Владимир Войнович
Москва 2042 (2)

Разговор на халба бира

Разговорът се проведе през юни 1982 година.

Място на действието: Английският парк, Мюнхен.

Седяхме в бирарията, отвън. „85“ ще рече аз и един мой познат, Рудолф, за приятели Руди. Фамилното му име изобщо не е за запомняне. И аз не помня Мителбрехенмахер ли беше, или Махенмителбрехер. Нещо от тоя род, но това не е важно. Лично аз си му викам просто Руди.

Седяхме един срещу друг и Руди малко ми пречеше на гледката. Като мръднех леко очи надясно обаче, виждах оловносивото сънено езеро и брега, по който с бавно клатушкане се разхождаха тлъсти гъсоци и голи немци. Тоест не точно само немци, но и ексхибиционисти от всички възможни националности, възползвали се от благостта на тукашната полиция, та да дойдат в Мюнхен от цял свят да видят хора и да се покажат на хората.

Пиехме бира от еднолитрови халби, на които тук им казват масс.

Всъщност не съм сигурен самата халба ли се казва масс, или бирата, която ти наливат в нея. Впрочем това не е важно. Важното е, че седяхме в бирарията, пиехме си бирата и си дрънкахме глупости.

Мисля, че почнахме от конете. Понеже Руди отглежда коне. Отглежда ги и ги продава на милионерите. Той впрочем също е милионер, макар че това няма значение.

Макар че продава коне, той най-много се интересува от всякаква ултрасъвременна техника. Вози се в разкошен ягуар, нагъчкан с каква ли не електроника, а пък за къщата му да не говорим. Най-различни компютри, телерадиокомбайни, автоматични врати и всичко от този род. Като се мръкне, лампите в кабинета му светват сами, обаче само ако в кабинета има някой. Ако излезеш от кабинета, лампите веднага изгасват. (Руди твърди, че благодарение на това устройство икономисва по четири марки месечно от ток.) И естествено си има музикален компютър, на който може да се свири като на орган, на цигулка, на ксилофон, на балалайка и на много други инструменти поотделно и заедно. Така че един човек може с един пръст да свири произведения, навремето достъпни само за големите оркестри.

Руди е дотолкова увлечен от тази техника, че май не чете нищо освен технически списания и фантастика. Дори и моите книги не е чел, макар че ги държи на видно място и се хвали на конските си приятели какъв необикновен приятел има — истински руски писател.

Казва ми (без да ме е чел), че пиша прекалено реалистично и че реализмът е вчерашният ден на литературата. Честно казано, такива идиотски съждения направо ме вбесяват и винаги му казвам, че и неговите коне са вчерашният ден. И че щом даже конете все още са нужни на някого, то и нуждата от литература, която да изобразява реалния живот на хората, също не е отпаднала. Че на хората им е много по-интересно да четат за самите себе си, вместо за разни роботи и марсианци.

Казах му го един път в бирарията, където бяхме седнали. На което Руди със снизходителна усмивка ми предложи да сравня тиражите на моите книги с тиражите на кой да е среден фантаст.

— Фантастиката — самоуверено каза той — е литературата на бъдещето.

С това твърдение направо ме вбеси. Поръчах по втори масс и казах, че фантастиката, също като детективските романчета, изобщо не е литература, а пълна глупост като електронните игри, които допринасят за развитието на масовия идиотизъм.

Горещото слънце, студената бира и изобщо подредбата на тукашния живот не предразполагат към страстни спорове. Руди ми възразяваше лениво, без да се поддава на възбудата ми, и даде за пример Жул Верн, който, видите ли, за разлика от реалистите, бил предсказал много научни открития на днешното време, включително пътешествието на човека до Луната.

Отговорих, че задачата на литературата изобщо не е да предвижда научни открития и че в предсказанията на Жул Верн няма нищо оригинално. Че хората винаги са си представяли и полетите в космоса, и плуването под водата и че в много древни книги тези чудеса са описани много преди да ги опише Жул Верн.

Може — съгласи се Руди. — Но фантастите са предвидили не само техническите открития, но и еволюцията на съвременното общество към тоталитаризма. Вземи Оруел например. Нима не предсказва детайлно създаването на същата система, която днес съществува при вас в Русия?

Разбира се, че не — казах. — Оруел пише пародия на онова, което вече съществува по негово време. Описва един идеално работещ тоталитарен механизъм, който просто не може да съществува в условията на едно живо човешко общество. Ако вземем Съветския съюз, то населението му проявява само външно послушание относно режима и същевременно абсолютно презрение към лозунгите и призивите му, като им отговаря с лоша работа, пиянство и кражби, а така нареченият Голям брат е обект на общи подигравки и постоянна тема за вицове.

Трябва да отбележа, че да спориш със западняци изобщо не е интересно. Като види, че гледната точка на събеседника му му е много скъпа, западнякът тутакси е готов да се съгласи с нея — нещо, което в Русия изобщо го няма.

