Владимир Войнович
Москва 2042 (58)

Разходка

Когато двамата с Дзержин излязохме на Червения площад, изпитах странно усещане. Усещане, че току-що съм излязъл на свобода, но че е можело и да не изляза.

Вече се беше стъмнило съвсем и небето беше обсипано със звезди — изглеждаха особено ярки над затъмнения град.

— Е, хареса ли ви маршалът? — попита Дзержин с усмивка.

— Интересен човек — казах и изведнъж видях осветен летящ обект, който бавно плуваше над площада от запад на изток.

— Вижте, лети! — казах и бутнах Дзержин с лакът.

— Къде? — Дзержин вдигна глава, видя обекта и бързо се презвезди.

Аз също се презвездих. Направих го автоматично и разбрах, че май ставам истински комунянин.

Дзержин настоя да ме изпрати и тръгнахме напряко през площада. Вечерта беше тиха и топла, улиците бяха съвсем безлюдни — по целия път не видяхме нито един минувач. Дзержин мълчеше, аз също мълчах и обмислях всички странни неща, които бях видял и чул този ден. Имах чувството обаче, че ми предстои да открия още нещо необикновено.

— Я ми кажи — обърнах се машинално на „ти“ към Дзержин, — защо все пак толкова ви притеснява Сим Симич? Мога да разбера, ако имате проблеми с някои от поклонниците му, със симитите имам предвид, но самият Сим сигурно е умрял много отдавна. Ако беше жив, щеше да е на… на колко?…

— На сто и шестнайсет — каза Дзержин.

— Видя ли. На сто и шестнайсет… Казват, че в Кавказ имало планинци, които живеели и по-дълго, но Сим, сигурен съм, отдавна е мъртъв.

Спряхме пред входа на хотела. Дзержин хвана дръжката на вратата да ми отвори и каза:

— Ти първо прочети това, дето ти е в пазвата, пък после ще говорим.