Владимир Войнович
Москва 2042 (29)

Вторична проверка

Доколкото можах да определя, някъде на кръстовището на нашето шосе със стария околовръстен път, построен още по мое време, движението се забави. Лепнах се за стъклото, примигах да махна солената пот и видях, че пътят тук е широк и на него в няколко колони са се строили дълги опашки паро- и газоавтомобили, при което очевидно се подреждаха по големина: най-големите бронетранспортьори в една колона, по-малките в друга, съвсем малките коли — в трета.

Нашата лента обаче си оставаше свободна. Отначало си помислих, че просто имаме късмет, но после се сетих, че тя очевидно не е предназначена за всички, а може би само за такива важни персони като мен.

Впрочем почти веднага разбрах, че има и по-важни особи. Внезапно се раздаде страшен вой и Вася светкавично измести тежкия ни транспортьор на банкета, така че почти се сринахме в канавката.

Междувременно воят бързо се усилваше и видях кортеж, каквито бях виждал и в предишния си живот. Покрай нас с огромна скорост, с рев на високоговорител и мигащи лампи, заобиколена от ескорт мотоциклетисти, премина дълга колона стари автомобили. Първата и втората кола приличаха на зиловете от моето време, но вторият зил беше съединен с каращия след него черен автобус с червени и жълти маркучи. След автобуса летеше още един зил със стърчащи във всички посоки дула на картечници.

Докато тази кавалкада минаваше, всичките ми спътници се презвездиха, а Смерчов въздъхна и ми прошепна:

— Той минава!

— Кой? — попитах. — Гениалисимусът ли?

Вася високо се разсмя на думите ми, а Смерчов отговори много сериозно:

— Гениалисимусът не пътува. Това е председателят на Редакционната комисия.

Потеглихме пак. Скоро отново спряхме и Смерчов каза, че трябва да слезем за някои формалности.

Излязох от тази душегубка облян в пот и едва жив. Носех си куфарчето, а огромният ми куфар беше възложен на грижите на Вася. Докато си бършех потта, видях, че се намираме пред не много висока, но дълга сграда; малките й прозорци бяха с плътни щори, а пред желязната врата стояха двама автоматчици. На една табела пишеше:

Пред входа пъшкаше голям парен камион с ремарке, натоварен с мокри чамови дъски. Едното колело на ремаркето беше свалено и двама души с омацани с грес къси комбинезони се трудеха над също сваления ресор: единият държеше дълъг секач, а другият удряше по него с голям чук. При това водеха някакъв неразбираем поне за мен разговор. Онзи, който държеше секача, извъртя неестествено глава, та да погледне небето изпод дългата козирка, и каза:

— Днеска май няма да има кино.

Другият също изви шия и се съгласи:

— Да, много е ясно.

И докато правеше това заключение, не улучи секача и удари колегата си по пръста. Той заподскача от болка и на познат ми до последната дума предварителен език дръпна такава колоритна тирада, че сърцето ми просто не можа да не се възрадва.

Спътниците ми се спогледаха. Вася изхъмка, Смерчов се навъси, жените се направиха, че не чуват, а отец Звездоний измърмори нещо осъдително и се презвезди.

През това време Дзержин отиде при автоматчиците. Единият взе за почест, а другият отвори вратата.

Просторното помещение, в което влязохме, приличаше на фоайе на голям хотел, където се очаква важна, може би дори международна конференция. От дясната страна бяха наредени масички и на тях бяха наслагани буквите на руската азбука.

Ние със Смерчов отидохме до масичката с буквата „К“. Една жена, подполковник, без да ме погледне, записа трите ми имена — вместо малкото звездното, разбира се, и попита коя година съм роден.

— Хиляда деветстотин четирийсет и втора — отговорих.

— Хиляда деветстотин четирийсет… — Тя почна да пише и изведнъж избухна: — Какви са тия глупости? Да не си мислите, че си нямаме друга работа? Цял лист похабих заради вас! Ще напиша до местоработата ви и ще ви накажат.

