Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (18)

16.

Умът на Рамон реагира бавно. Трябваше да отговори, но нито едно от нещата, които дойдоха на езика му, не беше подходящо. „Аз съм Рамон Еспехо“ и „Аз съм Ти“, и „Защо трябва да ти казвам кой съм, pendejo?“ Усети как устата му се отвори и затвори и забеляза как изумлението в очите на близнака му премина в нещо друго, нещо по-опасно. Ръката му стисна ножа още по-здраво.

— Извънземни! — изтърси Рамон. — Там има шибани извънземни! Хванаха ме. Трябва да ми помогнеш!

Това беше ключът. Напрежението на другия малко спадна. Той огледа Рамон преценяващо, очите му все още излъчваха недоверие, но убийствения гняв вече го нямаше. Рамон бавно тръгна към него, като внимаваше да не направи нещо, с което да го стресне.

Беше го обзело странно любопитство. В края на краищата въпреки спомените, които говореха друго, това бе първият човек, когото наистина срещаше! Двойникът му беше мръсен и разчорлен — четината, която често затъмняваше брадичката му, беше вече бодлива брада. В черните му очи блестеше недоверие. Дясната му ръка беше увита в кървав парцал и Рамон се замая, щом осъзна, че един пръст липсва в мократа превръзка. Пръст, от който беше роден той.

Но другият Рамон също изглеждаше не както трябва. Беше очаквал, че ще е като поглеждане в огледало, но не беше. Лицето, което бе свикнал да вижда отразено, беше по-друго. Бе по-скоро като да се види на видеозапис. Чертите му може би не бяха толкова симетрични, колкото обичаше да се самоубеждава. Също така гласът беше по-висок, отколкото вярваше, че е неговият, и леко хленчещ. Гласът, който чуваше и който мразеше да чува на запис. Брадичката на другия Рамон се вдигна предизвикателно.

Как ли изглеждаше той в очите на своя двойник? По-мека коса. По-малко бръчки по кожата. Никакви белези и тънки мустаци. Много по-млад. И ако другият Рамон вече не беше осъзнал, че вижда самия себе си, нямаше никаква причина да подозира какво са направили извънземните. Предимството на Рамон бе в това, че знаеше какво бяха направили, кой е той и всичко, което знаеше другият. Предимството на другия беше, че не е полуудавен. И че има нож.

— Моля те — заговори Рамон, търсеше думи, които да прозвучат по-убедително. — Трябва да се върна във Фидлърсджъмп. Имаш ли фургон?

— Приличам ли на някой, дето има шибан фургон? — отвърна другият и разпери ръце като Христос на разпятието. — Бягам вече седмица от ония шибани твари. Ти как се отскубна от тях точно тук и сега, а?

Добър въпрос. Бяха далече от кошера на извънземните и съвпадението във времето бе подозрително. Рамон облиза устни.

— Изведоха ме навън — заговори той, решил да се придържа колкото може към истината. — За пръв път. Държаха ме в една цистерна. Под един връх, на север оттук. Казаха ми, че гонели някого. Мисля, че ме използваха. Да гледат какво мога да ям, такива неща. Май не знаеха много. За хората имам предвид.

Другият помисли над думите му. Рамон държеше погледа си встрани от ножа. По-добре и двамата да не мислят за него. Чу се, че продължава с изтънял глас. Уплашен глас.

— Опитвах се да се боря с тях, но те ми сложиха онова нещо. В шията. Точно тук, можеш да видиш къде влизаше. Ако направех нещо, което не им харесва, ме наказваха с шок. Вървя пеш от няколко дни. Моля те, не можеш да ме оставиш тук.

— Няма да те оставя тук — отвърна другият. В гласа му имаше отвращение. Отвращение и може би превъзходство. — И аз бягам от тях. Гръмнаха ми фургона, но и аз им погодих няколко номерца. Прецаках ги хубаво!

— Ти ли беше това? — каза Рамон, стараеше се гласът му да прозвучи възхитено, а не фалшиво. — Ти си този, дето им гръмна юнеата?

— Какво?

„Повече гафове няма да получиш — помисли си Рамон. — Поне докато ти държиш ножа“.

