Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (3)

1.

Рамон Еспехо беше вдигнал предизвикателно брадичка и подканяше противника си да нападне. Тълпата, запълнила уличката зад схлупения бар „Ел Рей“, бе образувала кръг от плътно притиснати тела, напрегнати между желанието да се приближат достатъчно, за да видят, и инстинкта да се отдръпнат на безопасно разстояние. Гласовете им представляваха смесица от викове, подканящи двамата да се сбият, и рехави неискрени увещания да се помирят. Едрият мъж, който се поклащаше и плетеше крака срещу него в тесния кръг, беше светлокож европеанец с почервеняло от алкохола лице, стиснал в юмруци широките си меки длани. Беше по-висок от Рамон, с много по-голям обхват. Рамон виждаше как очите му се местят неспокойно — бе притеснен колкото от него, толкова и от тълпата.

— Ела, pendejo^[1] — подвикна ухилен Рамон. Ръцете му бяха вдигнати и разперени, все едно се канеше да прегърне противника. — Искаше сила. Ела да я опиташ.

Мигащият луминесцент на надписите на бара превръщаше нощта ту в синя, ту в кехлибарена. Високо над тях нощното небе грееше с безбройните звезди, твърде ярки и близки, за да ги удавят светлините на Диеготаун.

Съзвездието Каменният мъж се взираше отгоре в двамата, докато те кръжаха и се дебнеха, най-ярката звезда тлееше застрашително като червено око, все едно ги наблюдаваше. Все едно ги подканяше.

— Принуждаваш ме, гаден малък грийзър!^[2] — изръмжа еуропеото. — Принуждаваш ме да ти изритам мършавия задник!

Рамон само се озъби и го подкани с ръка. Европеанецът искаше това пак да е словесна битка, но вече бе много късно. Гласовете на тълпата се сляха в един-единствен рев, като водопад. Еуропеото се задвижи тромаво, като падащо дърво. Огромният ляв юмрук се повлече във въздуха бавно като през меласа. Рамон влезе отдолу в замаха, пусна гравитационния нож да се изхлузи през ръкава и да падне в дланта му. Натисна и острието излезе в мига, в който юмрукът се заби в корема на по-едрия мъж.

По лицето на еуропеото пробяга израз на почти комична изненада. Дъхът му излезе рязко: вуфф.

Рамон мушна още два пъти с ножа, бързо и силно, и за по-сигурно го извъртя. Беше достатъчно близо, за да подуши щипещия ноздрите одеколон с мирис на цветя, с който се беше напръскал мъжът, и наситената с лакрица сладникава миризма на дъха му, който го удари в лицето. Тълпата затихна, когато европеанецът се смъкна на колене и после седна с разперени крака в мръсната кал. Големите меки длани се отвориха и затвориха безцелно, лепкави от кръвта, която изсветляваше, щом светлините станеха червени, и почерняваше, щом превключеха в синьо.

Устата на еуропеото се отвори и зяпна, кръвта бликна през зъбите. Бавно, много бавно, като в забавен каданс, той се килна и се свлече. Краката му изритаха, петите изтупаха няколко пъти в земята. Замря.

Някой в тълпата плахо изтърси мръсна ругатня.

Несдържаният самодоволен възторг на Рамон угасна бързо. Очите му пробягаха по лицата в тълпата — опулени очи, зяпнали в изненадано „О“ уста. Алкохолът в кръвта му като че ли се разреди, трезвостта изплува от дълбините на ума му. Обзе го убийственото чувство, че е предаден — тези хора го бяха подтиквали, насърчавали бяха боя. А сега го изоставяха затова, че го е спечелил!

— Какво? — изрева Рамон към другите посетители на бар „Ел Рей“. — Чухте го какво говореше! Видяхте го какво направи!

Но уличката се опразваше. Дори жената, която беше с европеанеца, същата, която бе предизвикала всичко, си беше отишла. Микел Ибрахим, управителят на „Ел Рей“, закрачи тежко към него, с маска на кротко, дори благочестиво страдание на едрото си мечешко лице. Протегна широката си длан. Рамон вирна отново брадичка, изпъчи гърди, все едно че жестът на Микел бе оскърбление. Управителят само въздъхна и поклати бавно глава, размърда приканващо пръсти. Рамон изкриви устни, извърна глава и плесна дръжката на ножа в протегнатата длан.

