Владимир Войнович
Москва 2042 (71)

Изчезването

„Катюша, миличка!

Ужасно съм притеснена. Изобщо не разбирам какво става. Сутринта се събудих малко по-късно от обикновено и гледам — Том вече станал и излязъл. Помислих си, че е отишъл в конюшнята. Добре, викам си. Станах, облякох се, отидох да Му почистя — беше тъкмо времето, когато Той тича. И гледам — в спалнята всичко оправено, все едно не е лягано, кабинетът и той подреден. Писалището празно, ако не се брои някакво медицинско списание. До закуска имаше още много време и отидох в конюшнята да питам Том да не се е случило нещо. Обаче Том го нямаше. Нямаше да се учудя, обаче не само Том го нямаше, нямаше го и Глагол. Тръгнах да търся чифутчето, а на него вратата му заключена и по двора не се вижда никакъв. Не се разтревожих още де, рекох си, че може заедно да са отишли при ветеринарния например. Макар че си беше странно, понеже ветеринарният южъли идва лично, а пък и Том с чифутчето могат да се оправят и сами с Глагол — Той не се занимава с такива работи.

И пак не си помислих нищо страшно де, помислих си го чак като отидох на брекфъст. Отивам значи и гледам, Жанета Григориевна и майка й вече там и двете ревали. Какво е станало, питам ги. Нищо, казват. Къде е Господарят, питам. Няма го вече, казват ми. Да не е умрял? Гледам, Клеопатра Казимировна една нервна такава, не ме поглежда в очите и си мълчи, а Жанета Григориевна вика: умря. Попитах къде са се дянали Том и чифутчето, да не са тръгнали да го карат в моргата? С коня? Клеопатра Казимировна пак мълчи, а Жанета Григориевна каже: «Том и Леополд Григориевич също вече ги няма.» «И те ли умряха?», питам. «И те», казва ми.

Представяш ли си как трябва да реагирам на такива думи? Какво да кажа? Къде са им труповете, викам. Не питай, казва ми, не е твоя работа. Как да не е моя работа, викам, не е моя работа къде е вашият си труп, обаче къде е моят, на моя Том, си е точно моя работа. Те не отвръщат нищо и не знам какво да правя, да викам ли полиция, или не си струва. Ако това е твоя работа, Катюша, трябваше да ми съобщиш да знам, понеже сега не знам какво да правя. Чакам инструкции…“

Последното изречение издава Степанида като агент — то е могло да бъде написано само в състояние на крайно бързане и вълнение.

Очевидно Степанида все пак е получила очакваните инструкции, понеже в следващото си писмо вече почти не се старае да пише неграмотно — съобщава, че през последните дни преди изчезването си Господарят бил много умислен. Многократно викал в кабинета си чифутчето и Том, заключвали се и дълго говорели. Том също бил странен през тези дни и не отговарял на въпросите на Степанида (макар че, пише тя в скоби, на нея би трябвало да й каже всичко). Зилберович също се държал загадъчно, но бил весел.

Една вечер, няколко дни преди изчезването, Степанида забелязала, че лампата на Господаря свети необичайно късно, промъкнала се под отворения прозорец и чула, че той говори на руски с някакъв човек, когото наричал мистър Ривкин. Чула само част от разговора и той й се сторил много странен — чак много по-късно разбрала за какво става дума.

— Не разбирам къде е проблемът — говорел Сим Симич с необичайна за него възбуда. — Масата на коня е много по-голяма от човешката, но трябва да се има предвид и че конят все пак е на по-примитивен стадий на развитие, и че организмът му е много по-прост от нашия…

Стеша почнала да се досеща за темата на разговора едва когато, вече след изчезването на Господаря, намерила на писалището му ксерокопие на една статия от научнопопулярното списание „Медикал Ривю“. Много редове от статията били подчертани и в полетата имало бележки, направени от Господаря. Статията била за опитите на харвардския професор доктор Доналд Ривкин в охлаждането на организмите на висши млекопитаещи. Пишело, че опитите потвърждавали, че вече има достатъчно надеждна методика за охлаждане на организмите, които можели да се запазят много дълго (практически вечно) в състояние на анабиоза. Пишело и за първите опити не само с маймуни, но и с живи хора — безнадеждно болни (обикновено от рак), които се съгласили да се подложат на замразяване с надеждата да дочакат в замразен вид медицината да се развие дотолкова, че да ги излекува.

Имало още едно копие. Но не на статия, а на телефонна сметка за междуградски разговор — за разговора, който Степанида била подслушала. Разговорът бил продължил четири часа и половина, струвал луди пари и като се имало предвид, че Господарят не бил прахосник, вероятно бил много важен за него.

Тук, както пише в книгата, съобщенията на Степанида прекъсват. Приложената към тях справка сухо съобщава, че след изпълнението на задачата си Героят на Съветския съюз майор от КГБ Степанида Макаровна Зуева-Джонсън се е върнала в родината, но по пътя от летището към центъра на Москва загинала в автомобилна катастрофа.

Историята обаче не свършва тук. Прочетох докладите на над десетина агенти, на които беше възложено да изяснят какво все пак е станало с Карнавалов и къде е изчезнал. Някои агенти честно съобщаваха, че не са успели да разберат нищо. Други преразказваха какви ли не нелепи слухове. И само един се беше добрал до интересната информация, че в клиниката на професор Ривкин неотдавна е бил направен много сложен експеримент за едновременно охлаждане на три човешки организма и един конски.

Следваше нещо вече съвсем невъобразимо: „С. С. Карнавалов, двамата му телохранители и конят Глагол са доставени в Женева в състояние на анабиоза и се пазят в един от сейфовете на Швейцарската банка за неограничен срок.“

— И там, в този сейф — каза ми Дзержин Гаврилович при следващата ни среща, — той лежи и до днес и чака своя час. Чака комунистическата власт да рухне и тогава, размразен, да се появи на бял кон.

— Да — казах, изпълнен с песимизъм. — Той е такъв човек, че от него може да се очаква всичко. Но съм сигурен, че славните ни комунистически разузнавачи, съвместно със славните агенти на ЦРУ, разбира се, вече знаят в кой точно сейф лежи този самозванец.

— Глупости! — Дзержин Гаврилович се усмихна горчиво, без да обръща внимание на намека ми. — Ако знаехме къде е, нямаше да имаме нужда от помощта ти.