Владимир Войнович
Москва 2042 (68)

Еликсирът

„Господи, къде съм попаднал? — мислех си, докато разглеждах лабораторията на професора. — Що за странно учреждение, в което с хората се държат като с мухи! Първо си правят с тях разни опити, а после ги анихилират, балсамират, преработват и кастрират.“

Лабораторията беше съвсем обикновена. Скромно бюро в ъгъла. На стената над бюрото голям портрет на Гениалисимуса с униформа и всички ордени. До него беше забодена обаче доста странна снимка — двама престарели пияници се чукаха с пластмасови чашки.

Отначало оборудването на лабораторията не ми направи кой знае какво впечатление. Имаше някакъв аламбик от неръждаема стомана и в него очевидно вреше нещо. От аламбика излизаха десетки шарени стъклени тръбички и влизаха в разни охладителни серпантини. Имаше и много уреди, които показваха температурата, налягането и не знам какво още. Накрая системата се раздвояваше и всяка половинка свършваше с една тръбичка над пластмасова чашка, тоест чашките бяха две.

На етикетчето на едната имаше роза, а на другата — череп и кости.

И в двете чашки бавно, много бавно капеше безцветна течност.

Разглеждах всичко това и чувствах, че застаналият зад мен професор внимателно ме наблюдава.

— Интересант? — чух гласа му.

— Ами — казах, — интересно е. Прилича на казан за водка.

Думите ми явно го развеселиха, защото той се разсмя така, че цял почервеня и чак се просълзи.

— Точно така — каза професорът и избърса очите си. — Наистина е казан. Идеалният казан. Само че не прави водка, а… какво?

Нямаше какво друго да направя, освен да вдигна рамене.

— Не можете ли да се сетите? — радостно възкликна той и плесна с ръце. — Не можете, нали? Предавате ли се?

— Предавам се — казах.

— Значи — почна той с тържествена възбуда, — вие виждате това, което преди вас са виждали само двама души: аз и още един, и този един не е друг, а самият Гениалисимус. Именно той, преди да отлети за последно в космоса, посети лабораторията ми и стоеше точно на мястото, където сега стоите вие.

— Лично Гениалисимусът? — попитах невярващо и отстъпих крачка встрани.

— Да, именно той и именно лично. И знаете ли защо? Защото аз направих най-великото откритие в човешката история. Изобретих… Впрочем вижте сам. Виждате ли тази раничка на пръста ми? Днес счупих една епруветка и се порязах. А сега гледайте — взимам само капчица от моя дестилат, намазвам раничката и ето, виждате ли, тя зарасна, вече я няма. Разбирате ли сега какво е това?

— Еликсирът на живота! — викнах, внезапно осенен.

— Именно, еликсирът на живота! — Професорът ме тупна по рамото. — Или, както го нарекох аз, БНГ — Безсмъртната напитка на Гениалисимуса.

Толкова бях шашардисан от чутото, че не възприемах никакви обяснения и не запомних нищо. Помня само как професорът ми обясняваше, че в човешкия организъм имало два вида течност ли някаква, друго нещо ли, което той условно наричал плазма на живота и плазма на смъртта. И че тези две плазми били смесени и водели непрестанна борба, като плазмата на смъртта постепенно надделявала над плазмата на живота. И че важното било не само да се открият тези две плазми, но и да се разделят, което той, професорът, успял да постигне.

След кратката си лекция професорът взе чашката с розата и ме попита искам ли да отпия.

Че кой би отказал? Но след като я опитах, разбрах, че съм готов да умра тутакси, но не и да удължавам живота си, като пия тази гадост.

— Не ви ли хареса? — попита той загрижено. — Е, на вкус не е много добра, но пък за вечен живот може да се пият и по-гадни неща.

Бях на друго мнение, но от възпитание си замълчах.

— А сега — тържествено каза той — погледнете тази снимка и помислете кои са хората на нея.

Пак погледнах снимката със старците. Единият ми приличаше малко на Гениалисимуса. Разликата между лицето на официалния портрет и това на снимката до него беше огромна, но вече нищо не можеше да ме учуди. Но другият старец, абсолютно плешив, с беззъба уста… Погледнах Едисон Ксенофонтович.

— Да — казах, — да. Има известна прилика. Вярно, много далечна.

— Е, щом се сетихте — позасмя се професорът, — вгледайте се в мен по-внимателно. Не намирате ли и прилика с някого другиго?

— Едик — казах, понеже познах младия биолог, с когото Льошка Букашов ме беше запознал преди почти осемдесет години в Дома на журналистите. — Ти ли си?

— Аз съм — каза Едик.

— Лъжеш, педал с педал! — викнах на предварителен език.

— Педал, не педал — не лъжа — отвърна ми с усмивка Едик на същия език.

И все пак не можех да повярвам. Обиколих го, огледах го в профил и анфас. Дори го опипах — но все още имах известни съмнения.

— Ами… — почнах неуверено — Гениалисимусът значи е…

— Разбира се. — Той кимна печално, все едно ми признаваше нещо, което трябваше да си остане тайна. — Не се ли сети досега?

— Нямаше какво да се сещам — казах. — Истината ми беше пред очите. Но не ми достигна въображение, за да я приема.

— Точно там е работата! — каза той с такъв вид, сякаш потвърждавах някаква негова отдавнашна мисъл. — Точно там е работата — че все още не се доверяваме на въображението си. Не разбираме съвършенството си и ни се струва, че има някаква обективна картина на света, която изобщо не зависи от това как я гледаме.

— Едик — прекъснах го, — не ми ги разправяй тия. Първичното е вторично, вторичното е първично, чух го вече.

— Чул си го, но не го вярваш, защото не ти достига въображение. Знаеш ли, покрай другото изследвах какви ли не луди, страдащи от разни халюцинации. И стигнах до извода, че няма никакви халюцинации. Просто халюциниращият вижда неща, които ние не виждаме, а ние виждаме онова, което не вижда той.

— Значи ако съм в делир и виждам дяволи, те съществуват реално?

— Разбира се — кимна Едик. — В твоя свят те съществуват реално, а в моя, докато съм трезвен…

— Между другото — прекъснах го — да си непрекъснато трезвен е страшно скучно. Нямаш ли в тая лаборатория нещо, с което си промивате епруветките и колбите?

Едик ме погледна, помисли и каза:

— Аз всъщност не пия, но по такъв случай… Вкъщи все ще се намери нещо.