И понечи да изхвърли листа в кошчето, но Смерчов я спря и й зашепна нещо.

Тя го слушаше навъсено, после на лицето й се изписа изумление и тя ме погледна и плесна с ръце.

— О, Гена! Нима това сте вие? Бе гледам аз, че лицето ви ми е познато. Ами нали току-що ви гледах по телевизията. Невероятно! И как изглеждате само! Нима сте на цели сто години? Повече от шейсет не може да ви даде човек. В Третия кръг сигурно само витамини ядете.

— В Третия кръг — отбеляза Пропаганда Парамоновна — трудещите се ядат изключително вторичен продукт.

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи с нея регистраторката. — Разбира се, че ядат вторичен продукт. Но съм чувала, че бил витаминизиран.

След като документите бяха попълнени, ми казаха да отида в дъното на помещението при една дълга, покрита с поцинкована ламарина маса — на такива маси според мен патологоанатомите разфасоват покойниците. На тази в ролята на покойника беше куфарът ми, вече отворен и отчасти даже изкормен. Дисекцията се извършваше от един едър и доста охранен майор от, както разбрах, митническите служби.

Майорът ме позна веднага. Подмилкваше ми се и непрекъснато се извиняваше.

— Моля за извинение, виноват, много се извинявам за безпокойството, по принцип в никакъв случай не бихме ви проверили, но просто поради незнание може да пренесете нещо, което, нали разбирате, извинете още веднъж.

И като се извини още няколко пъти, ме осведоми, че в багажа ми са намерени някои неща, които не са разрешени за внос в Москореп.

— Например? — попитах, като се мъчех да се държа невъзмутимо.

— Например ето това — каза митничарят, взе фотоапарата „Никон“ и го отвори.

— Какво правите! — викнах. — Осветихте лентата! Тук не може ли да се снима?

— Ама моля ви се, моля ви се! — уплашено каза майорът. — Разбира се, че може. Особено пък вие. Вие можете да правите всичко освен онова, което не може. Заповядайте. — Той побутна фотоапарата към мен. — Снимайте, колкото желаете. Аз извадих само ей това, а останалото можете да си го използвате.

— Вие да не сте ненормален? — попитах го. — Какво да правя с това без това? Да забивам пирони? Да чупя орехи?

— В името на Гениалисимуса! — той сложи ръка на гърдите си. — Можете да правите с това нещо всичко, което искате, в рамките на потребностите си. Извинявам се много, у нас е разрешено да се ползват фотоапарати, но не и светлочувствителни елементи.

И при тези думи извади и останалите шест филма, които си бях купил от Кауфхоф, преди да замина.

— Интересно — казах. — Що за глупави правила? В Москореп изобщо нищо ли не може да се снима?

Митничарят погледна с недоумение първо Смерчов, после пак мен и каза:

— Извинете, не ви разбрах. В Москореп може да снимате каквото си искате, когото си искате и където си искате. Само че без лента.

— Ама как така? — попитах объркано. — Нали видях вестника ви. Там има снимки. Снимки без лента не стават.

— Съвсем правилна забележка! — Митничарят захихика. — Но снимките във вестниците са за държавни потребности, а вашите потребности са лични. Фотографите знаят какво могат да заснемат, а вие, ужасно се извинявам, може и да не знаете. И поради незнанието си можете да фотографирате някои, нали разбирате, неприятни страни в нашата действителност и чрез това да привлечете вниманието на службите на БЕЗО. Защо ви е, недейте.

При споменаването на БЕЗО се обърнах към Сиромахин — той стоеше точно зад мен.

— Съгласете се с него, драги ми — каза ми Дзержин Гаврилович. — По-добре е да се отстъпи част и да се запази цялото, отколкото да се изгуби всичко.

