Владимир Войнович
Москва 2042 (52)

Оня миг чудесен

Понякога невежеството на Искрина ме смайва. Цялата предкомунистическа история за нея е плетеница от някакви странни събития, които са се случили едва ли не по едно и също време. Толкова бях свикнал с това, че дори не се учудих, когато ме попита дали съм познавал Пушкин лично. Обясних й, че просто е нямало начин да го познавам, понеже съм роден сто, че и повече години след смъртта му, в съвсем друга епоха. Тя много се учуди, като разбра, че Пушкин е живял още по времето на царската власт.

— А какъв чин е имал?

Казах й, че е бил камерюнкер, според днешните звания нещо като младши лейтенант.

— Само? — учуди се тя. — Тогава защо са го печатали?

— Защото е бил велик поет.

Тя почна да ме убеждава, че това не може да е вярно, че велики са само генералите, а не младшите лейтенанти.

— Така ли? — попитах малко сърдито. — Ами аз?

— С теб нещата още не са ясни. Като ти издадат книгата, веднага ще те повишат. А той с този чин ли си е умрял?

— Да — казах. — Но в онези времена за писателите са съдели не по званието, а по дарбата им.

— А кой е определял степента на дарбата им?

Казах, че са я определяли читателите.

Тя не ме разбра и попита по какъв начин са я определяли.

— Много просто. Четели стихотворенията и казвали: Браво! Много хубаво! Гледай го ти тоя Пушкин! Блазе му! А ако нещо не им харесвало, казвали: тъпотии, бездарник. Та горе-долу така определяли дарбата.

Тя пак не ме разбра и поиска да й разкажа за какво например е писал този Пушкин. Казах й, че е писал за най-различни неща и например за любовта.

— За любовта към царя ли?

— За нея също е писал — казах. — Но е писал и за любовта към жената. Например това:

Запомних оня миг чудесен,

когато се яви пред мен —

като видение небесно,

на хубост гений въплътен…^[1]

Тя слушаше, скрила лицето си в ръце, и когато свърших, дълго мълча. А после попита на кого е посветено това стихотворение.

— Ако те интересува името — казах, — на Ана Петровна Керн.

— Тя какъв чин е имала?

— Стига с тия глупости! — кипнах аз. — Никакъв чин не е имала. Била си е най-обикновена жена, без никакви звания.

— Ама как така? — Искрина се развълнува още повече. — Нали той я нарича гений!

— Да, нарича я „на хубост гений въплътен“.

— Точно така, гений. Но той не може да нарече гений когото му падне.

— Стига вече де! — Почвах да губя търпение. — Какво значи „когото му падне“? Той не е нарекъл гений когото му падне. Нарекъл е така една-единствена жена на света.

— Ето, видя ли! Значи все пак е била единствена на света. И освен това е била гений. Значи е била нещо като Гениалисимуса.

— О, Господи! — изстенах отчаяно. — Какво общо има тук вашият Гениалисимус? Че тя е много над него! Тя е била богиня. А вашият Гениалисимус…

Видях как ме гледа и се запънах. Гледаше ме с ужас.

— Извинявай — побързах да се поправя. — Не исках да кажа нищо лошо за Гениалисимуса. Разбирам, че той е велик политически деец, приятел на човечеството, преобразовател на природата и изобщо всестранен гений, но Пушкин според днешните стандарти е бил недоразвит човек и за него гений е била Ана Керн.

— Всъщност да… — каза тя и подръпна медальона на гърдите си. — След като е живял толкова отдавна, сигурно не е знаел много неща. Но на мен ми се стори… извинявай… че като че ли си съгласен с него за някои неща.

— Разбира се — казах. — За някои неща съм абсолютно съгласен с него. Тъй като също в известен смисъл съм човек със стари разбирания, понякога си мисля, че човек всъщност е роден не само за да преизпълнява производствените планове, да потребява първичен продукт и да предава вторичен, но и да се стреми към някои наистина съвсем безполезни неща, като например любовта, красотата, вдъхновението и… Впрочем защо ли ти ги разправям тия неща? Никога ли не си чувала за това? Нима в Москореп нямате нито един побъркан, който да пише в рими нещо за чувствата си?

— Нямаме. Всички, които не са ни нужни, са изгонени в Първи кръг; чувала съм, че там още имало такива хора. А тук няма.

— Да бе — казах. — Забравих. Вие нямате пенсионери, инвалиди, крадци, кучета, котки, поети, луди…

— Не одобряваш ли това? — попита тя. Все така си подръпваше медальона.

Понечих да й отговоря, но нещо в медальона ме стресна. Спомних си как миналия път случайният ми въпрос за предназначението на това съвсем невинно на вид украшение я обърка. И сега изведнъж съвсем ясно разбрах, че тя носи тази евтина дрънкулка не просто като украшение, а защото й е нужна за нещо друго. За какво друго си беше съвсем ясно и единствено такъв вечно доверчив кретен като мене не би се сетил още отначало. Сега обаче съвсем ясно разбрах, че това изобщо не е дрънкулка, а микрофон.

— Защо млъкна? — попита тя. — Говори ми. Много хубаво говориш.

— Сериозно? Хубаво? — повторих почти механично. — За какво точно говорех?

— За поетите, за любовта…

— А, да — казах разсеяно. — Вярно. Но трябва все пак да имаш предвид, че аз съм много изостанал човек. Живял съм през миналия век при социализма и дори при капитализма, много слабо познавам прогресивните учения и изобщо, нали разбираш, вече съм на сто години, склероза, маразъм и така нататък, пък и още на млади години някои хора казваха, че съм глупак.

— Не! — решително възрази тя. — Не си глупак. Ти си много умен. И казваш неща, които никога не съм чувала от никого.

Спомних си как навремето един човек със сив костюм ми каза по време на разпит: „Ако бяхте глупак, щяхме да ви простим. Но вие не сте глупак и много добре разбирате какво точно съдържат писанията ви.“ Но той не беше прав, защото аз наистина бях глупак. Ако бях умен, щях да се правя на глупак. Но аз бях глупак и затова се правех на умен. За шейсетте, че и отгоре години оттогава обаче все пак бях поумнял. Така че най-убедително започнах да уверявам Искрина, че съм глупав и изостанал. Което, както ми се стори, малко я разстрои.