Владимир Войнович
Москва 2042 (19)

Секс-бъчвата

След пет минути се върна унил. Не, днес Симич изобщо не можел да ме приеме. Били му изгубили толкова време, че бил написал само четири страници. Може би щяло да се наложи да се откаже дори от следобедната си почивка и от уроците със Степанида. Единственото удоволствие, което можел да си позволи, бил Бах, и то само защото без Бах не можел да заспи. А ако не се наспял, следващият ден бил провален.

След като изслушах тази информация, тръгнах към килията си да си събирам багажа, без да кажа нищо.

„Мръсници гадни! — възклицавах мислено, докато хвърлях в куфара разни мръсни чорапи и омачкани ризи. — Времето му било скъпо на него, мойто не е ли скъпо? И си мислят, че ще кисна тук да чакам да ми платят билета! Дръжки! Не ми трябват парите ви. Сам ще си го платя, не съм толкова беден. Обаче няма да остана тук и секунда повече. Стига! Край!“

И тъкмо да затворя куфара, но видях, че ми ги няма чехлите. Къде ли ги бях забутал?

Заоглеждах стаята и в този момент вратата се отвори и на прага с метла в ръка се появи Степанида.

— Ой, господарю! — възкликна тя. — Вий туканка ли сте?

— Какво искаш? — попитах грубо.

— Ми да позабърша малко, да пооправя. Мислех, че сте оданади, пък вий туканка да сте били. Ми аз по-после ша дода.

На лицето й беше изписана характерната за нея кретенска усмивка.

— Я чакай — казах, — да си ми виждала чехлите случайно?

— Чехли? — повтори тя и се замисли, все едно й бях заръчал да докаже Питагоровата теорема. — А, да! — сети се най-после. — Слипърс, нали? Ония червеникавите, с плоската подметка. М’че как, знам ги де са. Под крювата ги наврях, та да не въвонеят всичко. Джъст а момънт.

Коленичи и се завмъква под кревата, като се прицели към мен с неописуемия си задник. Късата й пола се набра нагоре и се видяха полупрозрачни бикини с фини дантелки.

О, Господи! Винаги съм бил неравнодушен към тази част от женската конструкция, но такова изкушение не бях преживявал. Двете изпълнени със загадъчна енергия полукълба ме привличаха като магнит.

Докато се борех с изкушението и се мъчех да откъсна очи от тях, раздразнено я попитах какво толкова се тутка.

— Ей сегинка, господарю! — чух мелодичния й глас изпод кревата. — Ей сегинка, да ми свикнат оченцата с тъмното.

— Какво тъмно бе? — казах и се наведох, та да надникна и аз под кревата, но изгубих равновесие и се хванах за полукълбата й, които веднага се разтрепериха.

— Ох, господарю! — възкликна тя уплашено. — Ама какво ми правите?

— Нищо, нищо — задъхвах се и усещах как фината дантела се смъква от нея като пяна. — Стой кротко. Свиквай с тъмното. Ей сега ще ти стане хубаво! Ей сега ще ти стане светло! Светло е вече, нали? — шепнех и усещах как под лудешкия ми напън тя се отпуска и се стапя като масло.

Трябва да кажа, че съм човек със здрави морални устои. И че всички знаят, че съм образцов съпруг. Но в онзи момент просто се бях побъркал и не можех да се овладея.

После се търкаляхме на кревата, дюшекът се скъса, перушинки се разхвърчаха из цялата стая, лепнеха по потните ни тела. Изгубих всякакъв контрол, стенех, виех, скърцах със зъби. Тя също ми чуруликаше нежни думи: наричаше ме и миличък, и златцето ми, и разбойник, и нахалник, и гъделичкаше гордостта ми, като повтаряше, че с такъв мъжкар не била лягала никога.

Отлепихме се един от друг чак по обяд — едва се завлякох до масата, изцеден и останал без сили. Явно изглеждах зле, защото Жанета ме попита да не съм се разболял; проницателният й брат не каза нищо, но от подхилкващата му се физиономия разбрах, че се сеща какво е станало.

Беше ми неприятно, че се е сетил, и мислех да си тръгна следобед, но, първо, нямах сили, и, второ, тя беше обещала да дойде и през нощта. И дойде — Том се бил нальокал с бърбън и заспал.

Беше истинска сексбомба. Или ако отчетем особеностите на телосложението й, секс-бъчва. Бъчва, натъпкана със секс като с динамит, без ни най-малкия признак за какъвто и да било интелект. Но ме потресе така, че си изгубих ума и бях готов да забравя и семейството си, и плановете си и да остана тук, и впит като паяк в Степанида, да умра от изтощение.

Дори се зарадвах, когато разбрах, че на закуска Симич пак няма да може да говори с мен, понеже от издателството му пратили коректури, а той нямал друго време да ги прочете освен на закуска.

Преди обяд обаче, тъкмо бях пуснал Степанида да си върви, дотича развълнуваният Зилберович и каза, че Симич ме викал веднага.