и да изключи онези моменти, без които спокойно може да се мине. За тази всъщност лесна задача му бяха предоставени всички необходими материали, с които той се запозна. Нали? — Смерчов ме погледна.

— Ако имате предвид главите от приписвания на мен роман — казах, — да, запознах се с тях.

— Трябва да станеш, когато ти говори генералът — изсъска изведнъж Звездоний.

Погледнах го, после погледнах Смерчов. Той отклони поглед, без да каже нищо. Разбрах, че е съгласен със Звездоний, но че няма да настоява; аз пък естествено изобщо не мислех да ставам — да не съм им новобранец.

— Е, сега вече знаете всичко — каза Смерчов. — Сим Карнавалов не е умрял, както предполагахте в началото; той е жив, лежи в Швейцарската банка и чака своя час.

— Чака той, чака, ама няма да дочака — обади се Звездоний и всички членове на Петоъгълника се засмяха весело, но напрегнато.

— Да — уверено потвърди Комуний Иванович. — Той няма да дочака своя час, стига, разбира се, нашият гост все пак да размисли и да ни помогне.

— Имам един въпрос — казах аз.

— Заповядайте — разреши Смерчов.

— Кажете ми… — Погледнах Звездоний и някак си автоматично станах. — Всичко онова, което прочетох в романа, потвърждава ли се от някакви независими документи?

— Разбира се, че се потвърждава — каза Дзержин Гаврилович, отвори зелената папка пред себе си и почна да показва листовете в нея. — Потвърждава се от донесенията на майор Степанида Зуева-Джонсън, от информацията на нашия разузнавач Том Джонсън и сметката за телефонния разговор, проведен между Карнавалов и професор Доналд Ривкин.

— Стига вече глупости! — казах нервно. — Всичко това, на което се позовавате, всичките тези донесения, информации и телефонни сметки са взети от същия роман. Но това е роман, художествено съчинение, с други думи, просто измислица.

Доста злостна измислица — отбеляза мълчалата досега Пропаганда Парамоновна и погледна маршала.

— Казвате, измислица — каза Смерчов, — но благодарение на тази ваша, така да се каже, измислица симитите в републиката стават все по-нагли. Ето например вчера неизвестни злоумишленици са изходили цял куп вторичен продукт точно пред паметника на Научните открития на Гениалисимуса, като са заболи и бележка: „Нашият подарък за Гениалисимуса“.

— О, Гена, какво кощунство! — възкликна отец Звездоний, втренчи се в портрета на Гениалисимуса и ревностно се презвезди. Другите направиха същото, така че и аз последвах примера им.

— И от размерите на изходеното — продължи Смерчов — е ясно, че е действал не някакъв изолиран ренегат, а цяла организация. Естествено бележката е подписана с една известна ви трибуквена дума. А завчера е обезвредена група суинги. Събирали са се в частни домове, носели са дълги панталони и поли и са танцували враждебни танци. След като са ги арестували, те естествено веднага почнали да се оправдават и да твърдят, че дължината на крачолите нямала политически характер. Оказало се обаче, че в Знаците им за принадлежност — на всичките до един — има снимки на личността, пред която се прекланят.

Щом чух това, неволно погледнах Искра, но тя продължаваше прилежно да пише, без да проявява никакви емоции.

— Е — каза Смерчов, — да не разводняваме разговора. Бих искал само да кажа на нашия гост (забелязах, че избягва да ме нарича Класик) следното: ние много добре разбираме, че не му се иска да поправя вече написаната книга дори само за да не си създава излишна работа. Но това е много важно и всички ние… не само аз лично, но и другите членове на Творческия петоъгълник, много ви молим: задраскайте го този, дето сте го сложили да язди бял кон. По-добре ще е и за вас, и за нас. Какво толкова сте се вкопчили в него? С какво ви е толкова скъп?

О, Гена, какво да ги правя?

Пак станах и нервно закрачих из стаята.

— Господа комсъри — започнах колкото можех по-убедително. — Повярвайте ми, не замислям нищо лошо срещу вас. Бих искал да направя всичко, на което държите. Вчера, докато препрочитах някои страници от романа, взех писалката и наистина, наистина от сърце исках да задраскам Сим Симич…

— И какво ви попречи? — поинтересува се с насмешка Пропаганда Парамоновна.

— Натурата — отговорих. — Разбирате ли, виждам думата „Сим“, искам да я зачеркна, но ръката ми просто не ме слуша. И освен това как да го зачеркна? Нали ако махна него, трябва да махна и Зилберович…

— И много добре ще направите — намеси се Звездоний. — Един симит по-малко.

— Обаче не е само той — възразих и седнах. — Ако махна Зилберович, трябва да махна и Жанета. А след нея трябва да зачеркна и Клеопатра Казимировна. И Степанида, и Том, и коня, и доктор Ривкин.

— Ами задраскайте ги всичките! — викна Смерчов.

— Но не разбирате ли, че тогава няма да има никакъв роман? Ще стане някаква идиотщина. Не, вие просто изобщо не ме разбирате. Че ако можех така да кастря романите си, изобщо нямаше защо да идвам при вас. Още тогава, в социалистическите времена, при култистите, волунтаристите, корупционистите и реформистите знаете ли каква кариера щях да направя? Че аз щях да стана секретар на Писателския съюз, Герой на труда, депутат и лауреат. И хонорарите щяха да ми ги носят в чували. Но и тогава не го можех това, и сега не го мога.

