Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (22)

20.

Подкараха сала към обед на другия ден — сутринта мина в последни приготовления и неуспешен лов. Беше станало още по-тясно. Направиха огнището отзад, където един от двамата можеше едновременно да го поддържа и да насочва сала с веслото. Навесът минаваше по дължината от едната страна. Малко накланяше сала, но ако Рамон го бе поставил в средата, нямаше да може да вижда напред и да кормува. Разбира се, отчасти блокираше гледката му, където и да беше. За противотежест беше натрупал дървата за огъня от другата страна, но не толкова близо до ръба, че да се намокрят.

В средата на реката течението беше бързо и през целия следобед Рамон трябваше просто да поддържа курса. Другият мъж седеше до него с въдица в ръката. И ето ти го великия план за бягство, докаран до съвършения си край. Двама мръсни брадясали типа на един кекав сал ловят риба за ядене и се редуват в насочването с веслото. Рамон се почеса по корема. Белегът растеше, другият на ръката му — също. Косата му ставаше по-твърда — усещаше го. Несъмнено и бръчките на лицето му се връщаха.

Съжали, че не беше задържал табакерата. Или каквото и да е за огледало. Колко още време, докато другият разбере какво точно става? Всеки път щом двойникът му го погледнеше, Рамон усещаше как стомахът му се свива.

С придвижването им на юг горите се променяха. Остролистата куркума заотстъпва на порестия дъб. На два пъти Рамон успя да зърне големите пирамиди на колониите дорадо, страните им гъмжаха от пълзящите черни паяци. Звуците също се промениха. Цвърченето и гракът на хилядата разновидности полугущери-полуптици, заплашващи се едни-други и биещи се за храна и самки. По-гърлени викове, като на жени, пеещи на някакъв красив африкански език — това бяха кюй-кюй, готвещи се да сменят летните си кожи. А веднъж — и тихия, свирещ звук на червеняк откъм храсталаците. Рамон обаче не успя да види животното, а след като то не нападна, явно също не ги беше видяло.

Над тях небесните лилии бяха издухани на югоизток от някакъв вятър високо в атмосферата. Далечните им тела приличаха на тъмнозелени точки по синия небесен свод, разпръснати като тъмни звезди на дневната светлина. Една колония беше разцъфнала преждевременно и изригваше жълти и червени ивици, сигурно с дължина от по няколко мили, макар че от толкова далече Рамон можеше да ги скрие с палеца си. Когато се включеха и други, щеше да е като цветна градина, плаваща в пространството.

Но това, което продължаваше да привлича вниманието им, бяха реещите се черни кораби на енье. Шест от тях висяха във въздуха. За първи път му хрумна колко много приличат на кърлежи, а след като образът се загнезди в главата му, не можеше да се отърве от него. Беше избягал от дома си, от своя свят, оставил беше миналото си в корема на един огромен кърлеж и бе изхвърлен на тази красива планета. На никого от тях не му беше мястото тук — нито на енье, нито на Манек и неговите събратя, нито на човечеството. И все пак Сао Пауло ги търпеше.

Сигурно можеше отново да отлети. Да се качи на кораб на енье, да се премести на някоя друга колония. Или да повери съдбата си на небето и да се спусне там, където е решил Бог. Сао Пауло не беше толкова голяма, за да е спокоен, че никога повече няма да срещне своя двойник. Вселената, от друга страна, беше толкова голяма. По-голяма. В един миг — силно като върнал се спомен — Рамон отново почувства зейналата пропаст от съня си. Потръпна и хвърли поглед назад.

Заминаването щеше да означава да се сдобие с нова самоличност, но сега вече всичко щеше да изисква това. Истинският проблем беше в качването на кораба. Миризмата на енье, гласовете им. Да знае какво бяха направили и какво правеха, и истинската цел на тези колонии. Преди сигурно щеше да може да го направи. Двойникът му, седнал на ръба на сала и отпуснал глава на здравата си ръка, той сигурно щеше да може да го направи. Но Рамон бе почувствал потока, беше станал бездната и беше чул виковете на умиращите кии. На умиращи бебета. Не можеше да го направи. Вече не.

