Владимир Войнович
Москва 2042 (17)

В имението

Имението по нещо приличаше хем на Творческия дом на писателите в Малеевка, хем на правителствената почивна станция в Барвиха, където веднъж попаднах по случайност.

Дълга триетажна сграда с висок полукръгъл вход с колони. Пред входа — доста голям, настлан с червени тухли площад; от него във всички посоки тръгваха асфалтирани алеи, покрай които бяха засадени брезички. Вляво от сградата имаше две спретнати къщички с мънички прозорци, отдясно — черквица с три скромни вити кубенца; имаше и още някакви постройки, по-далече. А още по-далече под лъчите на залязващото слънце проблясваше езеро.

На площада имаше нашарен стълб и на него шперплатова табела, на която пишеше СССР.

— Какво значи Си-Си-Си-Пи? — попитах Зилберович.

— Какво Си-Си-Си-Пи? — не ме разбра той.

— Ами това, дето го пише на стълба.

— А, това ли? — Зилберович се засмя. — Ей това емигрантите — все на английски да четете. Това не е на английски, приятелю, на руски е. Ес-Ес-Ес-Ер.

— Да не сте го отмъкнали от съветската граница?

— А, не. Том го направи. Спокойно, всичко ще разбереш.

Някакво същество от женски пол в много изрязан отгоре и отдолу червен сарафан стоеше с гръб към нас и поливаше леха хризантеми с маркуч. Никога не бях виждал по-безобразна фигура — състоеше се най-вече от огромен задник, а всичко останало като че ли израстваше от него съвсем случайно.

Зилберович ме остави, промъкна се до този задник и се впи в него с две ръце.

— Олеле! — писна собственичката на задника и се обърна. Беше млада жена със селско лице, цялото в лунички. — А, вий ли сте, господарю — каза и се усмихна доста глупаво. — За вас все майтап, ама после Том мене пита отдека са ми синките.

— Ми ти ела и ще ти ги напудрим — засмя се Зилберович, пошляпна я дружелюбно и ми каза: — Това е Степанида. Стеша. Жената на Том. Той не можа да устои пред това произведение. — И пак пошляпна произведението.

— Ма то вие мъжете, господарю, все за това мислите — каза Стеша все така усмихната. — Нищичко друго не гледате на жените.

Продължихме и казах на Лео, че като гледам, едновремешното му отношение към половия въпрос май се е променило.

— А, не — смути се Лео. — Не се е променило. Обаче тук, разбираш ли, живеем уединено, скучно е и понякога на човек му се ще да се повесели.

— Ами Том какво казва?

— Нищо не казва — безгрижно отвърна Лео. — Том е човек с широка душа.

Приближихме входа и оттам излетя още едно същество и се хвърли на гърдите ми. Беше доста огромна овчарка. Вече се канех да се простя с живота си, когато усетих, че ме ближе по носа.

— Плурчо! — викна Зилберович и дръпна кучето от мен. — Голяма гад си, мръснико! Какво куче си ти бе? С право те кръсти Плуралист тебе Сим Симич.

— Плуралист ли? — попитах зачудено.

— Ами да — каза Зилберович. — Ближе всички навсякъде. Истински плуралист. Е, за да не го обиждаме, му казваме Плурчо.

След Плурчо на стълбите излезе руска красавица с червен копринен сарафан, батистена забрадка, сахтиянени чепички и с дебела светлоруса плитка, грижливо увита на главата.

— Скъп гост ни пратил Господ! — каза тя и лъчезарно ми се усмихна.

Това беше Жанета.

Тя изтича надолу по стълбите и както е прието сред уважаващите руските обичаи чужденци, се разцелувахме три пъти.

— Изобщо не си се променила — казах й.

— Нямам време да се променям — отговори тя. — Тук всички работим по шестнайсет часа на ден. Ти обаче си побелял и си надебелял.

— Да — признах печално. — Което си е право, право си е.

— Е, заповядай на трапезата да хапнем каквото Бог дал.

Качихме се по стълбите и влязохме в просторен вестибюл с колони. Направо имаше широка, покрита с килим стълба, която водеше към каче с фикус, отдясно имаше двойна стъклена врата с някакви шарени завески отвътре, над вратата висеше разпятие.

Жанета се прекръсти. Зилберович си свали кубанката и също се прекръсти. Учудих се, като видях, че е съвсем плешив.

— Защо не се кръстиш пред разпятието? — погледна ме накриво Жанета. — Да не си войнстващ безбожник?

— Не — казах. — Не съм войнстващ, а лекомислен.

В трапезарията попаднах в обятията на Клеопатра Казимировна; също като мен и тя беше доста понапълняла през тези години. Беше с тъмнозелена рокля, малко по-светла престилка и бяло боне.

