Владимир Войнович
Москва 2042 (48)

Безхарлит

За хода на подготовката за празнуване на юбилея ми научавам не само по телевизията и не само от вестник „Правда“, чиято нова ролка намирам винаги в кабесена в хотела, но и от Комуний Иванович Смерчов и Дзержин Гаврилович Сиромахин.

Двамата генерали всеки ден ми се обаждат по телефона или идват лично и ми разказват къде какво става и какви успехи са постигнати от трудещите се на Москореп и Първи кръг във връзка с юбилея ми.

Дзержин докладва с някакво особено подхилване, но пък Комуний го прави винаги сериозно и дори малко високопарно. Изрежда ми разни цифри, колко, къде и какво е произведено, колко нови бригади са поели предюбилейни обещания и как интензивно комуняните изучават произведенията на Гениалисимуса.

Един ден му казах, че щом комуняните държат да посрещнат моя юбилей, би трябвало да се запознаят не само с произведенията на Гениалисимуса, но и с моите. Че те вероятно не могат да се сравняват с онова, което пише Гениалисимусът, но че все пак комуняните може би ще открият и в тях някакви полезни сведения.

— Да, да, да — съгласи се с мен Смерчов. — Това е отдавна назряло. И се разглежда от ръководството. Засега обаче може би да се запознаете със своите комунистически наследници, да разберете как живеят, как се трудят и как развиват заложените от вас традиции.

— Разбира се — казах. — Отдавна трябваше да го направя. Дори се чудех защо още не сте ми предложили.

— Просто мислехме, че трябва да се починете. Пък и освен това нали карате нещо като меден месец. Между другото харесва ли ви нашата Искрина? Мнозина наши комсъри я хвалят за изключително високата култура на обслужване.

Изгледах го доста учудено. Какво означаваше всичко това? Да го фрасна — не вървеше. Генерал все пак.

— Чуйте ме — казах на Комуний — и запомнете веднъж и завинаги. Няма да позволя на никого да прави такива долни забележки за Искрина Романовна в мое присъствие.

— Ама моля ви се! Моля ви се! — Смерчов чак се уплаши. — Нищо лошо не исках да кажа. Аз лично не съм се обслужвал при нея, но други хора…

Е какво да му кажа, като не разбира?

— Добре — прекъснах го. — Точка на темата. Значи кога можем да посетим вашите комписи?

— Още сега, ако искате — каза Смерчов.

На улицата ни чакаше Вася, но не с бронетранспортьор, а с обикновен черен паромобил.

Излязохме на проспект „Маркс“, който премина в улица „Афоризмите на Гениалисимуса“, и при библиотека „Ленин“ (за мое най-голямо учудване тя все още носеше старото си име) завихме на проспект „Четвърти том“, бивш „Калинински“. По пътя Смерчов ми разказа, че цялата работа на Съюза на комунистическите писатели по личното указание на Гениалисимуса и в съответствие с постановлението на ЦК на КПГБ „За преустройството на художествените организации и засилване на творческата дисциплина“ е реорганизирана из основи. Навремето писателите си работели вкъщи, което противоречало на общите принципи на комунистическата система и унижавало самите писатели, като ги поставяло в положението на някакви си откъснати от народа надомници. Освен всичко друго това предизвиквало справедливото недоволство от страна на останалите трудови маси, които трябвало да работят в колхозите, заводите, фабриките и учрежденията. Като се възползвали от изключителното си спрямо всички останали положение, писателите почвали работа, когато им скимне. Някои честни писатели честно се трудели по цял работен ден, но други определяли продължителността на работния си ден произволно, както им се харесва.

Комисията, която разгледала дейността на Съюза, разкрила въпиещи злоупотреби, включително и това, че някои писатели не били написали нищо буквално от години. При това тези безделници смятали за направо героичен девиза на един от представителите на предварителната литература — „Нито ден без ред“.

