Владимир Войнович
Москва 2042 (3)

Фройлайн Глобке

Райзебюрото на Амалиенщрасе беше съвсем обикновено. Десетки шарени плакати и диплянки, предлагащи на желаещите да отидат до египетските пирамиди, исландските гейзери и норвежките фиорди, да се попекат на Бахамските острови, да се попързалят със ски по склоновете на швейцарските Алпи или да се повозят на прочутия океански лайнер „Кралица Елизабет Втора“.

Попитах за фройлайн Глобке и ми показаха едно луничаво червенокосо момиче в ъгъла зад един компютър.

Честно казано, в последния момент доста се бях притеснил. Мислех си, че онзи мръсник Руди ми е погодил номер и че ей сега цялото райзебюро ще дотърчи да се подиграва с прекарания тъп чужденец. Но когато казах на фройлайн Глобке кой съм и с каква цел идвам, за мое удовлетворение и отчасти изумление все пак тя изобщо не се учуди и не се разсмя. Да, каза ми, те наистина можели да пратят всеки свой клиент във всяко време и на всяко място на планетата Земя и тя, фройлайн Глобке, била готова да чуе какво точно искам.

Исканията ми, от нейна гледна точка, бяха съвсем скромни. Защото исках да попадна в Москва след 50 години, тоест в Москва през 2032 година.

— Добре — каза фройлайн Глобке и почна да тропа с маникюра си по клавишите на компютъра.

На екрана се заредиха някакви букви и цифри, фройлайн Глобке ги погледна, поцъка с език, обърна се към мен и разпери ръце.

— Аха, значи все пак не става, нали? — казах зарадвано. Щях да си го върна на Руди.

— Много съжалявам — притеснено каза фройлайн Глобке, — но всички билети за тази екскурзия са продадени. Ако се съгласите да полетите на шейсет години в бъдещето…

— Е, няма кой знае каква разлика — прекъснах я. — Десет години повече, десет по-малко, няма значение.

— Идеално! — каза фройлайн Глобке и с лъчезарна усмивка ми съобщи, че съм направил най-добрия избор, като съм дошъл именно при тях. Защото те били единственото засега райзебюро в Европа, което организирало такива пътувания. Ако ме интересувал начинът на пътуване…

— Извинете — прекъснах я нетърпеливо, — начинът на придвижване вече ми е горе-долу известен, хер Махенмителбрехер ми го обясни достатъчно подробно.

— Мителбрехенмахер — възпитано ме поправи тя.

Благодарих й за поправката и казах, че не ме интересува теоретичната основа, а практическите условия на полета. По-точно как ще се оправям с безтегловността и на човек не му ли се гади. Въпросът е — обясних й, — че когато пийна, ми се гади дори на твърда земя.

— О, колкото до първото — усмихна се фройлайн Глобке, — изобщо няма защо да се тревожите. Нашата електронна система за изкуствена гравитация е над всякаква конкуренция. Колкото до гаденето обаче… не можете ли по време на полета да не пиете?

— Какво? — възмутих се. — Шейсет години нито капка? Фройлайн, вие искате от мен прекалено много.

— Ама моля ви се! — разпалено възрази фройлайн Глобке. — Не става дума за толкова дълго. Шейсет години ще минат на Земята. А за вас това са само три часа. Колкото да стигнете със самолет от Мюнхен до Москва.

— Хм, да — казах. — Разбирам. За мен — само три часа. Но всъщност пак са си шейсет години. И за цели шейсет години нито капка?

— Ама моля ви се, моля ви се! — Фройлайн Глобке така се развълнува, че луничките й станаха два пъти повече. — Защо чак нито капка? В края на краищата дали ще пиете си е ваш проблем. Между другото по време на полета напитките са в неограничено количество и, разбира се, безплатни.

— А, това вече е друго — казах. — Защо веднага не ми казахте, че напитките са безплатни? Щом са безплатни, няма проблем. Дайте един билет отиване и връщане, връщането след месец, място за пиещи и пушещи, по възможност до прозореца.

— Готово — съгласи се фройлайн Глобке. — Трябва обаче да ви предупредя, че фирмата ни не гарантира връщането. Разбира се, правим всичко, което зависи от нас, но все пак не знаем какви ще са политическите условия там, нали? Нашият консул ще е на разположение естествено, но, честно казано, никой не може да гарантира, че след шейсет години нашата страна все още ще съществува и че ще имаме консул.

Всъщност да, помислих си, за шейсет години всичко може да стане. Но нали пък тъкмо затова исках да отида, за да разбера какво ще стане.

— Добре — казах. — Какво пък толкова. Не гарантирате връщането. Но щом гарантирате безплатни напитки, давайте билета.

Дадох й паспорта си. Тънките пръстчета на фройлайн Глобке запърхаха по клавиатурата на компютъра в беззвучната музика на букви и цифри. На екрана излязоха трите ми имена, номерът на паспорта, номерът и датата на полета, после още някакви цифри, които подскачаха и весело се умножаваха една по друга. Накрая цифрите спряха и се подредиха в

4 578 843.00

— Билет за отиване и връщане — каза фройлайн Глобке. — Четири милиона петстотин седемдесет и осем хиляди осемстотин четирийсет и три марки.

— Охо! — казах.

— Ако платите в брой, имате десет процента отстъпка и тогава ще ви излезе само… — Тя пак запърха с пръстчета, цифрите пак заподскачаха и се подредиха в ново число. — Четири милиона сто и двайсет хиляди деветстотин петдесет и осем марки и седемдесет пфенига.

— Е, това вече си е друго — казах.

— Освен това, ако не се върнете до три месеца, седемдесет и пет процента от стойността на билета ви за връщане се изплащат на наследниците ви.

— Идеално — казах. — Вярно, в момента нямам толкова пари в наличност, но се надявам, че ще ми помогне хер…

— Мителбрехенмахер — подсказа ми фройлайн Глобке.

Що за хора бе! Защо вечно напират да ти подсказват? Тая фройлайн да не си мислеше, че без нейна помощ не мога да си спомня името на най-добрия си приятел?