— Полицията идва — измърмори управителят. — Трябва да се прибереш вкъщи, Рамон.

— Ти видя какво стана — изръмжа Рамон.

— Не, не бях тук, когато стана — отвърна Микел. — И теб те нямаше, нали? Хайде, върви си вкъщи. И си затваряй устата.

Рамон плю на земята и тръгна сърдито в нощта. Едва когато закрачи осъзна колко е пиян. При канала до площада седна, облегна се на едно дърво и зачака да се увери, че ще може да върви, без да залита. Около него Диеготаун прахосваше седмичната си заплата за алкохол, каафа киит и секс. Музика кънтеше приглушено от грубите цигански лодки-жилища: забързани, весели звуци на акордеон, примесени с писък на кларинети, звън на чинели и виковете на танцуващите.

Някъде в тъмното скръбно подвикваше тенфин — не точно птица, летящ гущер по-скоро. Викът й беше шантав — като вик на жена, изпълнен с жал и отчаяние, нещо, което бе накарало суеверните мексикански селяци, съставящи голям процент от населението на колонията, да говорят, че Ла Лорона, Плачещата жена, е прекосила звездите с тях от Мексико и сега броди в нощта на тази нова планета, и оплаква не само всички деца, които е изгубила и оставила на Земята, но и всички, които ще умрат на този суров нов свят.

Той, разбира се, не вярваше в целия този боклук. Но докато призрачните викове се усилваха до разкъсващ сърцето писък, неволно потръпна.

Вече бе сам и можеше да признае, че съжалява, че намушка еуропеото. Щеше да е съвсем достатъчно да го напердаши хубаво, да го унизи, да го пребие като псе, нали така? Само че винаги прекаляваше, когато се напиеше и го хванеше ядът. Знаеше, че не бива да пие толкова, понеже когато се окажеше между хора, като че ли винаги свършваше така. Вечерта бе започнала с онзи гаден възел в корема, който май му носеше това, че е в града. А после, преди да се напие достатъчно, та възелът да се развърже, обикновено някой казваше или правеше нещо, за да го ядоса. Невинаги се стигаше до ножа, но нещата рядко свършваха добре. Не му харесваше това, но не изпитваше и срам. Беше мъж, независим търсач на руда на един суров свят — колония на по-малко от поколение от основаването си. Мъж беше, Господи! Пиеше здраво, биеше се здраво и ако някой имаше проблем с това, да бъде така благоразумен да запази шибаното си мнение за себе си!

Семейство тапанос — дребни подобни на еноти земноводни с люспи като бодли на таралеж — изскочиха от водата, изгледаха го с тъмните си лъскави очи и зашляпаха към площада, където щяха да ровят сметта за изхвърлени огризки. Рамон ги погледа, докато се отдалечат — водата се отцеждаше от тях на лепкави тъмни вадички, — въздъхна и бавно стана.

Жилището на Елена бе в лабиринта улици около Двореца на губернаторите. Бе кацнало над една месарница и въздухът, който влизаше от задния прозорец, често вонеше, вмирисан на съсирена кръв. Рамон помисли дали да не преспи в старото си возило, но се чувстваше мръсен и уморен. Искаше душ, бира и чиния с нещо топло, та коремът му да спре да ръмжи. Качи се бавно по стъпалата, като се стараеше да не вдига шум, макар че прозорците й светеха. От космическата база далече на север се издигаше совалка, оставяше след себе си яркосини и червени светлини, докато набираше скорост към звездите. Рамон се опита да прикрие щракането и съскането на вратата с пулсиращия грохот на двигателя на совалката, но без полза.

— Къде беше, мамка му? — изрева Елена, щом той влезе.

Беше облякла тънка памучна рокля с петно на ръкава. Косата й беше вързана на възел, по-черна от небето. Беше оголила зъби от гняв, широко отворила уста. Рамон затвори вратата и чу ахването й. Гневът я бе изоставил за миг. Проследи погледа й по кръвта на еуропеото, просмукана по едната страна на ризата му и крачола на панталоните. Сви рамене.

— Ще трябва да ги изгорим.

— Добре ли си, mi hijo?^[3] Какво се е случило?

