Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Москва 2042, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Иван Тотоманов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Alley(2015 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- NomaD(2015 г.)
Издание:
Владимир Войнович. Москва 2042
Руска. Първо издание
Преводач: Иван Тотоманов
Редактор: Ангелина Борисова
Художник: Владимир Марков
ИК „Анимар“, София, 2003
ISBN: 954-91332-7-3
© Ardis Publishers, 2901 Heatherway;
Ann Arbor, Michigan 48104
Предпечат и корица: Владимир Марков
Формат 60/90/16 Печатни коли 27,5
История
- —Добавяне
Видение
Почти в края на полета, когато вече влязохме в зоната на земното привличане и се влачехме със скорост осем километра в секунда, хер Ото Шмит съобщи по радиото, че дясно на борд се намира космически обект с вероятно изкуствен произход. Всички се лепнаха за прозорците. Аз също (добре, че седях отдясно). Видях относително кръгла буца, нещо като гигантски аквариум с диаметър шейсет-седемдесет метра, а може и повече (в космоса всички размери са относителни), с някакви чудновати антени, люшнати от космическия вятър чаршафи на слънчевите батерии и много големи илюминатори — приличаха на лунни кратери.
Всички илюминатори бяха черни — освен един. Но в него видях видение, което ми се стори наистина фантастично. Видях голяма кръгла стая, ярко осветена от голям кристален полилей. Целият под беше покрит с персийски килим, стените бяха с орехова ламперия. До илюминатора имаше прекрасно старинно писалище, а на него — няколко телефона, всеки с различен цвят. От едната страна на писалището имаше голям глобус, а от другата — телевизор. Имаше и още неща, главно покрай стените: кожен диван, масичка, бюст на Ленин на червена поставка. Като цяло всичко това приличаше на кабинета на някой много голям съветски началник, но кабинет с малко необичайна форма, разбира се.
Отначало ми се стори, че в кабинета няма никого, но изведнъж видях как някъде от дълбините му изплува и започва да се приближава някаква огромна риба. По-точно стори ми се, че е риба, но по-отблизо рибата се оказа човекоподобно същество с дълга брада. Съществото — със стари маратонки, изтъркани джинси и малиновочервен пуловер — лениво размахваше ръцете си плавници и бавно се придвижваше в пространството, като постепенно се приближаваше до илюминатора, без обаче да гледа към него. Гледаше някъде надолу и мърдаше устни — очевидно говореше с някого или си говореше самò.
Скоростта ни по отношение на това странно съоръжение беше почти нулева и затова се виждаше съвсем ясно как човекът мърда устни, мръщи се и от време на време заповедно размахва пръст.
Внезапно той вдигна глава (може би случайно), трепна и като замаха и зарита в пространството като неопитен плувец, се доближи до илюминатора.
— Ей! Ей! — почнаха да му викат пътниците около мен (все едно можеше да ги чуе!) и замахаха с ръце.
Той успя да се справи някак с проблема с придвижването, хвана се за някаква скоба и долепи лице до стъклото на илюминатора. Гледаше ни с такова отчаяние, каквото може да се види единствено на лицето на човек, очакващ да го екзекутират.
Но онова, което най-много ме порази и смая, беше, че този изтощен, оплешивял и брадат човек по нещо приличаше на охранения, доволен, гладко избръснат и уверен в себе си Льошка Букашов. Естествено разбирах, че това изобщо не може да е Букашов. Букашов беше останал някъде в далечното минало. Но щом си помислих това, забелязах, че човекът ме гледа. Боже мой! Побиха ме тръпки. В никакъв случай не можеше да е Букашов, но нямаше как да не е той. И явно ме позна. Гледаше ме, потрепери, после затрепери целият и почна да жестикулира отчаяно, сякаш искаше да ми каже нещо. Ръката ми инстинктивно се вдигна, за да му отговоря, но в същия миг, изглежда, се включиха двигателите с обратна тяга, защото космическият дом с брадатия си затворник подскочи в пространството и бързо започна да се отдалечава и да се смалява като изпуснато детско балонче.
Исках да обсъдя видяното със съседа си, но той като че ли не беше видял нищо. Във всеки случай, когато се обърнах към него, той държеше молив и четеше някаква брошура, подчертаваше някои редове и си правеше бележки в полето. Наведох се да видя корицата. Той четеше Ленин — „Държавата и революцията“ — в превод на немски.
Това, че този човек е зает с толкова мирно и обикновено занимание, ме успокои и реших, че сигурно съм задрямал и на пияна глава всичко ми се е присънило.
С надеждата да се поосвестя цокнах последното шишенце „Смирнофф“, обаче то ме замая още повече и заспах.