Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (24)

22.

— По дяволите! — изхриптя Рамон. — Ти си мъртъв! Умря!

Извънземният завъртя глава. Перата леко се вдигнаха и клюмнаха отново.

— Това, което казваш, е аубре. Не съм мъртъв, както виждаш — каза Манек. — Твоята задача беше да влезеш в потока, като човека. Ти го направи в съгласие със своето татекреуде. Моята функция беше осуетена за малко, но вече се върна в правилния си канал.

— Как ме намери?

— Реката тече на юг. Ти си ограничен от реката — каза Манек. — Въпросът ти е странен.

— Но ние пътувахме по-бързо от теб. Можеше да сме на другия бряг на реката. Не можеше да знаеш, че ще сме тук.

— Не можех да те настигна надолу по реката по-бързо, отколкото мога да вървя. Не можех да стигна до теб на отсрещния бряг на реката. Следователно тръгнах там, където можех да вървя и където и ти можеше да си. Предполагаш неща, които не са се случили. Това е аубре. Трябва да престанеш да изразяваш аубре.

Чупакабрата изръмжа тихо, туловището й се раздвижи неспокойно, но като задържано сякаш от невидими вериги. По едната страна на звяра имаше следи от изгаряне, където Манек го беше прострелял: козината беше опърлена и се виждаха широки червени ивици подута плът. Добре го беше подредил Манек. Сахаел потрепери два пъти и ранената плът се изду като червей. Рамон изпита мимолетно съчувствие към звяра — докато беше търпял това противно нещо в шията си, беше разбрал какво става. Зачуди се за миг колко пъти е наказвал Манек чупакабрата, докато тя разбере, че вече не е господар на себе си. И на колко трика е успял да я научи.

— Е? — заговори отново той с престорена дързост. — Сега какво си намислил? Можеш просто да го убиеш оня нещастен шибаняк.

Манек мълчеше.

— Не си точен — проговори най-сетне. — Човекът не трябва да знае за нас. Илюзията за знанието му трябва да се коригира. Ти се доказа като подходящ инструмент. Това ще се изрази. Човекът до водата ли е сега? Трябва да се приближиш до него бързо.

— Те са тук — каза Рамон. — Ядачите на младите. Онези кораби горе са техните. Ами ако наблюдават? Ако те виждат!

Манек като че ли се поколеба, но можеше и да е от силното желание на Рамон да е така. Главата му се поклати.

— Правят го, знаеш ли — продължи Рамон. — Имат сензори. Очи. Миналия път като дойдоха, губернаторът ги помоли да помогнат да намерят едно хлапе, изгубило се в тиера хуесо. И го направиха. Два часа им отне и ни казаха точно къде е малкият pendejo. Откъде знаеш, че не ме наблюдават точно сега? Че не ме следят заради онзи, дето го убих? И виж сега какво става: отиваш, убиваш го и те виждат енергийния заряд. Мислиш, че ще го сбъркат с паднало дърво ли? Ще разберат.

Беше си най-чистата проба боклук, която беше ръсил. Манек нямаше нужда да убива двойника му с енергиен заряд, не и с шибана чупакабра на каишка, готова да направи каквото й каже. Впрочем Манек беше достатъчно силен, за да му откъсне врата като на пиле и без чужда помощ. Но вече нямаше сахаел във врата си да каже на Манек какви са намеренията му или да му помогне да прецени, когато лъже. Ако чуждото същество не му повярваше, най-лошото, което можеше да направи, бе да го убие. И той зачака, изпъчил гърди, все едно го предизвикваше на бой. Манек помръдна неловко. Чупакабрата изскимтя.

— Какъв по-добър курс препоръчваш? — попита Манек.

— Оставяш ме да се върна при него — каза Рамон. — Ти оставаш тук. Разбра ли ме? Точно тук. Ще измисля някакъв повод да го накарам да дойде с мен тук. Под дърветата, където няма да те види, разбра ли? После коригираш каквато там шибана илюзия искаш.

„Защото — добави наум — ние ще сме отново на сала и далече оттук, докато ти още висиш тук като грозно момиче на танци“. Манек остана смълчан и неподвижен като камък в продължение на три бавни дъха.

— Защо би направил това? — попита накрая извънземният.