В кабинета се възцари тежко мълчание. Участниците в заседанието се споглеждаха, а Комуний Иванович разкопча и пак закопча най-горното копче на гимнастьорката си.

Внезапно Пропаганда Парамоновна скочи на късите си крачета, дотъркаля се до мен, прегърна ме изотзад, лепна големите си гърди на гърба ми и задърдори сладникаво:

— Моля ти се, миличък, моля ти се, сладичък, какъв си такъв опърничав, защо се инатиш като магаре… Помогни ни, моля ти се. Като жена те моля…

И изведнъж падна на колене и прегърна краката ми…

— Миличък, сладичък…

Развълнувах се, скочих, сложих ръце на боцкащата й глава и понечих да я отблъсна.

— Спрете! — викнах. — Какво правите? Не ви ли е срам?

— Безочливец! — викна отец Звездоний. — Че и за срам ще ми говори! Негодник! Виж кой стои на колене пред теб бе! Жена! Майка! Генерал! А ти… Ей сега ще ти разбия мутрата!

И скочи, провлече крак по пода и се нахвърли срещу мен с вдигнати юмруци. Аз обаче успях да се изскубна от обятията на Пропаганда, хванах го за брадицата, дръпнах надолу и му фраснах едно коляно във физиономията.

Целият в кръв, той отскочи с кански писък и опря гръб в стената. Затисна носа си с ръце, но кръвта течеше между пръстите му и капеше по расото му и по пода.

Участниците в заседанието ни гледаха изумено — ту мене, ту Звездоний. За пръв път успях да срещна погледа на Искрина и видях, че е ужасена.

— Това си е чист терор! — зловещо спокойно каза Пропаганда Парамоновна.

И в кабинета се възцари мълчание, от което ме побиха тръпки.

Маршал Взросли рязко стана и излезе.

И забелязах, че всички присъстващи веднага не че точно въздъхнаха с облекчение, но се поотпуснаха. Дзержин скочи, изтича при Звездоний и каза доста грубичко:

— Я дай да видя! Е, няма страшно. Гледай тавана и кръвта ще спре. — Обърна се към Смерчов. — Всичко е наред.

— Как така ще е наред? — възмути се Пропаганда Парамоновна. — Как ще е наред, като имаме случай на бандитско нападение?

— Млъквай де! — прекъсна я Дзержин и продължи, като заобикаля из кабинета в кръг: — Значи така. Нашата дискусия с Класик стигна до задънена улица. Ние искаме нещо от него, а той не ни разбира. Защо?

— Не ни разбира, защото е враг — каза Пропаганда.

— Да, най-вероятно затова — печално се усмихна Смерчов.

— Защо говорите така? — Дзержин се плесна по бедрото. — Защо веднага — враг. Защо са тия определения? Лично аз, като служител на БЕЗО, винаги съм търсил у хората доброто, най-доброто в тях. Трябва да се опитаме да разберем Класик. Знаете ли, преглеждах разни стари дела на предварителни писатели и открих, че сред тях всъщност е имало много ненормални и че човек трябва да се отнася с тях много внимателно. Защото иначе се инатят. Като него сега. А цялата работа е там, че той е творец, не може просто да му се заповядва да направи това и това, трябва да му предложим широк избор, за да има размах за творчество. Добре, да допуснем, че не иска да ни посочи местонахождението на сейфа. Няма да го караме насила. Не иска да задраска героя си — и това може да се разбере. Но чуй ме, драги ми — обърна се той вече към мен. — Можеш и сам да измислиш нещо. Добре, не искаш да зачеркваш оня тип, но може да направиш така, че да умре — и готово. Слагаме точката. Или например не да го замразят, а да го осолят. А?

Дзержин ме погледна, другите също. Дори Звездоний, макар да го беше страх да си изправи главата, някак успя да я извърти и ме погледна отстрани, като птица.

— Всъщност да — каза Смерчов. — Според мен идеята е добра. Продуктивна е.

— Стига глупости — възразих уморено. — Кой ще седне да осолява хора? Това да не ви е сланина?

— Просто така го казах — обади се Дзержин. — Ей така, за пример. Може да се измисли нещо друго. Пак да го замразят и да го сложат в сейфа, но там, да речем, има дупчица, той се размразява и се вмирисва. Всякакви варианти може да има. Ти ще си ги разработиш, нали си творец.

В този момент Искра ме погледна и разбрах, че е категорично против такива поправки. Може би ако не беше този неин поглед, щях да отстъпя. Но сега…

— Не — казах. Усещах, че мигът на слабост е отминал. — Няма да стане. И изобщо, щом ще говорите с мен по този начин, не искам да имам повече нищо общо с вас. Не ви ща нито юбилеите, нито почестите. Дочаквам си космоплана и си заминавам за Щокдорф.

Звездоний стисна носа си с два пръста и издудна с любопитство:

— Без виза?

— Каква виза? — попитах и застанах нащрек.

— Как каква? — усмихна се Смерчов. — Има си ред за минаване на границата. Не може без виза. Дори в Първи кръг да иска да отиде човек, в Калужка област например, пак трябва виза.

— Това е за вашите комуняни. — Махнах пренебрежително с ръка. — А аз не само не съм комунянин, ами от повече от шейсет години съм лишен от съветско гражданство. С две думи — не съм ваш.

При тези мои думи членовете на Петоъгълника се спогледаха някак странно, а Комуний Иванович се усмихна, разпери широко ръце и като ме нарече с човешкото ми име, каза удовлетворено:

— А, не, Виталий Никитич, наш сте. Нали ви реабилитирахме.