Митничарят явно реши, че спорът е свършил, отмести филмчетата настрана и продължи работата си. Веднага ми се наложи да разбера, че мога да ползвам касетофона си, но без касетките и батериите. Той извади батериите и на портативния ми транзистор „Грундиг“. Колкото до бележниците и химикалките, майорът се посъвещава с някого по телефона и после великодушно ми ги остави. След това обаче измъкна на бял свят флопи диска с канарите на Симич.

— Какво е това?

— Това? — учудих се. — Не знаете ли?

Митничарят се спогледа с генералите и сви рамене.

— Никога не съм виждал такова нещо.

— Но нали имате компютри?

— Разбира се, че имаме — каза Смерчов. — Но не са такива, нашите са големи.

— Но това не е компютър — опитах се да обясня. — Това е като лента за компютъра.

— И за какво служи? — попита митничарят.

— Казах, че ей това нещо се слага в компютъра и на него се записват най-различни програми и текстове.

— А тук какво е записано? — попита митничарят и вдигна флопи диска към светлината очевидно с надеждата да види там някакви букви.

— Тук са записани романите на един предварителен писател. Не може да не го знаете. Карнавалов.

— Карнавалов? — Митничарят погледна въпросително Смерчов, който му отговори със свиване на рамене.

— Как? — удивих се. — Никога ли не сте чували за Карнавалов?

Митничарят се смути, а Комуний Иванович се изчерви.

— Но не сте ли изучавали Карнавалов в предкомобовете?

Излезе, че не са. И че не са и чували за него. Гледай ти! Кой би могъл да си представи такова нещо? Пък аз си мислех, че в бъдещето хората могат да забравят всекиго, но не и Симич. Бедният Симич. Струваше ли си толкова да се пъне с неговите канари, щом след шейсет години никой не знаеше за тях?

При това положение защо да споря за нещо, изгубило всякаква цена с времето? И когато митничарят сложи флопи диска настрана, не възразих. В края на краищата не бях дошъл тук да разхвърлям неизвестни на никого канари. По-добре щеше да е да раздам своите книги.

И точно тогава се стигна и до моите книги. Бях ги сложил на дъното на куфара. Митничарят се поинтересува какви книги са това и аз с гордост му казах, че са моите.

— Вашите? — учуди се той.

— Ами да — казах. — Моите. Какво ви учудва?

— Виждате ли — намеси се Комуний Иванович да ми помогне. — Класик Никитич…

— Вижте какво — прекъснах го, — спрете да ме наричате толкова идиотски. Ако изобщо не можете да минете без такива прякори, ме наричайте просто Класик или Класика, но без Никитич.

Друг път можеше и да не избухна. Но бях страшно ядосан от всичките тези странни и непонятни церемонии, от които бях поотвикнал, докато живеех в ужасното капиталистическо общество.

— Добре, добре — веднага се съгласи Смерчов. — Щом искате, ще ви наричаме само Класик. Исках просто да кажа, уважаеми Класик, че в нашето общество няма частна собственост. При нас всичко принадлежи на всички. И тези книги също не може да са ваши, нали разбирате.

Бях измъчен. Болеше ме глава. От умора, от жегата, от това, че не бях спал и че цяла вечност не бях пил. И от всички противоречиви впечатления през този ден.

— Разберете — казах на Смерчов, — каквото и да ми приказвате, тези книги са си мои. Мои собствени. Не само защото ми принадлежат като вещи. Но и защото аз сам, със собствената си ръка, ей тази — за по-голяма убедителност размахах ръка под носа му, — съм ги написал. Вярвам, всички сте съгласни, че тая ръка си е моя собствена и принадлежи на мен, а не на всички.

— Ама вие сте били голям собственик! — кокетно отбеляза Пропаганда Парамоновна и поклати глава.

— Вижте какво — примолих се едновременно и на митничаря, и на всички комписовци. — Да ме побъркате ли искате? Защо не ми разрешавате да взема книгите си? Та аз няма да ги продавам, няма да печеля от тях. Може пък просто да ги подаря.