Спорът ни с Руди затихна някак от само себе си и ми се дощя да го поразпаля. Затова казах, че фантастите са измислили куп неща, които са се сбъднали, но измислят и такива, които никога няма да се сбъднат, например пътешествия във времето.

— Така ли? — попита Руди и запали цигара. — Наистина ли мислиш, че пътешествията във времето са абсолютно невъзможни?

— Да — казах. — Точно така мисля.

— В такъв случай — каза той — много грешиш. Пътешествията във времето от областта на фантастиката вече минаха в областта на практиката.

Естествено говорехме на немски, а тогава, през 1982 година, не бях много добър с немския (и сега не съм много добър). Затова попитах Руди правилно ли съм разбрал, че с помощта на някакви технически средства човек вече може да се прехвърли от едно време в друго.

— Да, да — потвърди Руди. — Точно това ти казвам. Направо ей сега можеш да отидеш в някое райзебюро, да си купиш билет и да заминеш за миналото или за бъдещето, където повече ти харесва, с машината на времето. Впрочем тази машина засега я имаме само ние, германците, по-точно компанията „Луфтханза“. Между другото техническото решение е съвсем просто. Машината е обикновен космоплан като американските совалки, обаче има не само обикновени ракетни двигатели, а и фотонни. Космопланът стига първа, после втора космическа скорост, а след това се включват фотонните двигатели. С тяхната помощ машината развива почти светлинна скорост и тогава за тебе времето спира, а на Земята си върви, и ти попадаш в бъдещето. Или пък корабът развива свръхсветлинна скорост и тогава изпреварваш времето и попадаш в миналото.

Бирата вече ми идваше в повечко, но все още не бях пиян. И казах на Руди:

— Виж какво, стига с тия глупости. Много добре знаеш — още Айнщайн го е доказал, — че не може да се достигне не само свръхсветлинна скорост, но и дори скоростта на светлината.

При което нервите на Руди най-после не издържаха, той изплю цигарата и тресна халбата в масата — нещо, което не очаквах от толкова уравновесен човек като него.

— Айнщайн — заяви Руди — отдавна е остарял. Евклид разправял, че през една точка, лежаща извън дадена права, може да се прекара само една паралелна права, и е бил прав, обаче Лобачевски казва, че може да се прекарат две или повече, и двамата стават прави. Айнщайн казва, че е невъзможно, и е бил прав, а аз ти казвам, че е възможно, и също съм прав.

— Чакай, чакай — казах му. — Не така с рогата напред. Много те уважавам (когато пийна, уважавам всички), обаче засега поне ти все още не си Айнщайн.

— Вярно — съгласи се Руди. — Наистина не съм Айнщайн. Аз съм Мителбрехенмахер, но пък трябва да ти кажа, че и Лобачевски не е бил Евклид.

Като го видях колко е развълнуван, веднага му казах, че в крайна сметка изобщо не ме вълнува кой от всичките (Айнщайн, Лобачевски, Евклид или Руди) е по-умен и че използвам съвременната техника практически и изобщо не ме интересува на основата на какви закони е създадена. И това си е вярно. Ето сега например пиша това на компютър. Натискам клавишите — и на екрана изникват думи. Няколко прости манипулации — и тези думи се отпечатват на хартия. Ако искам да сменя местата на някои абзаци, машината незабавно ще изпълни желанието ми. Ако искам навсякъде да сменя Мителбрехенмахер с Махенмителбрехер или с Айнщайн, машината ще направи и това. Всеки ден се бръсна с електрическа самобръсначка, слушам радио или гледам телевизия. Да не би да съм длъжен да зная на базата на какви теории работи всичко това?

Попитах Руди дали е летял с машината на времето. Каза, че бил и че не искал повече. Бил отишъл в Древния Рим да види на живо гладиаторски бой, обаче взели, та него го изкарали на арената. Едва успял да се отърве. И оттогава предпочитал всичките тия чудесии да си ги гледа по телевизора или да чете за тях в книгите.

Не му повярвах, разбира се. Но той ми каза, че много лесно мога да се убедя в реалната възможност за пътешествие във времето. Трябвало просто да отида при неговата позната фройлайн Глобке, която работела в райзебюрото на Амалиенщрасе номер пет.

— Обаче — каза Руди — все пак едва ли ще отидеш на пътешествие във времето.

— Защо „все пак“ и защо „едва ли“? — попитах го. — Нали каза, че от областта на фантастиката пътешествията във времето вече са в областта на практиката?

— Казах — подсмихна се той. — И е вярно. Цената на билета обаче не е минала от областта на фантастиката в достъпната област. Пък и ти няма да тръгнеш да летиш и да се излагаш на ненужни рискове. Ти не си авантюрист.

Последната фраза говори само за това колко лошо ме познаваше Руди. Аз съм точно авантюрист.