Владимир Войнович
Москва 2042 (63)

Романът

— Е, прегледахте ли го? — попита маршалът, когато измъкнах от пазвата си вече доста поизмачканата книга.

— Да, да, прочетох го — отговорих.

— Бяхме сами в кабинета му — той нареди на секретарката да не пуска никого и да не го свързва по телефона.

— И? — Той ме погледна в очите.

— Според мен не е лош — казах. — Съвсем не е лош. Дори е добър, направо чудесен.

— М-да — съгласи се той. — Романът като цяло е интересен. Обаче вие прочетохте ли го все пак критично?

— Разбира се, че го прочетох критично. Как иначе? Винаги и всичко чета критично.

— Точно това исках да чуя от вас. — Маршалът се оживи и закрачи из стаята. — Разбирате ли, когато човек мисли критично, тогава с него можеш да се разбереш. Когато обаче мисли некритично — не можеш. И какви недостатъци намерихте в романа си?

— Недостатъци ли? — повторих учудено. — За какви недостатъци говорите?

Той ме изгледа странно, после каза малко объркано:

— Ами нали… според мен във всички книги, дори в най-добрите, все има някакви недостатъци.

— Разбира се, че има — съгласих се веднага. — Във всички освен в моите. Защото, когато пиша, аз веднага задрасквам всички недостатъци и оставям само достойнствата. Вярно, докато четях този роман, забелязах една излишна запетая, но за това си е виновен коректорът — не го знам къде е зяпал.

Взросли мълчеше. Аз също. Той избърса потта от челото си. Аз направих същото движение, макар челото ми да не беше потно.

— Може и наистина да си го мислите — каза Берий Илич унило, — но не сте прав. Няма произведения без недостатъци. Ето например Гениалисимусианата се пише от голям колектив автори, но дори той понякога допуска някои грешки. А вие… Дайте да ви покажа.

— Добре — съгласих се.

— Значи така… — Той отвори книгата и прегледа първата страница. — Да почнем например с увода. Още в самото начало вие заявявате, че не е съвсем ясно дали това, което пишете, се е случило наистина, или сте си го измислили. Къде е истината, а?

— Е, сега — казах озадачено. — Откъде да знам къде е истината? Вие сам казвате, че вторичното е първично, а първичното — вторично. В такъв случай между измислицата и реалността изобщо няма никаква разлика.

— Добре, да допуснем — съгласи се той и запрелиства по-нататък. — Ето, капиталиста сте го изобразили много добре. Много сатирично. Този де… как беше… Махенмителбрехер.

— Мителбрехенмахер — поправих го кротко.

— Да, да, разбира се, Михелматен… значи него де. А той, този ваш търговец, и с бели коне ли търгува?

— С бели ли? — учудих се. — Ааа, разбрах какво имате предвид. Честно, не знам. Мисля, че той по принцип не ги избира по цвят. За него важното е да са бързи. Затова предпочита арабските коне.

— Аха, да. Апропо, за онези араби, които ви отвличат… Не ви ли се струва странно, че възлагат на вас такива надежди — че ще изкопчите тук тайните ни?

— Да възлагат каквото си щат — казах. — Може би съдят за мене по себе си и си мислят, че ще продам родината си за шепа злато. Трябва да ви кажа, че и за две шепи няма да я продам.

— Разбирам, разбирам — побърза да ме увери маршалът. — Повярвайте ми, никой не се съмнява в патриотизма ви. Добре, да оставим това. Може да е така, може и да е иначе, не е важно. Но ето това… — той отвори на страницата, където за пръв път се споменаваше Сим Симич… — на това вече не му е мястото тук. И ще направим… ето така. — Той измъкна от една пластмасова канцеларска чашка подострен молив и като разкъсваше хартията, решително прокара една черта от горния ляв ъгъл на страницата до долния десен. И се накани да надраска и втора — на кръст…

— Спрете! Спрете! — развиках се. Спрете! — Хванах го за ръката. — Тая няма да я бъде! Как така ще задрасквате, това да не ви е… аз може този замисъл да съм го лелеял, може да си го скъпя, може да не съм спал по цели нощи, докато създам всичко това, може би всяка думичка ей така съм я облизвал и осмуквал… — дори се опитах да му покажа как точно… — а вие — дай да зачеркваме с молива.