— Вие мислите да ги разпространявате? — ужасено попита Пропаганда Парамоновна.

— Какво значи да ги разпространявам? — възразих. — Не да ги разпространявам, а да ги подарявам. Искате ли да подаря една на вас?

— На мен? Защо? — Пропаганда уплашено се дръпна. — Не, не ми трябва, аз изобщо не чета на предварителен език.

Виждах, че всички са изнервени. Трудно им беше да общуват с мен. Но и аз не съм от желязо. Още повече че денят беше страшно тежък. Като не можех да издържа повече цялата тази глупост, аз просто седнах на пода, стиснах главата си с ръце и се разплаках. От дете не бях плакал, а тези комуняни за един ден два пъти ме докараха до сълзи.

Смерчов бутна Искрина Романовна в ребрата и тя се хвърли към мен.

— Недейте така! Какво ви стана? Защо плачете? Успокойте се. Недейте да плачете. Недей, миличък, недей, Клашенка…

Клашенка? Сетих се, че това трябва да е умалително от Класик. И изведнъж ми стана толкова смешно, че плачът ми от само себе си премина в кикот. Не можех да спра, давех се от смях, търкалях се по пода. Всички комписовци ме гледаха объркано, някой предложи да викнат лекар.

— Не ми трябва лекар — казах, станах и изтупах панталона си. — Мина ми. Всичко разбрах и нищо не искам. Можете да хвърлите книгите ми на боклука, ако щете, само ми обяснете защо ви е толкова страх от тях. Нали казахте, че сте ги чели в предкомобовете.

— Не сме ги чели, а сме ги изучавали — приятелски ми се усмихна Смерчов. — Тоест някои може да са се запознавали и по-подробно, но като цяло учителите ни разказваха накратко за темите, които засягате, и идейно-художественото съдържание.

— Аха, разбрах! — казах разочаровано. — Изучавали сте книгите ми, но те са си забранени за четене както и преди.

— В никакъв случай! — решително възрази Смерчов. — Защо мислите толкова лошо за нас? Тук нищо не е забранено. Просто нашите потребности от предварителна литература са изцяло удовлетворени.

— Още повече че предварителната литература често изобщо не е била на идейна висота — отбеляза Пропаганда Парамоновна. — В нея е имало много метафизика, хегелианство и кантианство.

— И даже много кощунства срещу нашата комунистическа религия — подкрепи я мълчалият досега отец Звездоний.

— Партията отдавна осъди метода на социалистическия реализъм, който са използвали предварителните писатели, като неправилен и вреден — каза Пропаганда Парамоновна. — Правилен е само един метод — методът на комунистическия реализъм.

— И изобщо — каза Смерчов — трябва да разберете, скъпи наш Класик, че за този исторически промеждутък, който отделя нашето време от вашето, нашата литература се е развила дотолкова, че в сравнение с нея всичките ваши писания и писанията на съвременниците ви изглеждат просто жалки и безпомощни.

— Да, да, да, да — каза Звездоний и всички тъжно закимаха.

— Е, все пак не всички — пак ме защити Сиромахин. — Той има една чудесна книга, която в някои неща, бих казал, дори се приближава до ранните образци на комреализма. За жалост — обърна се той към мен — вие не сте взели точно нея. Но ние ще я намерим…

— И ще я поправим — подсказа Смерчов.

— Е, да, мъничко ще я поправим и може би дори ще я преиздадем.

Не разбрах за коя книга става дума. Но вече не исках да питам нищо. Не исках и да се боря. Затова, докато ми изземаха картите на Москва, фланелките с надпис „Мюнхен“ и дъвките, дори не попитах защо, беше ми писнало.

И когато ми дадоха да подпиша списъка на иззетите неща, го подписах, без изобщо да го преглеждам.