— Представяте ли си що за издевателство над нашите труженици е това! — възкликна негодуващо Смерчов. — Това е все едно, както правилно, изключително мъдро и съвсем навременно каза нашият Гениалисимус, все едно нашите героични селскостопански труженици да почнат да отглеждат по един житен клас на ден. Просто невероятна глупост, нали?

Съгласих се, но попитах какви са все пак нормите за комунистическите писатели.

— Различни са — отговори Смерчов. — Всичко зависи от качеството. Който пише качествено, има по-малка норма, който пише с ниско качество, трябва да наваксва с количество. Едни работят по принципа „по-добре по-малко, но по-хубаво“, други според принципа „по-добре по-лошо, но повече“. Но най-важното е, че сега писателите са приравнени към другите категории комслужещи. Сега те също като всички идват на работа в девет, разписват се и сядат по бюрата си. От един до два имат обедна почивка, в шест е краят на работния ден и вече могат да си почиват с чувството за изпълнен дълг. Интересно ли ви е? — попита ме за всеки случай.

— Безумно интересно — отговорих съвсем искрено. — Не бях чувал нищо подобно.

— Ама, разбира се — радостно каза Смерчов. — Разбира се, че не сте чували. Мисля, че имаме още много неща, за които никога не сте чували.

И веднага ми разказа някои неща за структурата на Съюза на комунистическите писатели. Той се състои от две Главни управления, които на свой ред се подразделят на обединения на поетите, прозаиците и драматурзите.

— А критиците в какво обединение са? — попитах.

— В никакво — каза Смерчов. — С критиката се занимават пряко службите на БЕЗО.

— Много се радвам да го чуя — казах развълнувано. — По мое време тези неща бяха направо идиотски. Тогава органите на държавна сигурност също се занимаваха с критика, но по същество просто дублираха органите на писателския съюз.

— Отдавна и завинаги сме отрекли тази порочна практика — намръщено каза Смерчов.

Зададох му някои второстепенни въпроси, като: кой жанр в момента е най-модерен — прозата? поезията? драмата?

— Всички, всички жанрове без изключение — каза Смерчов. Ние нямаме модерни и немодерни жанрове. Който жанр ти се удава — в него пиши за нашия славен, за нашия любим, за скъпия на всички ни Гениалисимус.

— Прощавайте — прекъснах го. — Май не разбрах нещо. Нима всички писатели — до един — трябва непременно да пишат за Гениалисимуса?

— Какво значи „трябва“? — възрази Смерчов. — И защо „непременно“? Те имат свобода на творчество. Но сами са решили така и сега създават невиждан в историята, грандиозен по мащабите си колективен труд — многотомни събрани съчинения с общото название „Гениалисимусиана“. Този труд трябва да отрази всеки миг от живота на Гениалисимуса, да разкрие изцяло всичките му мисли, идеи и действия.

— А нямате ли детски и юношески писатели?

— Разбира се, че имаме? Детските писатели описват детските години на Гениалисимуса, юношеските — юношеството му, а възрастните — периода на зрелостта му. Толкова ли е сложно?

И ме погледна някак странно. Стори ми се, че подозира, че съм или идиот, или шпионин. За да разсея подозренията му, обясних, че в литературата на зрелия социализъм наистина е имало най-различни ограничения, но че тогава правилата не са били толкова добре обмислени. Че нашите писатели също са описвали живота на вождовете и работата на какви ли не промишлени и селскостопански механизми, но все пак някои са се изхитряли да пишат романи или поеми за любовта, за природата и неща от този род.

Смерчов каза, че в това отношение не се е променило нищо и че всеки комунистически писател, разбира се, може да пише за пламенната си любов към Гениалисимуса съвсем свободно. И че също така свободно може да пише и за природата, за това какви огромни промени са настъпили в нея в резултат на издигнатите под ръководството на Гениалисимуса снегозадържащи заграждения, на новозасадените гори, новите канали и обръщането на река Енисей, която сега се влива в Аралско море.