Най-лесното беше все пак да убие другия. Ако двойникът му беше мъртъв, всичко това щеше да си отиде. Щеше да може да се върне в живота си, да изтегли малката застрахователна полица за фургона и да се опита да започне отново. Пострадал беше при срутване. Защо не? Полицата беше достатъчно малка, за да си прави някой труд за нещо повече от повърхностно разследване, и нямаше да намерят нарязани и препродадени парчета. Можеше да върне живота си, вместо да го отстъпва на този cabrón. А ако ченгетата търсеха някой, когото да натопят за смъртта на европеанеца, щяха вече да са го намерили, докато се върнеше.

Дори нямаше да е трудно да го направи. Готвеше. Пазеше нощем, докато другият спеше. Дори да не разполагаше с ножа, имаше други начини. Мамка му, можеше просто да бутне кучия син от сала. Самият той едва не беше умрял в реката, а тогава беше близо до брега. Насред реката, където течението беше най-силно, другият почти със сигурност щеше да се удави. А и да стигнеше по чудо до сушата, там имаше червеняци. И стотици мили до Фидлърсджъмп. Беше най-безопасното нещо. Беше разумното нещо.

Дори си го представи. Изправя се, вдигна веслото. Две крачки, три. Замахва с веслото, бързо и силно. Направо чу в ума си вика на другия, плясъка и гъргоренето. Така щеше да намести всичко. Щеше ли да е убиване всъщност? Щеше ли всъщност да е убийство? В края на краищата един Рамон беше отишъл в джунглата и един Рамон щеше да се върне. Къде беше убийството тук?

„При какви обстоятелства убиваш?“

Рамон издиша бавно и извърна очи. „Млъкни, Манек! Ти си мъртъв!“ Другият се обърна рязко, тъмните очи го изгледаха недоверчиво.

— Нищо — каза Рамон и вдигна ръка. — Просто се хванах, че задрямвам.

— Аха. Добре. Недей. Нямаме друго весло, а не ми се бута тоя сал до брега да търсим ново.

— Да. — Рамон помълча. — Ей. Ese. Да те попитам нещо.

— Ще го запишеш ли? Ще го кажеш на съдията?

— Не — отвърна Рамон. — Просто се зачудих за нещо.

Онзи само сви рамене, без да се обръща.

— Питай, щом искаш. Ако не ми харесва въпросът, ще ти тегля една.

— Оня, дето не го уби ти. Еуропеото.

— Оня, дето не съм го виждал и не ми пука за него?

— Същият. Ако го беше направил ти… знам, че не си, но ако беше. Защо? Не е чукал жена ти. Не е искал да ти вземе работата. Не е имал нищо против теб.

— Не е ли? Откъде знаеш?

— Ами, не е — каза Рамон. — Видях доклада. Не е било самозащита. Тогава защо?

Онзи мълчеше. Подръпна кордата на въдицата, остави я да се изпъне отново, подръпна пак. Рамон помисли, че изобщо няма да отговори. Когато го направи, гласът му беше небрежен.

— Бяхме пияни. Той ме ядоса… И всичко се сговни — добави двойникът му, вече без преструвки. — Просто така се получи.

Беше се опитал да даде на заден, помисли Рамон. Европеанецът се беше опитал да върне нещата назад, само до подхвърлените обиди. Рамон беше този, който наложи условията на боя. Нещо около смеха на жената с правата коса. Това, както и моментът, след като европеанецът падна, когато тълпата се отдръпна. В това беше всичко. Защо можеше да убие човек, чиято смърт не му носеше нищо, и все пак да не може да убие някой, който има всичко на света, от което да спечели? Когато самият му живот може да зависи от това?

