Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Москва 2042, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Alley(2015 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD(2015 г.)

Издание:

Владимир Войнович. Москва 2042

Руска. Първо издание

Преводач: Иван Тотоманов

Редактор: Ангелина Борисова

Художник: Владимир Марков

ИК „Анимар“, София, 2003

ISBN: 954-91332-7-3

 

© Ardis Publishers, 2901 Heatherway;

Ann Arbor, Michigan 48104

 

Предпечат и корица: Владимир Марков

 

Формат 60/90/16 Печатни коли 27,5

История

  1. —Добавяне

Първичното е вторично

Беше след вечеря. Седяхме си в стаята и за голямо неудоволствие на Искрина аз гледах телевизия. Тя всъщност е на мнение, че прекарвам прекалено много време пред телевизора, вместо да правя нещо друго. Сещате се какво друго. С това друго тя ме кара да се занимавам толкова интензивно, че останах съвсем без сили. Понякога дори гледам телевизия само и само за да не правя другото. Тук впрочем послъгвам, понеже всички предавания наистина са страшно интересни. Дори това, което гледах в момента — репортаж от конгреса на някакви донори. Провеждаше се, доколкото разбирах, в Колонната зала на Дома на съюзите. В президиума и в залата седяха мъже и жени на най-различна възраст и с много ордени. Всички бяха, както разбрах, донори четвърта степен, тоест хора, които редовно и в големи количества предават на държавата кръв, вторичен продукт, коса и сперма или, казано на научен език, генетичен материал.

Конгресът протичаше много оживено. Донорите споделяха опита си, разказваха как изпълняват плановете индивидуално, семейно и бригадно. Докладваха с колко процента са преизпълнили досегашните си обещания и обещаваха в бъдеще да постигнат още по-големи успехи.

Докато гледах всичко това, Искрина нервничеше и на няколко пъти мина между мен и телевизора с незавързан халат. При това тъпото й пластмасово медальонче се люшкаше на гърдите й като махало на часовник.

— И защо гледаш тия глупости? — не издържа тя накрая. — Не ти ли омръзна?

— Остави ме на мира и не ми пречи! — казах й.

— Добре, добре, няма — покорно се съгласи тя, но след минутка пак цъфна между мен и екрана. — Как може да ти е интересно пък това?

— Разбира се, че ми е интересно — казах. — Никога не съм виждал, нито пък съм чувал такова нещо.

— Как така да не си чувал? По твое време не е ли имало донори?

— За имане имаше — казах, — но по мое време никой не се беше сетил за такова тотално предаване на вторичен продукт.

Тя почна да ме разпитва, според мен не дори толкова от любопитство, колкото за да отвлече вниманието ми от телевизора и да ме вкара в кревата. Аз обаче с точно противоположната цел почнах най-добросъвестно да й разказвам.

— Виждаш ли — казах й, — както знаеш, аз съм живял в две исторически формации. Та значи при капитализма предаването на вторичен продукт беше организирано много лошо, по-точно казано, изобщо не беше организирано. Е, в даването на кръв или генетичен материал все пак имаше що-годе някаква организация, но всичко останало, така да се каже, отиваше на вятъра. При социализма организацията беше много по-добра. Събирахме трохи, остатъци от храна, пишехме за това в централните вестници, излизахме по телевизията, така че все пак имаше някакъв резултат.

Разказах на Искрина, че дори в Дома на писателите до метростанция „Аеропорт“ на всеки етаж имаше кофи за хранителни отпадъци. Вярно, не миришеха много приятно, но всички разбираха, че вършим нужно и полезно дело. А сега, казах, всичко това се прави със замах и както трябва.

— Разбира се — каза тя. — Ние сме много по-напред от вас в много отношения.

— Наистина сте по-напред — съгласих се, — но все пак не сте дообмислили някои неща.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че от комуняните се иска да предават много вторичен продукт, а осигуряването с първичен не е достатъчно.

Мисля, че думите ми не й харесаха. Тя започна нервно да подръпва медальона си и попита:

— Нима нещо не ти стига?

— На мен ми стига — казах, макар, честно, и на мен да не ми стигаха някои неща. — Но аз не мисля за себе си, не мисля само за себе си, а за всички. Не може да се иска от хората невъзможното. Все пак не може да има вторично без първично.

Тя реагира на думите ми много странно. Пребледня и каза никога вече да не казвам такова нещо.

Учудих се и попитах защо. Нима съм казал нещо скандално? Нали всички знаят — още Маркс го е казал, — че първичното е първично, а вторичното — вторично.

— Глупости! — викна тя ужасно развълнувана. — Това е метафизика, хегелианство и кантианство! Не знам какво е казал Маркс, но Гениалисимусът учи и това е крайъгълният камък на учението му, че първичното е вторично, а вторичното е първично.

При което ме погледна така, че изобщо не си отворих устата. От собствен опит знаех, че някои гениалисимуси толкова обожават изказванията си, че са готови да режат главите на несъгласните с тях.

— Добре де — казах, — разбрах. Прощавай, ако съм сбъркал нещо.

И за да сменя темата, я попитах защо винаги носи медальона.

Тя каза, че не било медальон, а Знак за принадлежност — давали ги на всички веднага след обреда на звезденето.

— И какво има вътре?

— Вътре ли? — повтори тя и кой знае защо, пак се развълнува. — Защо мислиш, че вътре има нещо?

— Просто така — казах. — Защото прилича на муска. А в муските винаги има нещо. Кичур коса например или снимка на любимия.

— Що за глупости! — нервно възрази тя. — От къде на къде ще нося нечия снимка? Нищо няма вътре. Това си е най-обикновен Знак за принадлежност като на всички комуняни. И нищо друго.

Реакцията й ме поучуди. Не можех да разбера защо всяка моя дума толкова я изнервя. Тогава реших, че е от женската й неуравновесеност. Сега обаче, след намеците на Смерчов, си помислих друго. Дали тя не доносничеше за мен?