Мразеше да го нарича така. Не беше ничие момченце. Но беше по-добре от скандал. Затова се усмихна, докато разкопчаваше колана си.

— Нищо ми няма. Другият cabrón^[4] го отнесе.

— Полицията… полицията няма ли да…

— Вероятно не — отвърна Рамон, смъкна панталоните до коленете си и издърпа ризата през главата си. — Все пак тия трябва да ги изгорим.

Тя не зададе повече въпроси, само взе дрехите му да ги занесе до общата за всички апартаменти в блока пещ за изгаряне, докато Рамон си вземе душ. Времевият индикатор в огледалото му показа, че до разсъмване остават три-четири часа. Той застана под течащата топла вода и заоглежда белезите си — широката бяла ивица на корема, където Мартин Касау го беше посякъл с тънка метална кука, уродливата буца под лакътя, където някакъв пиян кучи син го беше разпрал до кокала с мачете. Стари белези. Някои по-стари от другите. Не го притесняваха. Всъщност си ги харесваше. Правеха го да изглежда силен.

Изми се и излезе от банята. Елена стоеше при задния прозорец, скръстила ръце под гърдите си. Когато се обърна към него, Рамон вече бе готов за изгарящата пещ на яростта й. Но вместо това устата й бе като розова пъпчица, очите — широко отворени и кръгли. Гласът й прозвуча детски: е, като на жена, която се прави на момиченце.

— Беше ме страх за теб.

— Никога не бива да те е страх — отвърна той. — Корав съм като бича кожа.

— Но си сам — каза тя. — Когато убиха Томас Мартинес, бяха осмина. Тръгнаха право към него, когато излезе от къщата на приятелката си, и…

— Томас беше скапаняк — отвърна Рамон и махна пренебрежително с ръка, все едно й казваше, че всеки истински мъж според него трябва да може да се справи с осем катила, пратени, за да са равни силите. Устните на Елена се отпуснаха в усмивка и тя тръгна към него, бедрата й се люшваха напред с всяка стъпка, сякаш путенцето й идваше към него, а всичко останало се мъкне отзад с неохота. Можеше да тръгне и другояче, той го знаеше. Също тъй лесно нощта им можеше да мине като толкова много други, с викове, с хвърляне на разни неща, и да се стигне до удари. Но дори това най-вероятно щеше да свърши със секс и той бе искрено благодарен, че могат просто да се начукат, а после да поспят и да забравят за току-що приключилия похабен и празен ден. Елена свали роклята си. Рамон пое в прегръдката си познатата й плът. Миризмата на засъхнала кръв от месарницата долу се вдигна като гаден парфюм на Земята и на хората, дошъл заедно с тях през пустошта.

След това лежеше изтощен в леглото. Излетя нова совалка. Обикновено не бяха повече от една на месец. Но енье скоро щяха да дойдат, по-рано от обичайното, и платформата над Диеготаун трябваше да се подготви, за да приеме огромните кораби и чуждопланетните им товари.

Преди няколко поколения човечеството се бе измъкнало от гравитационните кладенци на Земята, Марс и Европа и беше поело към звездите с мечти за завоевания. Беше се готвило да разпръсне семето си из вселената като син на градски съветник в пристанищен бардак. Но бе разочаровано. Вселената вече беше заета. Други обитаващи звездните пространства раси ги бяха изпреварили.

Мечтите за империя повехнаха в мечти за богатство. Мечтите за богатство помръкнаха в засрамено удивление. Повече от великите и енигматични технологии на сребърните енье, циан и туру ги беше победила самата същност на пространството — така, както бе победила и всяка друга междузвездна раса. Безпределният мрак беше твърде голям. Твърде огромен. Комуникацията със скоростта на светлината бе толкова бавна, че трудно можеше изобщо да мине за комуникация. Управлението бе невъзможно. Законът, извън онова, което можеше да бъде наложено на място, беше нелепост. Външните постове на Търговския съюз, към който човечеството бе „убедено“ да се присъедини (също както канонерките на адмирал Пери бяха „убедили“ Япония да се отвори за търговия в едно много по-ранно поколение), бяха силно разредени, някои излизаха извън контакт за цели поколения, изгубени и забравени, или прехвърлени от някой бюрократ в графата с проблеми, с които да се оправя друго поколение и друг, нероден още бюрократ.