Понечих да го попитам за съдбата на другите сибирски реки, но паромобилът спря пред някаква сграда — според мен преустроения из основи бивш Дом на литераторите.

Сега табелата беше друга:

На въпроса ми като какво ще е това безхартиена литература Смерчов с усмивка отговори, че това е литература, която се пише без хартия.

Наистина заинтригуван влязох през вратата, отворена ми от Комуний.

Да, да, това беше отдавна познатото ми преддверие на Дома на литераторите. Навремето отвътре го охраняваха едни гадни лелки, които искаха всеки, който влиза, да си показва членската карта. Сега лелките ги нямаше. Вместо тях имаше двама автоматчици, които, щом видяха Смерчов, взеха „за почест“.

— Този е с мен — кимна Смерчов към особата ми и влязохме без проблеми.

Стените на преддверието бяха чисти, но голи, ако не се броеше портретът на Гениалисимуса, който съчиняваше нещо, и стенвестникът „Нашите постижения“, на който успях да хвърля едно око.

От него научих, че комунистическите писатели не само пишат, но и непрекъснато изучават живота и заздравяват връзките си с масите, като ходят по бригади в селското стопанство, метат градските улици или работят в строителството.

В един изключително хаплив фейлетон се критикуваше някакъв компис, който само за един месец закъснял за работа цели три пъти.

Не успях да прочета нищо повече, понеже Смерчов ме повлече натам, където по мое време се намираше ресторантът.

Там обаче нямаше никакъв ресторант — имаше дълъг широк коридор с врати от двете страни като в Двореца на любовта.

— Е — каза Смерчов, — да вземем да влезем например тук.

Бутна една от вратите и влязохме в някаква баня. Тоест поне отначало ми се стори, че е баня. Защото всички в помещението (четиридесетина души) бяха голи до кръста. Всички седяха по двама на чин и пръстите им удряха някакви клавиши.

А пред тях на едно бюро седеше военен в пълна униформа — подполковник.

Като ни видя, подполковникът като че ли се обърка, а после кресна, та чак ни проглуши:

— Стани! Мирно!

Затропаха и застъргаха столове, голите веднага наскачаха и застанаха мирно, само някакъв цайс на най-задния чин продължаваше да барабани по клавишите като луд, без да обръща никакво внимание на командата. При това въртеше остриганата си нула номер глава, правеше странни гримаси, плезеше се, хъмкаше и току изхлипваше.

Подполковникът гледаше уплашено ту нас, ту цайса; накрая извика:

— Охламонов, спрете! Чувате ли ме, Охламонов?

Охламонов обаче явно не чуваше. Съседът му го сръга, после го задърпа за ръката; друг му се притече на помощ. Охламонов се дърпаше като луд и пръстите му тракаха по клавишите.

В края на краищата успяха да го откъснат от работата му и той чак сега видя, че всички са застанали мирно, и се изпъна и той, но очите му все попоглеждаха към чина, а пръстите му все едно подскачаха по клавишите.

— Комсър класик на предлитературата — тънко, ясно и високо ми докладва подполковникът. — Писателите-разработчици от подразделението за безхартиена литература разработват темата за комунистическия труд. Работата върви точно според графика. Закъснели, отсъстващи и болни няма. Подполковник Сучкин.

— Свободно, свободно! — казах и махнах на всички да сядат.

Под дружния трясък на клавишите подполковникът ми обясни, че неговият отряд се състои от начинаещи писатели или, както още ги наричали, подписатели или подкомписи. Самият той бил техен ръководител и длъжността му била писател-наставник. В топло време подкомписите работели голи до кръста, за да се избегне преждевременното износване на дрехите им. Всички подкомписи били още само сержанти. Засега нямали достатъчно писателски стаж, така че не им било разрешено да излагат мислите си непосредствено на хартия. Но те разработвали различни аспекти на различни теми на компютъра, след това разработките им отивали при комписите и те вече създавали произведенията на хартия.