Двойникът на Рамон хвана четири риби: две сребърни писии с тъпи муцуни и изненадани уста, един шаран с черни люспи, а след това нещо, което Рамон не беше виждал и което сякаш имаше толкова очи, колкото и зъби. Това го хвърлиха обратно. Мъжът опече трите останали риби, докато Рамон направляваше сала с веслото. Птици или същества толкова близо до тях, че да заслужават това име, се обадиха от короните на дърветата, прелетяха над тях, снишиха се над реката да пият.

— Знаеш ли — заговори двойникът му, — винаги съм мислил, че ще е добре да поживея малко на открито. Сред дивото. Когато тръгнах, мислех да се задържа тук три-четири месеца. Сега искам просто да се върна в Диеготаун и да спя в истинско легло. Под покрив.

— И аз — каза Рамон.

Мъжът отряза къс бяло месо от писията, подхвърли го в шепата си да изстине и го лапна. Рамон видя в очите му насладата, издаваща колко е огладнял.

— Добра ли е?

— Не е зле — призна другият, а после замълча и кривна леко глава. И тогава Рамон също го чу — далечно глухо ръмжене, непрекъснато като радиовръзка, настроена на празен канал. Осъзнаха едновременно какво чуват. Вода, падаща — невъобразим водопад.

— Дай на изток — каза двойникът. — Източният бряг е по-близо.

— Там е чупакабрата!

— Тая шибана гад е на дни зад нас. Давай. На изток!

Рамон извъртя веслото и подкара сала под ъгъл. Двойникът махна рибите от въглените и мина напред да погледне реката. Звукът се извиси от едва доловим шепот в рев, който почти заглушаваше думите му.

— По-бързо, мамка му! Вече го виждам.

Рамон вече също можеше да го види. Лека мъгла, там, където стръмно пропадащата вода изхвърляше пяна във въздуха. Бързеи може би. Или все пак водопад? Но салът им нямаше да издържи и на най-малкия напор. Трябваше да стигнат до сушата.

— Давай! — изрева двойникът, коленичи и загреба със здравата си ръка, все едно това можеше да помогне. Раменете на Рамон се схванаха от стискането на веслото, заболяха го. Калният бряг се приближаваше пълзешком. Ревът се усили. Мъглата се извиси.

Близо бяха до брега, но нямаше да се справят. Течението беше прекалено бързо и салът не можеше да го надвие. От двете им страни започнаха да се плъзгат едри камъни, водата се пенеше около тях. Ревът стана оглушителен. Брегът беше на четири метра. Три и половина.

Нещо във водата задържа вниманието на Рамон: завъртане. Въртоп, а това означаваше нещо и в някакво свое затънтено кътче умът му знаеше какво. Без да разсъждава, Рамон прехвърли веслото, забута сала обратно, насочи го право към центъра, където потокът беше… правилен. Брегът се заотдръпва.

— Какво правиш, по дяволите!? — изкрещя другият — Какво, мамка му…

В същия миг болезнен стържещ звук заглуши грохота на водопада, предният понтон се пръсна, салът се наклони рязко и изхвърли Рамон напред до огнището. Другият мъж едва се задържа да не падне във водата. Водният поток се изви в дъга от двете страни на сала, ледена вълна заля задния край и се отцеди между хлабавите клони. Рамон се хлъзна бавно напред, внимаваше да не отмести сала от онова, което бе задържало устрема им. Огромен камък точно под повърхността, остър като носа на каяк, беше разцепил предния понтон почти на две и ги бе спрял. Половин метър към брега и щяха да са го подминали. Десет метра по-напред Рамон видя ивиците, където водата набираше скорост, преди да започне да пада. Изненаданият радостен вик на другия едва стигна до ушите му, но тупанията по раменете му издадоха съвсем ясно смисъла му.