Установяването на власт — или поне на приемственост — през тази зейнала безбрежна Нощ бе нещо, което изглеждаше възможно единствено от провинциално стеснената гледна точка, наложена от взирането нагоре от дъното на гравитационен кладенец. Озовеше ли се навън сред звездите, човек осъзнаваше реалностите.

Никоя раса не бе в състояние да надвие такива огромни разстояния и затова всички се бяха устремили да надвият времето. И точно в това човечеството най-сетне бе успяло да намери някаква малка ниша в препълнения и хаотичен мрак на вселената. Енье и туру видяха щетите, нанесени от човечеството върху собствената му околна среда, дълбоко човешката склонност към промяна и контрол и също така дълбоко ограничената способност на хората да предвиждат последствията и в техните очи това се оказа по-скоро качество, отколкото порок. Големите институционални умове, човешки, както и извънземни, бяха навлезли в бавно като глетчер поколенческо споразумение. Там, където имаше празни планети, непроходими, неудобни и опасни, с дива флора и непозната фауна, щяха да се поставят хора. През бавните десетилетия или столетия, необходими, за да се опитомят, да се пречупят и изгладят чудесата и заплахите, поставени там от еволюцията, сребърните енье, туру и каквито там други велики раси се окажеха подръка щяха да действат като търговските кораби в древните времена, когато човечеството се беше разселило от островите и невзрачните хълмове на Земята.

Колонията Сао Пауло едва навлизаше във второто си поколение. Все още можеше да се намерят живи жени, които помнеха първото слизане на един девствен свят. Диеготаун, Нуево Жанейро, Сан Естебан. Амадора. Литълдог. Фидлърсджъмп. Всички градове на юг бяха разцъфтели след това, като плесен в петри. Хора бяха умирали от неуловимите токсини в местните храни. Хора бяха открили големите котки-гущери — скоро след това наречени чупакабра, на митичните изсмукващи млякото на козите същества от Старата Земя, — които бяха стояли, горди и тъпи, на върха на хранителната верига на планетата, и хора бяха загинали заради това откритие. Не сребърни енье с очи като на стриди. Нито туру — тия стъклени насекоми. Нито някой от загадъчните циани с тяхното увлечение към безтегловността.

А сега големите кораби идваха преди графика: всеки полужив кораб натежал, както предполагаха всички, с ново оборудване и с хора от други колонии, надяващи се да си намерят място тук, на Сао Пауло. И щедро предлагащи, също така, шанс за бягство за онези, за които колонията се беше превърнала в затвор. Не един беше питал Рамон дали не мисли да замине горе, навън в тъмната пустош, но грешно го разбираха. Ходил беше той вече из космоса. И беше дошъл тук. Единственото, с което можеше да го привлече напускането, бе шансът да се озове някъде с още по-малко хора, а това едва ли беше възможно. Колкото и зле да се беше приспособил на Сао Пауло, не можеше да си представи по-малко неприятна ситуация.

Не помнеше кога е заспал, но се събуди, когато слънцето на късната утрин, нахлу през прозореца и блесна в лицето му. Чу Елена в другата стая — тананикаше си, докато шеташе. „Млъкни, кучко зла такава“, помисли Рамон и примижа от болка, ударен от махмурлука. Изобщо я нямаше в пеенето — всяка нота излизаше от устата й фалшива и дразнеща. Остана да лежи, мъчеше се да потъне отново в съня, далече от този град, от гадния шум, от тази жена, от този миг във времето. После тананикането заглъхна, удавено от гневно съскане, и след малко в стаята лъхна миризмата на наденица с чесън и люти чушлета, и пържещ се лук. Рамон изведнъж осъзна колко празен е коремът му. Въздъхна, надигна се на лакът, смъкна отмалелите си от съня крака и тромаво се затътри към вратата.

— Изглеждаш скапано — измърмори Елена. — Не знам защо изобщо те пуснах в дома си. Не пипай! Това е моята закуска. Иди си спечели твоята!

Рамон заподхвърля ухилен наденичката от ръка на ръка, докато изстине достатъчно, за да отхапе.

