Владимир Войнович
Москва 2042 (56)

Книгата, която не бях писал

— Уфф! — въздъхна Берий Илич и погледна въпросително генерал-полковника.

— Всичко е наред — усмихна се той. — Хоризонт Тимофеевич беше в много добро настроение и направи съвсем малко забележки.

— Да, разбира се — съгласи се маршалът. — Съвсем приемливи забележки.

Същото каза и на Дзержин, който ни посрещна с въпроса: „Как мина?“ А после ме попита:

— Разбрахте всичко, нали? Изискванията са съвсем елементарни: повечко сънища, по-малко ненужна реалност и никакви Симовци. Съгласен ли сте?

— Не! — казах аз.

— Какво?! — Маршалът чак подскочи, а Дзержин си бръкна в джоба.

Впрочем веднага извади ръката си, дойде при мен и каза нежно:

— Съгласете се, драги ми, тук не е прието да не се съгласява човек.

Стиснах главата си с ръце и нервно извиках:

— Вижте какво! Защо сте се лепнали за мен? Какво да поправя и къде? За какъв роман говорите? За какъв Сим? Ако имате предвид Карнавалов, да, познавах го и дори ходих при него в Торонто. Но никога не съм споделял възгледите му и дори изхвърлих писмото му до сегашните вождове.

— Знаем — усмихна се маршалът и двамата с Дзержин се спогледаха. — А сега изхвърлете и него самия.

— Откъде? — попитах.

— От романа, драги ми — усмихна се Дзержин.

— От какъв роман бе? — попитах уморено. — Не разбирате ли, че никога не съм писал никакъв роман за Карнавалов?

Седнах на фотьойла и извадих цигара. Ръцете ми трепереха и не можех да улуча драскалото на кибрита с клечката. Междувременно в кабинета се възцари някакво странно, тежко, дори бих казал зловещо мълчание.

— Добре — каза накрая Берий Илич. — Говорите толкова развълнувано и убедително, че почти ви повярвах. Но все пак налице са някои факти. А пред фактите, както знаете, мълчат всички. Добре. Сега ще се наложи да ви покажа нещо.

Той тежко се надигна, отиде до една каса, закри ключалката с рамо и почна да набира шифъра.

— Ама касата ви е направо като швейцарска, Берий Илич — свойски каза Дзержин.

— Че тя си е швейцарска — отговори маршалът. — Даже си пише: „Маде ин Швейцария“.

Касата се отвори. Маршалът рови вътре доста дълго, накрая извади някаква книга с тъмна обложка и я сложи пред мен.

— Не ви ли е позната?

Взех книгата и почнах да я разглеждам. Прочетох заглавието, после погледнах кой е авторът и видях, че съм аз.

В това нямаше нищо чудно. Всеки автор от време на време държи собствените си книги, книгите, които с написал. Въпросът беше, че доколкото си спомнях, не бях писал тази книга.

— Е, какво ще кажете? — чух гласа на маршала.

— Момент — казах.

Огледах корицата, отворих книгата и прочетох годината на издаване. 1986. А аз бях заминал от Щокдорф през осемдесет и втора. Всъщност още не бях живял през осемдесет и шеста.

— Тук има нещо много объркано — измърморих и прегледах началото на книгата. И намерих описание на разговора си с Руди, на посещението ми при фройлайн Глобке, на похищението ми от арабите, на срещата ми с Букашов. Всичко съвсем подробно и достоверно и, най-важното, написано в моя стил. Нищичко не разбирах. Бях готов да си представя, че за шейсет години някой е успял да проучи всички подробности и на базата на донесенията на агентите и на други архивни данни да съчини подобен роман. Но да проникне толкова дълбоко в мислите ми и така да подражава на стила ми — това вече не можех да го повярвам, понеже, без излишна скромност, стилът ми е просто неподражаем.

Отворих книгата към средата и веднага ми се наби на очи една глава, наречена „Ново за Сим“.

— Интересно ли ви е? — попита маршалът. Надничаше над рамото ми.

— Момент — казах пак и с нарастващ интерес зачетох тази всъщност не кой знае колко дълга глава.