— Това е моето татекреуде, чудовище. Трябва да ти помогна да го заловиш, нали? Ей ме. Помагам.

— Не — заяви Манек и гласът му прозвуча почти облекчено. — Твоята функция е да се държиш, както би се държал човекът. Опитваш се да заблудиш.

— А какво щеше да направи човекът според теб? — ядосано попита Рамон. Отчаянието, кипнало в гърдите му, изби в гняв. — Опитвам се да си спася кожата. Мислиш ли, че той не би предал всеки друг, за да се измъкне?

— Не — отвърна Манек. — Той — не би го направил. Ти си изпълнил своята функция, трябва да знам…

Викът беше тънък и писклив, като вик на малко момиченце. Всички — и Рамон, и Манек, и чупакабрата — обърнаха глави. Двойникът стоеше на пътеката зад Рамон. Лицето му беше бледо и безкръвно като мрамор.

— Това е в съответствие — каза Манек. — Потокът го води по точната пътека. Вие понякога сте чудесни същества. Подозирам, че твоето невежество е… Човекът? Къде отива? Ти ще го задържиш! Ще го направиш незабавно!

— Стой тук! Стой тук! Стой! — извика Рамон, обърна се и драсна след другия. Извънземният едва ли щеше да остане на мястото си, но дори да се задържеше за миг, това щеше да е един миг повече за тях. Веднага щом реши, че Манек не може да го чуе вече, Рамон насочи цялата си енергия и внимание в бягането. Ако успееха да стигнат до сала и да се спуснат в реката, все още можеха да изпреварят тоя кучи син. Все още можеха да се измъкнат. Само да не беше строил проклетия навес. Само шибаната река да не си беше изпречила проклетите водопади пред тях. Ако всичко, което ги бе принудило да спират по пътя си, не се беше случило, Рамон нямаше сега да хвърчи с трясък през гората, да вдига високо крака, за да прескача храсти, корени и камъни с чуждото същество и новото му кученце чупакабра по петите му. Усети се, че вика на другия, на двойника си, който вече бе толкова далече, че не можеше да го види.

— Давай! — извика Рамон. — Бягай! Давай, кучи сине!

Да можеше само да стигне реката…

Стигна я. Водата беше побесняла и грохотът на водопада бе станал по-силен. Другият не се виждаше никакъв, а там, където трябваше да е салът, надолу под ъгъл към брега се спускаха кални бразди. В първия миг не можа да го повярва. Зареден от смъртен страх, отчаяние и паника, двойникът му беше успял някак да избута сала сам, нещо, което Рамон нямаше да повярва, че е възможно. Затича, краката му затъваха в калта, студената вода намокри коленете, после бедрата му. Там, на пет метра от брега и на десет от мястото, където стоеше, салът подскачаше в буйната вода, двойникът му се бе присвил на кърмата. Рамон успя да види ококорените му от страх очи.

— Спри! — изрева той. — Върни се. Спри!

Мъжът на сала махна с ръка — широк отчаян жест, в който нямаше никакъв смисъл. Рамон изригна поток ругатни и хвърли поглед през рамо. Манек и чупакабрата тъкмо излизаха от дърветата, бяха се забавили съвсем малко въпреки каишката и раните на извънземния. Рамон вдигна ръка към Манек с дланта напред — жест, който трябваше да означава „Всичко е наред, хванах го“. А после, без да изчака реакцията на извънземния, вдиша дълбоко и се гмурна. Дрехата му подгизна веднага, но той не спря да я махне. Реката бе мътна — малките мехурчета от водопада и понесената от водата тиня скриваха всичко на повече от метър разстояние. Рамон заплува натам, където според него трябваше да е салът.

Двойникът му също като него се беше оставил на милостта на водата, каза си. А тя ги влачеше с еднаква скорост. Трябваше само да доплува до сала. Течението обаче беше силно и Рамон усети как го повлича. Изплува за въздух и изрева:

— Шибаняк! — Устата му се напълни с вода, преди да успее да каже нещо повече. Салът беше по-близо, но не толкова, колкото се надяваше. Взрив от енергия изригна във въздуха — Манек стреляше от брега. Мъжът изръмжа и загреба с веслото, а Рамон си пое дъх и се гмурна отново. Може би Манек щеше да улучи кучия син и да му реши проблема.