— Работя по петдесет часа седмично, за да си направя кредита — продължи Елена ядосано. — А ти? Помотаеш се в terreno cimarrón и се върнеш в града да изпиеш каквото си спечелил. Свое легло си нямаш дори!

— Има ли кафе? — попита Рамон. Елена посочи с брадичка към овехтелия пластмасово-хитинен термос на кухненския плот. Рамон изплакна една калаена чаша и я напълни с вчерашното кафе. — Ще направя големия си удар. Уран и тантал. Ще направя толкова пари, че няма да ми трябва да бачкам повече, докато съм жив.

— И ще ме зарежеш и ще си хванеш някоя puta от кейовете да ти ходи по задника. Знам ви аз мъжете.

Рамон сви още една наденичка от чинията й. Тя го плесна по ръката толкова силно, че го заболя.

— Днес има парад — каза Елена. — След Благославянето на флотата. Губернаторът прави голямо шоу, да се подмаже на енье. Да си помислят, че сме безкрайно щастливи, че идват рано. Ще има танци и безплатен ром.

— Енье ни мислят за дресирани кучета — изломоти Рамон с пълна с наденица уста.

Тя стисна устни. Погледът й стана студен.

— Според мен ще е забавно — каза тя с нотка жлъч.

Рамон сви рамене. В леглото й спеше. А това си имаше цена, естествено.

— Ще се облека. Имам малко пари. Може аз да черпя.

 

 

Пропуснаха Благославянето на флотата. Рамон изобщо не държеше да слуша как свещениците мрънкат глупостите си, докато изливат черпаци светена вода по разнебитените рибарски лодки. Но стигнаха навреме за парада след това. Главната улица, минаваща покрай Двореца на губернаторите, бе достатъчно широка, за да се извлекат по нея пет платформи една до друга, ако спрат насрещното движение. Огромните подвижни скелета се движеха бавно и често спираха за по няколко минути. На тях бяха качени вечните теми: „Звездолет Туру“, обсипан със светлини, теглен от конски впряг; пластмасова чупакабра със светещи червени очи и челюст, която се отваряше и затваряше, оголвайки огромните зъби, направени от стари тръби, и естествено, огромните фигури на Иисус, Боб Марли^[5] и Девата от станция Деспегандо. Появи се и високата два човешки боя сатирична (разпознаваема, но не особено ласкателна) карикатура на губернатора с огромни бърни, присвити все едно е готов да зацелува задниците на сребърните енье, и по улицата се разнесе злъчен смях. Първата вълна колонисти, нарекли планетата Сао Пауло, бяха от Бразилия и макар едва ли някой от тях да беше стъпвал изобщо в Португалия, испаноговорещите колонисти, главно от Мексико, дошли с втората и третата вълна, повсеместно ги наричаха „португезе“. „Португалците“ все още господстваха на най-горните равнища в местното управление и администрация и заемаха най-високо платените длъжности, така че испаноезичното мнозинство, тоест гражданите втора ръка, изпитваха презрение и омраза към тях. Хор от дюдюкания и освиркване изпрати огромната платформа с губернатора.

След големите поклащащи се платформи следваха музиканти: духови оркестри, струнни оркестри, оркестри „мариачи“, маршируващи в строй отряди зуави, шляещи се музиканти на фадо. Шутове на кокили и премятащи се акробати. Млади жени с полудовършени карнавални костюми пърхаха като птици в шествието. Понеже Елена беше до него, Рамон гледаше да не се зазяпва много в полуголите им гърди (поне внимаваше да не го хване, че го прави).

Лабиринтът от странични улички гъмжеше от хора. Щандове с кафе и ром; пекари, предлагащи тестени сладкиши със захарна глазура, сатай и джъгджъг; улични певци и артисти; гълтачи на огън; раздавачи на три карти за „трупа“ — всички гледаха да измъкнат колкото могат от импровизираното празненство. През първия час беше почти забавно. След това постоянният шум, навалицата и човешката миризма започнаха да изнервят Рамон. Елена се беше вдетинила съвсем, пищеше от възторг като малко момиченце и го дърпаше от едно място на друго, харчеше парите му за бонбонени пръчици и захарни черепчета. Успя да я позадържи малко, като купи истинска храна — фуния от восъчна хартия с жълт ориз, люти чушки и късчета печено месо от маслоперка и висока тънка чаша ароматизиран ром — и я заведе на един склон в парка до двореца, където можеха да седнат на тревата и да гледат плъзгащата се пред тях широка бавна река от хора.

