Владимир Войнович
Москва 2042 (40)

Първите дни

Между нас казано, не съжалявам, че се събрах с Искрина. Тя се оказа малко глупавичка и малко свадлива, но пък този недостатък е характерен за жените във всички времена и народи. Освен за убедените феминистки, разбира се, които по достойнствата си се доближават до мъжете, а в някои случаи дори ги превъзхождат.

Външно Искрина много ми харесва. Отначало малко ме притесняваше, че е остригана до кожа, и я попитах що за мода е това и не е ли по-красиво жените да са си с нормална коса. Тя каза, че комуняните си пускали коса само през зимата, а през лятото, с оглед борбата за цялостно преработване, задължително я предавали в пунктовете за вторични суровини.

— И какво правят там с нея? — попитах. — Дюшеци ли тъпчат?

— Не, защо — простодушно отговори тя. — Според мен нищо не правят. Просто я трупат на склад. Виж, вторичният продукт е друго нещо. Него го изнасяме в страните от Третия кръг.

— Защо? — попитах.

— По договор. Навремето корупционистите са подписали с тях договор за доставка на газ, обаче газ отдавна няма. И нашите учени преоборудвали газопровода и… — Тя не издържа и се разсмя. Попитах я какво му е смешното. Тя се изчерви и не искаше да ми каже. Все пак накрая успях да изкопча, че сега комуняните на шега наричали бившия газопровод „Ленин“ говнопровод „Ленин“.

Между другото тя упорито ме нарича с неизвестно защо харесалото й име Клаша. Казвам й — що за идиотско име, Клаша, къде си чувала за такова мъжко име? А тя ми казва, че това си било най-обикновено нежно обръщение. Нямало да ме нарича Класик я! Бързо се съгласих, че и Класик е идиотско име, но че не искам да съм нито Клаша, нито Глаша.

— Щом толкова искаш непременно да ми лепнеш някакво идиотско име, казвай ми поне Талик, така ми казваше жена ми.

— Изобщо не ме интересува как ти е казвала твойта бабичка — отвърна тя. — Нищо, което е било преди мен, не ме засяга.

Мекият ми син халат отначало беше осъден като безумно прахосничество. Всички ли в Третия кръг ходели с такива халати? Отговорих, че не знам как е сега, но че по мое време са ходели мнозина.

— Е, затова сте я докарали дотам — каза тя.

Като всички комуняни, тя смята, че благосъстоянието на хората в Първия кръг на враждебност е по-ниско, отколкото в Москореп, във Втория по-ниско, отколкото в Първия, а пък в Третия изобщо цари пълна нищета.

— Виж сам… — Тя облече халата и почна да надига полите му. — Виж колко излишен плат има и тук, и отдолу. Ще стигне за двама, дори за трима души.

Въпреки тази своя комунистическа пестеливост обаче тя почна да облича халата все по-често и все по-рядко го сваляше. Покрай което обсеби и чехлите ми, макар също да й бяха големи. Халатът си има колан с пискюли, но тя не обича да го връзва. Когато се ядосам за нещо, халатът лекичко се разтваря и показва — съвсем мъничко — онова, което е под него. Тя бързо разбра, че този елементарен номер ми въздейства безотказно — веднага се хвърлям върху нея като побеснял.

— Олеле, дядко! — пищи тя и ме отблъсква наужким. — Ама какво правите? На вашите години може да ви прилошее, дядко!

— Сега ще ти дам аз не тебе един дядко! — ръмжа аз и после като в мъгла гледам лицето й — затворените очи и прехапаната долна устна.

— Видя ли — каза ми тя един път. — Права бях, че си дивак.

— На мен пък ми се струва — отвърнах, — че изпълняваш задълженията си по-ревностно, отколкото ти е възложено.

— Когато му се струва така, човек трябва да се презвезди — отговори тя малко смутено.