Студът тук беше неприятен, но не чак като убийствения мраз по-нагоре. Може би бяха стигнали по-далече на юг, отколкото си беше мислил. Или може би водата бе по-топла от дъжда, от който реката бе придошла. Водата над него блесна още два пъти от изстрелите на Манек. Значи салът поне все още беше близо. Вихър в мътилката го предупреди миг преди да го удари ужасно мощна вълна, водата го блъсна в корема като юмрук.

Реката определено беше по-бърза. Манек вече приличаше на малка фигурка на брега. Необяснимо, но чупакабра газеше покрай брега, освободена от сахаел, бягаше, все едно всички демони на ада са по петите й. Рамон изплю вода и подскочи нагоре, мъчеше се да намери двойника си. Салът вече беше по-навътре в реката и двойникът му ревеше нещо към него, към Манек или към Бога. Манек като че ли се беше отказал да стреля и Рамон не се гмурна повече, а заплува кроул. Вълните го подмятаха. Салът бавно се приближи, а после реката ги раздели и отново ги доближи. Другият мъж сега беше на колене, изпънал веслото във водата. Продължаваше да крещи. Рамон все още не можеше да чуе думите, но изражението на двойника му вече бе по-скоро окуражаващо.

„Твърде малко и твърде късно, cabrón“ — помисли той, но все пак се пресегна към веслото. Пръстите му се плъзнаха по него, грубата повърхност му се стори невероятно здрава след пляскането във водата. Изтласка се отново напред и се вкопчи с две ръце. Усети дръпването, когато двойникът му започна да го тегли към сала, но самият той се отпусна, ръцете и краката му бяха изтръпнали от изтощение. Нека и този дребен страхлив кучи син свърши малко работа.

След по-малко от минута ръката на другия го докосна по рамото. Салът беше точно пред него. Рамон вдигна ръка и стисна сплетените клони. Задърпа се, другият му помогна и го извлече горе. Рамон се свлече на покритата с листа палуба. Дробовете му се издуваха като мехове.

— Мамка му! — изръмжа другият. — Помислих, че изобщо няма да се справиш, ese.

„Благодаря“, помисли Рамон, но си спести силите да го каже.

— Кучият син ни е проследил — каза двойникът му и се върна на веслото. — Ти нали каза, че чупакабрата го е убила.

— Така си мислех — изпъшка Рамон и седна. Оригна се. — Манек е сложил сахаела на нещастния шибаняк. Заробил го е. Никога не съм мислил, че може да ми стане жал за чупакабра. Останаха ли ни дърва за огън и…

Вдигна очи към мъжа — двойника си — и видя ужаса, изписан на познатото лице. Примига и се озърна през рамо. Очакваше всичко: Манек да върви по водата като някакъв извънземен Христос, огромна вълна, дори европеанеца, върнал се от Ада с Дявола от дясната му страна. Нямаше нищо. Сива река, бурно небе. Вълни с малки бели гребенчета. Погледна отново другия. Веслото висеше забравено в ръцете му. Лицето му се бе изкривило от страх.

— Какво? — попита Рамон, а след това погледна надолу. Наметката се беше разтворила и коремът му беше гол. А на кафявата кожа — дебелият възлест белег. — О!

— Иисусе Христе! — прошепна другият. — Ти си аз! — Беше го зяпнал, замръзнал от ужас.

— Успокой се — каза Рамон. — Ще ти обясня…

— Какво си ти? — изрева мъжът. — Какво, мамка му, си ти?

Беше извадил ножа. Мълния огря света, блесна по голото острие. Гърмът изтрещя оглушително. Рамон колебливо се изправи на клатещия се сал.

— Какво, мамицата му, си ти?! — В гласа на двойника му вече имаше истерия. Беше изпуснал веслото и то се отдалечаваше, пленник на реката.

— Чуй ме! Ще престанеш ли да си такова жалко дребно човече и да ме чуеш? — каза Рамон. После, взрян в очите на другия — очи, които бе виждал в огледалото през целия си живот — въздъхна. — Заеби. Няма значение.

Наистина нямаше значение. Това вече не беше бой с думи.