Беше ги спасил. Колкото и опасна да беше позицията им, поне бяха живи. Още. Четири метра бърза вода все още ги деляха от сушата, но салът беше заседнал здраво.

— Въже! — изкрещя двойникът в ухото му. — Трябва да намерим някакво въже и да издърпаме тоя pinche шибаняк на брега! Чакай тук!

— Какво… Ей! Недей…

Но другият вече бе направил две дълги бързи крачки и скачаше над водата. Салът се наклони на една страна, а след това на другата, счупената тръстика се изви. В един болезнен миг Рамон беше убеден, че тласъкът от отскока на другия го е откъснал от скалата, но салът спря да се люлее. Рамон седна и зачака със стегнат на възел от страх стомах. Щеше ли да успее двойникът да стигне до брега, или бързеят щеше да го отмете през ръба на пропастта? И ако го отнесеше, какво, по дяволите, щеше да стане с него? А самият сал, притиснат в камъка от постоянния напор на водата, беше като монета, балансираща на ръба. Ако понтонът поддадеше или нивото на водата се вдигнеше, беше мъртъв. А въже? Къде, по дяволите, щеше двойникът му да намери въже? Бяха насред джунглата. Докато си помисли всички тези неща, видя как хлъзгавото тяло на двойника му се измъкна от водата.

Пред очите на Рамон той клекна на брега, пое си дъх за миг, навел глава, след това изчезна между дърветата. Рамон клекна на предницата на сала, за да добави тежестта си към неговата с надеждата да го задържи на място — и в същото време присвит и готов да скочи към брега, ако салът се откачи. Но докато времето течеше, а слънцето напичаше гърба и раменете му, тревогата и страхът му се смесиха с някакво странно чувство за покой.

Беше като една от онези безсмислени дзен истории, които Паленки обичаше да разказва, когато се напиеше. Беше заклещен на ръба на водопад, на сал, който всеки момент можеше да се откъсне от спрелия го камък, чакаше мъж, който също така в известен смисъл беше самият той, да се върне от дивия лес, намерил нещо, с което да го спаси — мъж, който сигурно щеше да се опита да го убие, ако знаеше цялата ситуация. А и да успееше да се измъкне оттук, щеше да е бясна гонитба, докато стигне до град, в който бъдещето му беше съвсем несигурно, където законът, в края на краищата, можеше все още да го търси, докато отгоре се спускаха сеещи смърт чужденци. И за какво си мислеше?

Колко хубаво гали слънцето.

Изтекоха часове. Когато краката го заболяха от клечането, рискува да седне. Салът продължаваше да се накланя насам-натам, но не чак толкова, че това да го разтревожи. Умът му се зарея. Спомни си лениви следобеди под жаркото слънце на Мексико, следобеди, в които нямаше нищо за правене, освен да се моли дъжд да напълни щерната, преди да е пресъхнала. Нямаше я настойчивостта на току-що върналия се спомен. Просто нещо, което му се беше случвало някога, когато беше момче, на друга планета. Покрай него премина ято риби, люспите забляскаха зелени и златни под кожата на забързаната вода. Рамон не знаеше дали са се забързали към смъртта си при водопадите напред, или знаят някой трик, който ще ги опази. Трябваше да съществува някакъв начин обитателите на дълбоката бърза вода да се справят с капризи на географията като този. Може би беше само това, че когато достатъчно тела бъдат хвърлени в бездната, няколко ще оцелеят — като семена, хвърлени върху камък, шепа от тях могат да намерят запълнена с пръст ниша. Все едно беше дали хиляда ще умрат, ако сто продължат да живеят. Това трябваше да са чувствали Манек и неговите събратя, докато са излитали в небето.

Риба, обрекла вярата си на реката.

