Владимир Войнович
Москва 2042 (32)

Наслада от живота

— Ама хубаво ме изиграхте вчера — казах и погледнах Смерчов отстрани и изотдолу. — Помислих си, че комунизмът ви наистина е онзи, който видях вчера, а той е съвсем различен.

— Е, нали сте хуморист. Искахме да ви покажем, че и ние имаме чувство за хумор.

Вървяхме по широка палмова алея. Днес Смерчов не беше в униформа, а с лек светъл костюм и със също толкова светли сандали. Слънцето беше в зенита и светеше ярко, но не заслепяваше, грееше, но не печеше. По палмите бяха накацали някакви невероятно красиви птици и пееха с наистина райски гласове.

Всъщност дори не вървяхме, а летяхме, като само от време на време се отблъсквахме от земята. Изпитвах необикновена лекота и го казах на Смерчов.

— Не се ли сещате защо? — попита с усмивка той.

— Защо? — попитах.

— Нашите учени изобретиха устройство, което отслабва силата на земното привличане.

— Чак дотам ли са стигнали? И защо са го направили?

— Просто така. Та на хората да им е приятно да живеят.

Летяхме покрай високи светли здания. Напомняха ми за някои от небостъргачите в Ню Йорк, но бяха много по-светли и някак въздушни. И бяха съединени с прозрачни галерии, в които също растяха палми и глицинии.

Навсякъде се чуваше смях на жени и влюбени.

Срещу нас също така леко, както и ние, летяха руменобузи младежи и девойки с одухотворени лица.

Всички момичета бяха с къси полички като за тенис, със загорели стройни крака. И всички ядяха сладолед и ми хвърляха влюбени погледи, всички ме искаха и аз също исках да поговоря с тях за нещо възвишено.

Хората се въртяха на въртележките покрай алеята, люлееха се на люлки и летяха във въздуха с някакви оранжеви лодки.

В небето се рееше огромно синьо парче плат, на което пишеше:

Обикаляхме вече няколко часа, а слънцето все така си стоеше в зенита, без да помръдва, не ни заслепяваше и не печеше.

Попитах Смерчов как така и той пак ме погледна с мила усмивка.

— Не се ли сетихте? Това е изкуствено слънце.

— Изкуствено? — повторих.

— Разбира се. И целият ни климат също е изкуствен.

— Как успяхте да го постигнете?

— Много лесно — каза Смерчов. — Съвсем просто е. Целият град е покрит с купол от планински кристал.

— И какво, нямате сезони ли?

— Нито сезони, нито сутрин, вечер и нощ, при нас няма такова нещо. Тук винаги е ден и винаги е лято.

— Но как спят хората на толкова светло?

— Много просто. Който иска да спи, може да си дръпне щорите. Впрочем — уточни той — нашите хора обикновено не спят.

На въпроса ми защо Смерчов ми обясни, че хората не спели, защото не искали да губят време. Животът бил толкова хубав, че искали да му се наслаждават всяка минута и всяка секунда.

— А кога работят? — попитах.

Никога — беше отговорът.

Сред хората, които срещахме, имаше мнозина, които познавах от предишния си живот, дори такива, които бяха умрели тогава. Всички ми махаха дружелюбно и аз също им махах, без изобщо да се учудвам, че ги виждам. Разбирах, че съм в рая, макар и рай, сътворен не от Бога, а от хората. Разбирах, че щом тези хора са успели да направят изкуствено слънце и да отслабят земното притегляне, няма нищо чудно, че са се научили да възкресяват мъртвите. Впрочем алеята до известна степен приличаше и на гигантски супермаркет, и от двете й страни имаше безброй щандове и в тях бяха подредени изящно всякакви колбаси, сирена, филета от моруна, нарязана на тънки филийки сьомга, черен и червен хайвер, стриди, скариди, миди и какво ли не още.

И още — всякакви плодове и зеленчуци, и обикновени, и южни, портокали, мандарини, ангинари, авокадо, банани и ананаси.

И естествено всякакви вина, коняци, водки, сокове, газирани напитки и безброй марки бира в бутилки, кутийки, бъчвички, с други думи, всякакви стоки като в щокдорфския супермаркет, е, може би малко по-малко.

Но в нашия супермаркет все можеш да видиш купувачи (понякога в събота се натрупват опашки и по петима-шестима души), а тук никой не взимаше нищо, всички минаваха покрай щандовете и изобщо не ги поглеждаха. Само девойките от време на време грабваха по някой сладолед или шепа фурми и със смях политаха нанякъде.