— Сигурно никога не сте виждали компютър? — осведоми се подполковникът.

— О, не сте прав! — веднага се намеси Смерчов. — Класик Никитич не само е виждал компютър, но дори е написал някои от съчиненията си на компютър.

— Всъщност да — казах, — да. — Осведомеността на Смерчов вече не ме учудваше. — Някои неща наистина съм написал на компютър, само че моят не беше такъв, той имаше екран, на който виждах какво пиша, и освен това с печатащо устройство, на което тутакси разпечатвах написаното.

— Видяхте ли! — радостно възкликна подполковникът. — Вашето древно устройство е било прекалено претрупано и неудобно. А при нас, както виждате, няма никакви екрани, никакви печатащи устройства, нищо ненужно.

— Това наистина е интересно — казах, — но не разбирам как вашите сержанти пишат, как виждат написаното?

— Ами никак — каза подполковникът. — Това не е нужно.

— Как така да не е нужно? — учудих се. — Как може да пишеш, без да виждаш какво пишеш?

— А защо да го гледаш? — на свой ред се учуди подполковникът. — За това си има общ компютър, който събира всички материали, съпоставя ги, анализира ги и от всичко написано избира най-художествените, най-вдъхновените и най-безукорни в идейно отношение думи и изрази, след което ги преработва в единен високохудожествен и идейно издържан текст.

Трябва да призная, че никога не бях чувал за такъв вид колективно творчество. Дощя ми се естествено да задам още няколко въпроса на подполковника, но Смерчов си погледна часовника и каза, че било време да тръгваме; всичко, което не ми било ясно, той щял да ми го обясни с удоволствие.

Според мен подполковникът се зарадва, че се махаме. Пак изкомандва: „Стани! Мирно!“ (Охламонов, разбира се, пак не стана), ние със Смерчов казахме довиждане на сержантите и излязохме.

— Е, разбрахте ли нещо? — попита Смерчов, както ми се стори, с насмешка.

— Не съвсем — признах. — Все пак не можах да разбера къде отива текстът, който пишат сержантите.

— Ето тук — каза Смерчов и ми посочи една врата с надпис

Двама сурови автоматчици на пост внимателно наблюдаваха всички, които приближаваха до вратата.

Попитах Смерчов защо са тези строги мерки и той с желание ми обясни, че точно тук се намирал съвършено секретният компютър, който запомнял и анализирал текста, написан от първичните писатели, избирал най-сполучливите в идейно и художествено отношение фрази и съставял общата композиция.

— Разбирате — каза Смерчов, — че враговете ни много биха искали да проникнат тук и да вкарат в този електронен мозък идеологическите си постановки.

— А много врагове ли имате? — попитах.

— Намират се — каза Смерчов и се усмихна така, сякаш беше доволен, че съществуват врагове. — Впрочем — побърза да се поправи — има врагове, а има и просто незрели хора, които, без още да са овладели дори основите на новия светоглед, нали разбирате, изказват порочни мисли. Някои — без да спира, той обърна глава към мен, усмихна се и дори успя да направи нещо като непохватен поклон, — без да разбират взаимовръзката между явленията, не могат да се ориентират кое в природата е първично и кое — вторично.

— И в Москореп ли има такива хора? — попитах невярващо.

— Да — каза той и на лицето му се изписа тъга. — За жалост имаме такива хора. Но — пак побърза да се поправи Смерчов — ние зорко наблюдаваме всички и всеки поотделно и правим голяма разлика между хората, които изказват враждебни възгледи умишлено, и онези, които ги допускат поради незнание.

Замълчах си. От думите му ми стана крайно неприятно, защото в тях се намекваше за едно мое изказване. А това изказване беше известно единствено на Искрина.