Маршалът ме слушаше с огромно недоумение.

— Ама вижте — каза накрая. — Защо сте изобразили този Сим Симич? Не разбирате ли, че той изобщо не ви е нужен?

Честно казано, този разговор ми се струваше все по-тъп и почвах да се ядосвам.

— От къде на къде? — попитах. — Що за глупава постановка на въпроса? На вас Сим Симич може да не ви е нужен. На мене обаче ми е нужен и категорично ви забранявам да го зачерквате.

— Така ли? — Изражението на Берий Илич внезапно се промени и той ме погледна с насмешка. — Вие ми забранявате? Вие поне приблизително представяте ли си каква е разликата между вашето воинско звание и моето?

— Пикал съм ви на званието — казах, но веднага си прехапах езика и се уплаших. Май не трябваше да се държа така. Знае ли ги човек маршалите колко са обидчиви.

— Берий Илич — казах почти нежно. — Разберете ме правилно. Щом този роман съм го написал аз, значи, образно казано, съм го писал с кръвта си, душата си съм вложил в него, а вие искате да ми го вземете и да го осакатите.

— Ама чакайте, чакайте — разбърза се маршалът. — Успокойте се. Не разбирате ли, че това е сериозен въпрос, държавен въпрос, комунистически въпрос? Ако не махнете Симич, не можем да преиздадем романа ви и да отпразнуваме юбилея ви.

— По дяволите вашият юбилей! — възкликнах ядосано.

— Не нашият, вашият.

— Вашият, вашият — повторих настойчиво. — Той ви трябва на вас, не на мен. Аз и без него ще мина. Толкова хора си мрат без стогодишни юбилеи и аз ще мина без юбилей.

— Щом сте такъв егоист, минавайте и без юбилей, обаче помислете и за другите поне мъничко. Много добре знаете — продължи да ме увещава той — как комуняните се подготвят за юбилея ви, как се трудят самоотвержено, как преизпълняват плановете, как живеят с мисълта за юбилея, как броят дните до него. Те чакат юбилея ви като празник, голям празник. А вие заради един, така да се каже, глупав каприз, искате да им развалите празника.

О, Господи! Вече и аз се изпотих. Стана ми ужасно неудобно — и заради Взросли, и заради всички останали комуняни. И казах:

— Не разбирам защо това толкова ви вълнува. Ясно ми е, че на вашите комуняни им се чете и нещо друго освен Гениалисимусианата, но след като сте решили да публикувате романа ми, поне не го кастрете.

— Не го кастрим, а го подобряваме — бързо ме прекъсна Взросли. — Просто махаме всичко ненужно. И това не е само мое лично мнение. Комписите са съгласни с мен, Хоризонт Тимофеевич, въпреки изключителната си заетост, също разгледа въпроса и най-настоятелно… разбирате ли, настоятелно — повтори маршалът с явна заплаха — моли да си помислите хубавичко.

Уф, по дяволите! Аз, да ви кажа, съм твърд човек. Но когато ме заплашват хора като този маршал, разбирам, че работата е дебела.

— Направо не знам — казах объркано. — Е, добре. Дайте ми го за още една нощ, ще го прегледам пак и…

— И ще го поправите — подсказа ми той.

— Няма да го поправям, а ще си помисля — казах. — Ако нещо може да…

— Може, разбира се, че може — каза маршалът.

— За вас може и да може — въздъхнах. — На вас не ви е жал за никакви романи… Добре де. Ще си помисля и ще видим.

— Е, така вече бива — зарадва се маршалът. — Значи се разбрахме. Прочетете го още веднъж, прегледайте го, помислете, елате утре и ще оправим всичко… А, момент… — Той отиде до вратата, надникна през ключалката, долепи ухо до тапицерията, после се върна. — Имам нещо специално за вас.

Дълго отваря касата и накрая извади оттам… Какво си мислите? Онова шишенце водка „Смирнофф“, което ми беше изчезнало след кацането в Москореп.

Аз, разбира се, не казах нищо. Разделихме си шишенцето. И най-интересното е, че дори тази съвсем мизерна порция водка изпих без абсолютно никакво удоволствие. Дори се учудих и си помислих, че може и да не съм станал още истински комунянин, но пък май съм се излекувал от алкохолизма. Колко ще се зарадва жена ми, помислих си, докато се чуках с маршала.