— Защо никой не купува нищо? — попитах Смерчов, смаян от всичко видяно. — Пари ли нямат?

— Разбира се, че нямат — отговори Смерчов със загадъчна усмивка.

— Аха — казах, — разбирам. Лично аз при социализма нямах, а и при капитализма не ми стигаха.

Думите ми го развеселиха и той се засмя, само че, кой знае защо, беззвучно. И докато се смееше, вежливо ми обясни, че тук няма пари, защото не са нужни. Тук всеки взима каквото и колкото иска, и съвсем безплатно, но никой не взима нищо, защото хората вече отдавна и изцяло са удовлетворили потребностите си и от всички тези деликатеси, дето се казва, им се повдига. И не искат да ядат нищо друго освен сладолед и фурми.

— Значи и аз мога, да си взема каквото искам и колкото си искам? — попитах недоверчиво.

Смерчов ми отговори утвърдително.

Тогава отидох до близкия щанд и отначало неуверено, а после все по-разпалено почнах да си избирам продукти: две литрови бутилки шведска водка „Абсолют“, щафета шпек, една дълга франзела, няколко пъстърви, пакет очистени скариди, грозд банани и разни консерви с пастет, хайвер, кондензирано мляко, грах, аспержи и още някакви. Едни неща си пъхах по джобовете, други в пазвата, в ръцете ми също имаше цял куп продукти, висок чак над главата ми вече, почвах да изпускам някои, но все не ми стигаше.

Вдигнах глава да видя къде мога да закрепя още една кутия кондензирано мляко и изведнъж видях Руди — плуваше във въздуха със своя ягуар и с едната си ръка ми махаше, а с другата прегръщаше фройлайн Глобке.

И аз понечих да му махна и щом мръднах ръка, цялата Вавилонска кула, която държах, рухна, всичките пакети и консерви паднаха на земята, но без никакъв грохот. Изплаших се и почнах да ги събирам, помислих, че веднага ще ме арестуват или ще почнат да ме укоряват: „Гражданино, не ви ли е срам да се отнасяте така варварски с народните блага?“

— Стига си събирал от земята! — чух познат насмешлив глас. — Не е хигиенично.

Вдигнах глава и видях Льошка Букашов с бял костюм и без брада. До него беше Жанета с прозрачни дрехи и го прегръщаше. Той й разказваше, че Ленин бил сифилитик, а тя се смееше високо и развратно.

— А Лео къде е? — попитах я.

— Ето го — каза тя и видях Лео: целуваше се с жена ми на една пейка.

Стана ми неприятно, но не много неприятно, само мъничко. Подскочих лекичко, заплувах във въздуха и отидох при тях.

— Не те ли е срам? — казах на жена си. — Да се целуваш с друг, и то пред мен! Пък и знаеш, че той изобщо не получава удоволствие от това.

— Глупости! — каза Зилберович с гласа на Симич. — По-рано, когато живеех при социализма, не получавах удоволствие от нищо освен от романите ти. А сега получавам удоволствие от всичко освен от романите ти.

— Видя ли? — казах на жена си. — Той ме обижда и не чете романите ми, а ти се целуваш с него.

В този момент над мен се наведе Смерчов и ми прошепна:

— Класик Класикович, не се дръжте като назадничав собственик. Тук никой не е собственик на нищо. При нас всички жени принадлежат на всички и вашата също принадлежи на цялото ни общество. Ела с мен в банята, миличка — каза той на жена ми, вдигна я на ръце и заплува нанякъде с нея.

Хукнах след тях, но почувствах, че вече не летя, а тичам с мъка през някаква разорана нива, краката ми затъват в разкаляната пръст, а земното притегляне явно пак се беше включило на пълна мощност.

Смерчов с жена ми на ръце летеше над земята, а аз вече дори не тичах, а направо се влачех в калта, но все пак постепенно ги настигах — и тогава пред мен се появи отец Звездоний по дълга нощница и със свещ в ръка.

— Няма бог — тихо каза той. — Има само Гениалисимус, пак Гениалисимус и никой освен Гениалисимуса.

— Я се разкарай с твоя Гениалисимус! — викнах и го блъснах да го отместя от пътя си.

Но той не помръдваше, наведе лицето си към мен, разтресе рядката си брада, намигаше ми и ми се хилеше. Изобщо не можех да го заобиколя, а жена ми отлиташе все по-далече и по-далече със Смерчов и тогава в пълно отчаяние дръпнах Звездоний за брадата, ухапах го по носа и се събудих с възглавницата между зъбите.