Владимир Войнович
Москва 2042 (60)

Донесенията на Степанида

Три дни четох донесенията на Степанида, без да вдигам глава. Всяка сутрин в осем и половина Вася пристигаше да ме вземе от хотела и ме връщаше от библиотеката чак в единайсет вечерта.

Не, никой не ме караше насила да работя толкова дълго. Просто така бях увлечен от четенето, че дори не ходех да обядвам. Още повече че най-близкият упопот беше в Кремъл, а на територията на библиотеката се удовлетворяваха само общите потребности и губех апетит дори само щом си помислех за тях.

Донесенията бяха прикрити като писма до приятелка. Някаква си Катя. Мисля, че всъщност тази Катя е била поне началник-отдел, а може би и шефът на цялото КГБ.

Хитър ход обаче, трябва да го признаем. Най-обикновени писма от една простовата жена, пълни с грешки. И всичко в пряк текст, без никакво шифроване. Дори самият Сим Симич да беше хванал някое от тези писма, въпреки цялата си проницателност едва ли би се сетил какво точно представлява то.

А в писмата всъщност се казваше всичко за Симич.

Как живее, как работи, върху какво работи, какви идеи обмисля, за какво говори, как е със здравето и дори (това е то женската низост!) какъв е в леглото.

В писмата си тя го нарича почтително „господаря“. Но всъщност преценките й са хладни, трезви, от време на време подигравателни и прекалено проницателни за необразована селянка.

Ето например как описва процеса на сближаване.

„А освен това, Катюшке, тукашното ни общество доста се развълнува напоследък, понеже бил пристигнал някакъв прочут руски писател. И по весниците писаха за него, и по тиливизията го показват сяка вечер, представителен такъв, брадата му страшна, обаче гласчето му тънко. И все говори срещу комунизма, хвали православието и кори наште американци, че били забравили Бога. Вместо, каже, да се жертвате, вие, каже, сте се ояли и само лежите. А ненаситният ламтежен комунизъм вече ви е стиснал за гърлото и скоро ще забие в него железните си зъби…

… Писателят реши да се засели при нас, понеже природата много му приличала на нашта, средноруската. Купи една ферма четиресет акра, с гора и езеро, и реши да огради всичко.

… Живее със семейството си уединено, с хора се не вижда, работел по осемнайсет часа на ден. Обаче ходи в черквата «Свети Георги». И тук човек може да се приближи до него, макар все да е заобиколен от свойте си хора, а пък бодигардът му Зилберович (православен казак от еврейски произход) наблюдава внимателно сички и да изтиква с рамо секи, който се приближи повечко.

… Разбирам какво имаш предвид, Катюша, аз с тайзи си част навремето и Том вербувах. Том обаче е с южна кръв, впечатлителен човек, а този писател си живее с измислени образи и изобщо не вижда това, което само му се набутва в очите, нищо че го въртя и тъй, и тъй. Всеки път, като дойде на черква, гледам да заема позиция точно пред него, падам на колене и се кланям доземи, ама, дето се вика, и в носа да му го натикаш, пак не забелязва. Том ми вика, ама че си тъпа, като искаш да си покажеш преимуществото, защо го маскираш с джинси?

… Умник е тоя Том, нищо, че е черен. Вече не аз търся позиция пред писателя, а той, щом ме види, се измества полекичка-полекичка, та да е зад мен, и се моли ли моли. Усещам аз, че ще клъвне рибката.

… Клъвна!

Вчера след службата неговото чифутче ме спира и казва: едно много известно лице, казва, спешно има нужда от секретар-преводачка, която да може да живее в имението му и да извършва определени услуги. Разбрах, че имате всички данни за тази работа.

Казах, че данни за определени услуги имам, разбира се, но че се съмнявам в преводаческите си способности, тъй като не знам англиски чак толкова хубаво. Но че ако на извесното лице му тряба камериерка, данните ми идеално подхождат. Освен това, викам му, имам и един недостатък — мъжът ми е черен.

Чифутчето казва, ние не сме расисти и взимаме и мъж ви, извесното лице има нужда от допълнителен бодигард…“

В следващите си писма Степанида разказваше на Катюша как двамата с Том се заселили в имението на Симич и какви им били задълженията, описваше подробно всичко, което ставало в имението, при това особено живописно интимните си отношения с работодателя, които били предимно денем, когато отивала да чисти кабинета му. Понякога чисто женското у нея надделяваше и тя хвалеше господаря си, но пишеше с неприязън за жена му.

Ден след ден тя бе наблюдавала живота в Отрадное и подробно описваше как „господарят“ работи и как се подготвя за завръщането си.

Той не споделял плановете си с нея, но понякога, като я потупвал отзад, казвал: „Ех, Стешке, Стешке, като прогоним ламтежниците, ще те взема в Москва и Том ще вземем. Том ще го направя граф, а ти ще станеш графиня.“ На съмненията й как Том ще стане граф, като е черен, господарят казвал: „Какво като е черен? Няма страшно. Стига да не е комунист или плуралист. Колкото до това, че е черен, Петър Първи също си е имал арапин и кръвта на този арапин тече даже в жилите на Пушкин. Важното е какъв черен си.“

Четях донесенията на Степанида, характеристиките й на живеещите в Отрадное и на гостите и понякога се смеех до сълзи. Но като стигнах до мястото, където тя описваше моето гостуване, се възмутих от дън душа. Колко нагло, коварно и подло женище!

Не, няма да повтарям глупавите й долни измислици за мен — освен всичко друго тя ме нарича дундьо (що за идиотска дума!) и ме изобразява като някакъв паразит и нагаждач, лепнал се за Сим Симич (никога не е имало такова нещо!). Но най-важното, оказва се, че и мен е съблазнила умишлено със задника си. И не поради естествено влечение, а с една-единствена подла цел: да ми попречи да замина от Отрадное. И след като описва отношенията ни надълго и нашироко, накрая се отказва от простонародния си стил и делово и студено отбелязва: „В сексуално отношение не представлява интерес.“

Е това вече не е ли наглост? Аз да не представлявам интерес? Че кой тогава представлява интерес? И защо ма, мръсницо, крещеше и стенеше, че не си виждала такъв мъжкар?

Бе какво да я правиш. Куката си е кука. Не току-така никога не съм имал доверие на хора с тази професия.