Лео си закачи шашката на една кука до вратата.

Седнахме в ъгъла на незастланата, голяма, за дванайсет души дъбова маса. Столовете също бяха от дъб.

Клеопатра Казимировна веднага донесе от кухнята котленце шчи, а Жанета раздаде дървени гаванки и лъжици. После ме попита:

— Какво ще пиеш? Квас или компот?

— Друго нещо няма ли? — попитах нащрек.

Зилберович ме настъпи по крака и ми намигна.

— Алкохол в този дом няма — сухо каза Жанета.

— Е, вие може и да нямате — казах. — Но аз си имам.

И се наведох към куфарчето си, където беше купената още на франхфуртското летище немска водка „Горбачов“.

— В този дом не се пие алкохол — спря ме Жанета.

„О, Господи!“ — помислих с униние, но не възразих. Зилберович ме бутна с коляно. Разбрах го и поисках квас — отдавна бях забравил вкуса му.

За мое учудване шчите бяха абсолютно безсолни и почнах да оглеждам масата.

— Какво ти трябва? — попита Жанета.

— Сол.

— Не употребяваме сол, понеже Сим Симич има диабет и е на безсолна диета.

— Ах, да! — казах разочаровано. — Забравих. Аз пък, да ви кажа, съм на солена диета.

— Да де — засмя се добродушно Жанета. — Солена и алкохолна.

— Точно така — потвърдих. — И освен на тях, на тютюнева.

— Между другото — забеляза тя — в дома не се пуши.

— Няма нищо — успокоих я. — Сега е топло, мога да пуша и навън.

След шчите ядохме булгурена каша с мляко; в нея липсата на сол се усещаше по-слабо.

Клеопатра Казимировна подробно ме разпитваше за живота в Германия, за жената и децата, как сме, що сме. Обясних й: синът учи в реалшуле, дъщерята в гимназията, аз работя, жена ми ми помага и ходи на пазар.

— Научила се е да кара кола ли? — попита Клеопатра Казимировна.

Казах, че не, не се е научила, кара колело.

— Колело? — обади се Жанета. — Ама това е много неудобно. Вятърът може да ти вдигне роклята, може и между спиците да я вкара.

Уверих я, че жена ми не я грози такава опасност, понеже кара по джинси.

— Джинси? — смая се Жанета. — Ти й разрешаваш да носи джинси?

— Че тя не ми иска разрешение — казах. — А и не виждам нищо лошо в джинсите.

— Неточка стана много строга напоследък — забеляза Клеопатра Казимировна с нещо средно между гордост и извинение.

— Да, строга съм — твърдо каза Жанета. — Жената трябва да носи дрехите, които й е предписал Бог.

На което отбелязах, че според сведенията, с които разполагам, Бог е сътворил жената гола, а колкото до джинсите, сега ги носят всички, и мъже, и жени, и хермафродити.

Понечих да кажа още нещо по този повод, но Зилберович така ме настъпи, че почти изпищях, смених темата и деликатно попитах защо го няма стопанина.

— Той вече вечеря — каза Лео.

— Но ще дойде ли, или аз да ида при него?

Жанета и майка й се спогледаха, а Лео се засмя.

— Сим Симич — каза Жанета — след вечеря не се занимава с работа.

— Обаче — казах със сдържано недоволство — аз не съм дошъл по моя работа.

— След вечеря той не се занимава с никаква работа — повтори Жанета. — Нито с чужда, нито със своя.

— Да, приятелю — потвърди Зилберович. — Сега той изобщо не може да те приеме. Сега учи наизуст речника на Дал, а след това ще слуша Бах, преди лягане винаги слуша Бах, без Бах не може да заспи.

Отместих кашата, станах и казах:

— Ще ме прощавате, обаче… И вие на първо място, Клеопатра Казимировна, и ти, Жанета, но просто не разбирам що за отношение е това. Аз не съм ви се натрапил на гости. Нямам време. Предстои ми далечно и може би дори много опасно пътешествие. Дойдох само защото Лео много настояваше. Не съм спал цяла нощ, пътувам дотук шестнайсет часа с прехвърляния…

— Успокой се де, успокой се. — Зилберович ме хвана за ръката и ме задърпа да седна. — Добре де, пътувал си, уморен си. Ще си починеш. Докато Нетка ти постеле, ние с теб ще си поприказваме… — И пак ми намигна и хвърли поглед към куфарчето ми. — После ще си легнеш, ще се наспиш и утре заран всичко ще е наред.

Отнякъде отгоре се лееше тиха мелодия. И нали съм си познавач, веднага познах „Добре темперирано пиано“.