Докато Елена осмукваше последните капчици лютив сос от връхчетата на пръстите си, облегната на него и стегнала го с другата си ръка през кръста като с верига, ги мярна Патрисио Галегос и бавно се заизкачва към тях. Леко накуцваше, откакто си беше счупил бедрото при падане по един сипей — търсенето на находища не беше безопасна работа. Рамон го гледаше мълчаливо. Патрисио спря пред тях.

— Здрасти. Как е?

Рамон сви рамене, доколкото можеше с Елена, вкопчила се в него като бръшлян в тухлен зид.

— При теб?

Патрисио завъртя ръка — „горе-долу“.

— Проучвах едни минерални соли по южния бряг, за една от корпорациите. Досада, но плащат редовно. Не е като да си независим.

— Всеки прави каквото може — отвърна безразлично Рамон, а Патрисио кимна, все едно беше казал нещо особено мъдро. Долу по улицата платформата с чупакабрата бавно завиваше, огромната идиотска уста дъвчеше въздуха. Патрисио не си тръгна. Рамон заслони очи от слънцето и го изгледа.

— Какво има?

— Чу ли за посланика от Европа? — каза Патрисио.

— Забъркал се в бой снощи при „Ел Рей“. Някакъв побъркан pendejo го наръгал със счупена бутилка или нещо такова.

— Сериозно?

— Да. Умрял, преди да успеят да го закарат в болницата. Губернаторът е побеснял.

— И защо ми го разправяш на мен? — попита Рамон.

— Аз да не съм губернаторът?

Елена до него беше замръзнала като камък, присвила хитро очи. Рамон се опита да внуши на Патрисио да си тръгне или поне да млъкне. Той не прихвана.

— Губернаторът е адски зает с идващите кораби на енье. Сега трябва да спипа оня, дето е убил посланика, за да покаже как колонията може сама да пази закона, нали. Имам един братовчед, бачка за началника на полицията. Много е гадно там.

— Ами хубаво.

— Просто си мислех, нали. Ти се мотаеш в „Ел Рей“ понякога…

— Не и снощи — каза навъсено Рамон. — Може да питаш Микел, ако искаш. Снощи не съм се вясвал там.

Патрисио се усмихна и отстъпи неловко назад. Чупакабрата нададе глух синтезиран рев и тълпата избухна в смях и ръкопляскания.

— Добре, добре — замърмори Патрисио. — Просто си помислих, нали разбираш…

С това разговорът замря. Патрисио се усмихна неловко, кимна и закуцука надолу по хълма.

— Не беше ти, нали? — изсъска Елена шепнешком. — Не ти си убил шибания посланик, нали?

— Никого не съм убил. Още по-малко еуропео, да не съм тъпак. Защо не си гледаш шибания парад, а?

Вече се здрачаваше. В подножието на хълма близо до двореца палеха купчината дърва около Тъжния дядка — Мистър Хардинг^[6], както го наричаха някои колонисти от Барбадос — набързо скалъпена шестметрова кукла с лице като гротескна карикатура на еуропео или нортеамерикано, с боядисани в зелено бузи и огромен нос като на Пинокио. Кладата се разгоря и обгърнат от пламъци, великанът започна да маха с ръце и да стене като в предсмъртна агония, зловеща донякъде гледка, от която по гръбнака на Рамон пробягаха ледени тръпки, все едно му бяха дали съмнителната привилегия да гледа душа, изтезавана в пламъците на Ада.

Целият лош късмет, който преследваше хората през годината, уж трябваше да изгори с Тъжния дядка, но докато гледаше бавните гърчове на великана в пламъците и дълбоките му, електронно подсилени стонове отекваха от стените на Двореца на губернаторите, Рамон имаше мрачното предчувствие, че всъщност изгаря късметът му, че оттук нататък го чакат само мизерия и нещастия.

И един хвърлен крадешком поглед към Елена — която седеше смълчана, стиснала уста, с белите бръчици на яда в ъгълчетата, откакто я беше отрязал — се оказа достатъчен, за да му подскаже, че това предчувствие е на път скоро да се сбъдне.