Когато се появи на речния бряг, двойникът му трябваше да вика, за да го събуди от полудрямката му. Носеше на рамо намотка дебела дива лоза. Рамон не разбра дали е знаел за това растение, но знанието все още не беше се върнало в паметта му, или бе просто щастливо откритие — всъщност не го интересуваше особено. След дълга поредица жестове най-сетне схвана намеренията на другия: щеше да хвърли лозата към него, вързана около малък клон. Рамон пък трябваше да я овърже за сала и да хвърли клона обратно. След като затегнеха двойното въже за едно дърво до брега, Рамон трябваше да освободи сала и да остави силата на водата да го отнесе към брега. Идеален план, стига лозите да се окажеха достатъчно здрави. Хрумна му, че оценката на другия за риска е доста оптимистична, но пък не разполагаше с по-добър план.

Отне им три опита, докато лозата стигне до Рамон, и още пет, докато се върне при двойника му на брега. Мъжът се хилеше, докато стягаше импровизираното въже за дървото. Рамон не беше толкова уверен. Но дори планът да го отнесеше само по-близо до брега, щеше да може да преплува късото разстояние. Когато мъжът му даде сигнал, Рамон започна да клати сала ту насам, ту натам, за да го освободи. Няколко дълги минути изглеждаше, че салът е заклещен по-здраво, отколкото си беше представял, но след това се освободи с рязко залитане. Щом лозата се изпъна, а салът потрепери и се наклони, Рамон изгуби равновесие. Купчината дърва за огъня се откъсна, клони и съчки се разпиляха в реката и се понесоха към мъглата. На колене, Рамон изчака, докато салът бавно, със скърцане и пращене, почти се долепи до брега, изрева дивашки и скочи в калта.

— Шибано добра работа, pendejo! — ревна мъжът в ухото му и го затупа по рамото, ухилен като идиот. Ревът на водопада бе толкова силен, че трябваше да си крещят, за да се чуят. Въпреки волята си Рамон усети, че също се хили.

— Мислех, че няма никакви водопади по тази река — извика той.

— Уж не трябваше да има — съгласи се другият. — Но толкова далече на север кой ти проверява картиращите програми? Пропуснали са го.

— Дано не са пропуснали и други — каза Рамон. — Ходи ли да огледаш? Много ли е зле?

Беше огледал. Ревът и мъглата били резултат от два пропада, един малко повече от три метра, вторият — някъде наполовина. Салът щял да се разбие на трески. Но след пропастта реката била отново гладка и сравнително спокойна. Номерът бил да пренесат сала по-надолу и оттам да заплуват отново.

Вързаха сала по-добре, с надеждата, че ще оцелее, ако нивото на реката неочаквано се покачи. След това поеха навътре в джунглата. Имаше пътеки на дивеч, но никое от животните не беше мъкнало сал за двама души. Рамон започна да съжалява, че го бяха направили толкова голям. Нощта падна, преди да са намерили добра пътека, така че си устроиха импровизиран бивак.

— Много зор ще видим, докато го смъкнем — измърмори мъжът.

— Да — съгласи се Рамон. — Но пак е по-добре, отколкото да правим нов. Пък и няма много тръстика толкова на юг.

— Мислиш ли, че ще можем? Да го пренесем това шибано нещо?

Някъде от далечината се разнесе вой. Звънлив, дори приятен звук, който напомни на Рамон за койоти и звънци. Той въздъхна и плю в огъня.

— Ще можем. Корави копелета сме.

— Само един май нямаше да се оправи обаче.

— Прав си.

— Хубаво стана, че не те убих, а? — каза мъжът. Тонът му беше шеговит, но Рамон знаеше, че е зъбата шега. Не забравяй, че те държа на върха на ножа, казваше му мъжът. Жив си, защото аз го позволявам. Беше от онези неща, които щеше да каже самият той. Да напомни на ченгето кой на кого какво дължи. Едва сега, като се виждаше отвън, разбираше колко отчужден и глупав е бил. И е всъщност.

— Хубаво, да — отвърна с усмивка.