Владимир Войнович
Москва 2042 (35)

Свинско вегетарианско

Усетих, че съм гладен, и почнах да се оглеждам къде ще мога да хапна.

На отсрещната страна на улицата видях заведение, чиято врата непрекъснато хлопаше, защото хората постоянно влизаха и излизаха. В тази сграда между другото навремето имаше закусвалня, после млечен бар и сега в нея, изглежда, също се намираше нещо подобно.

Високо под покрива на сградата видях изображението на познатия ми вече работник, който в едната си мускулеста ръка държеше лъжица, а в другата — вилица. На вилицата дори беше набодено нещо, но какво точно, не разбрах. Работникът се усмихваше приветливо, а думите под него бяха:

Табелата пред входа гласеше: „ПРЕКОМХРАН «ЛАКОМЧО»“. Като помислих малко, си спомних, че думата прекомхран означава предприятие за комунистическо хранене.

Докато претичвах през улицата, насмалко не ме прегази огромен парокамион с ремарке. Като натисна всички спирачки, водачът спря огнедишащата си машина и ме засипа с такива цветисти псувни, че веднага познах, че е Кузя, шофьорът, с когото бях говорил в банята. Той, изглежда, не мислеше да се ограничава само с думи и вече летеше срещу мен, вдигнал манивелата над главата си.

— Кузя! — викнах уплашено. — Не ме ли позна?

— А, ти ли си, чичка? — Кузя отпусна манивелата, но изглеждаше разочарован, че такава засилка е пропаднала за нищо. — Къде зяпаш, като пресичаш? Ако не те прегазят, сто на сто ще ти счупят главата. Там при вас, в капитализма, може и да е по-лесно. Там сигурно само камили и мулета ходят по улиците, а тук имаме техника, както виждаш.

Попита ме как съм, не ми ли трябва някаква помощ и пак ми напомни, че ако ми потрябват някои нещица, като парен котел, цилиндри или нещо подобно, смело мога да се обръщам към него. След това подкара камиона, а аз този път благополучно пресякох и се приближих до прекомхрана.

Опашката беше малка, не повече от шейсетина души.

Един възрастен сержант с окъсана гимнастьорка и червена лента на ръкава стоеше пред входа и дупчеше с кондукторски клещи някакви сивкави хартийки, които му подаваха всички.

Докато чаках на опашката, прочетох закачената на стената обява, в която се казваше, че общите хранителни потребности се удовлетворяват само след предявяване на справка за предаден вторпродукт.

Пак тук бяха поместени и Правилата за поведение в Предприятията за комунистическо хранене. В тях се казваше, че благодарение на неуморните грижи на КПГБ и лично на Гениалисимуса за редовното и качествено хранене на комуняните в тази област са постигнати много и забележителни успехи. Храната ставала все по-добра, по-качествена и по-диетична. И че в резултат на научното разработване на рационалното хранене на комуняните са постигнати големи успехи в борбата със затлъстяването.

По-долу пишеше, че в прекомхрана се забранява:

1. Храненето с връхни дрехи.

2. Свиренето на музикални инструменти.

3. Качването краката на маси и столове.

4. Разсипването по масите, столовете и пода на недоядената храна.

5. Чопленето на зъбите с вилица.

6. Поливането на съседите по маса с течни храни.

7. Строго се забранява решаването на възникващите конфликти чрез остатъци от храна, тенджери, лъжици, вилици и друго държавно имущество.

За да бъда справедлив, трябва да кажа, че опашката вървеше доста бързо. Хората един подир друг тикаха на сержанта с лентата хартийките си, той ги дупчеше и те влизаха.

Аз нямах такава хартийка, но когато наближи и моят ред, зашарих по джобовете си. Намерих само някакво парченце от вестник „Зюддойче Цайтунг“ отпреди шейсет години. Сгънах го на две и го подадох на сержанта, който го продупчи, без изобщо да го погледне.

Доволен, че социалистическо-капиталистическите ми номера все още минават, влязох.

Помислих си, че първичният продукт мирише почти като вторичния.

На стената срещу входа висеше голям портрет на Гениалисимуса и неговата максима: „Ние не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем.“

Прекомхранът приличаше на социалистически стол на самообслужване: високи стойки, никакви столове и подът посипан със стърготини. Покрай лявата стена зад преграда от пластмасови тръби имаше дълъг тезгях с наредени на него блюда, такива, че като ги погледнеш, веднага да ти се доще да излезеш на чист въздух. Но, първо, бях много гладен, а, второ, бях пристигнал тук, за да проуча всички особености на живота, включително и системата на хранене.

Наредих се на опашката за тезгяха заедно с всички и скоро стигнах до закаченото на стената меню, което прочетох с голямо любопитство. Блюдата бяха четири, изброени в следния ред:

1. Шчи хранителни „Ода“ с оризов бульон.

2. Свинско вегетарианско витаминизирано „Прогрес“ с гарнитура зеле задушено.

3. Кисел овесен млечен „Гвардейски“.

4. Вода натурална „Свежест“.

Моля читателите да ме извинят, че привеждам толкова подробно всички правила, списъци и менюто, но според мен, за да се добие повече или по-малко пълна представа за обществото, в което се намирах, това е необходимо.

Две млади комсърки с не особено чисти престилки бързо обслужваха клиентите. На мен, както и на другите, ми беше дадена пластмасова табла с комплект от всички гореизброени блюда. Двете чинии, двете чаши и лъжицата (всичките също пластмасови) бяха прикачени към таблата със стоманени синджирчета. Още две синджирчета (може би за вилица и нож) висяха празни. Помирисах храната отблизо и, честно казано, се понамръщих и си помислих, че в някои случаи човек може да утоли глада си и само с мирисане.

Но, повтарям, тук ме бе довел не само гладът, но и изследователското ми любопитство.

Намерих място на една стойка, на която само една дама бавно дояждаше овесения си кисел. Попитах дали мога да застана до нея и когато тя промърмори нещо неразбираемо, видях, че е същата онази лелка, дето разбираше чужди езици. Ако се съдеше по изпълнения с неприязън поглед, който ми хвърли, тя май също ме позна.

Щом опитах шчите, веднага се сетих, че гордото им име е съкращение от „лобода“ — бях я ял почти всеки ден през периода на разцвета на колхозната система. Бях толкова гладен, че успях да хапна две-три лъжици, но вегетарианското свинско „Прогрес“, което беше направено от нещо като пресована ряпа, честно, не можах да преглътна. Тоест отначало преглътнах една хапка, но тя веднага реши да си излезе, така че едва я отнесох до кабесена и там капризният ми организъм безмилостно я изхвърли.