— Онова, летящата кутия. Така я наричат.

— Аха. Да. Аз бях. И аз те видях. Наблюдавах.

— Значи си видял онова, дето ми го сложиха във врата.

Другият като че ли с неохота прие, че в разказа на Рамон има някаква истина. Рамон забеляза как се отпусна стойката му — бе решил да не го убива.

— Как се измъкна?

— Една чупакабра уби чужденеца. Появи се изневиделица. Каишката се откачи, докато се биеха, и избягах.

Другият се усмихна на себе си. Рамон реши да го остави да мисли, че не са отгатнали плана му с плескуните. По-добре беше другият Рамон да си въобразява колко е умен и колко глупав е всеки друг.

— Как ти е името? — попита другият.

— Дейвид — отвърна Рамон, хвана се за първото име, което му хрумна. — Дейвид Пенаско. Живея долу, в Амадора. Банкер съм, към Юниън Тръст. Бях излязъл на лагер, сам, някъде преди месец. Хванаха ме, докато спях.

— Юниън Тръст има клон в Амадора?

— Да — отвърна Рамон. Не знаеше дали е вярно, не знаеше и дали съществува някакъв друг спомен, който още не се е върнал в паметта му и който можеше да разбие версията му. Излъга нагло и се замоли наум. — От половин година някъде.

— Гледай ти — измърмори другият. — Добре. Вдигай си задника, Дейвид. Чака ни работа, ако ще се махаме оттук. Довършил съм към една трета от сала. Като ще сме двамата, ще помагаш. Пък по-натам ще ми разкажеш повече каквото знаеш за ония pinche шибаняци.

И се обърна, и закрачи към гората. Рамон го последва.

Поляната беше на двайсетина метра навътре и мъжът не си беше хабил времето да прави заслон или огнище. Мястото не беше за живеене, беше за строене. Четири снопа подобна на бамбук тръстика лежаха овързани с ивици кора от куркума, червените стъбла тръстика лъщяха като лакирани. Понтони, помисли си Рамон. Свързани с тънки клони и вейки, достатъчно млади, за да се отрежат с назъбения заден ръб на ножа; щяха да плават над водата. Изобщо нямаше да ги пазят от нея — реката щеше да ги пляска по краката и задниците по целия път надолу, ако не намереха нещо, с което да покрият сала. А снопите бяха твърде малки и много хлабаво вързани. Беше страшно впечатляващо за един побъркан и сам pendejo с ранена ръка и тичащ след него демон от ада, но тоя сал нямаше да пренесе и един от тях до Фидлърсджъмп, да не говорим за двамата.

— Какво? — попита другият.

— Просто гледам — отвърна Рамон. — Ще ни трябва повече тръстика. Искаш ли аз да я нарежа? Само ми покажи къде я намери…

Мъжът се намръщи. Рамон знаеше какво си мисли зад тези тъмни очи. Рамон — или Дейвид — както му беше името сега — щеше да реже тръстиките по-бързо от него, но това означаваше да му даде ножа.

— Аз ще нарежа — заяви другият и кимна към по-гъстите дървета по-навътре в гората. — Ти иди намери здрави клони да ги сложим между сноповете. И нещо за ядене, ако успееш. Върни се преди стъмване. Ще се опитаме да го сглобим това нещо да може да отплуваме надолу сутринта.

— Ясно — отвърна Рамон.

Мъжът се изплю, обърна се и тръгна. Рамон се почеса по лакътя, където възлестият белег вече почерняваше, и тръгна в сумрака под дърветата. Сети се, че така и не беше попитал другия как се казва. Разбира се, че не беше: нали знаеше кой е. Уплаши се, че на другия Рамон пропускът му ще се стори странен. Трябваше да внимава повече.

Остатъкът от деня мина във влачене на нападали клони и широки листа куркума до бивака и в съчиняване на история, която да може да разкаже на двойника си. Веднъж спря, за да разчупи няколко захарни бръмбара и да ги изяде. Несварени бяха по-солени на вкус, с лигаво и неприятно месо. Но нямаше време за нещо повече. Опитваше се да не мисли за Манек и чупакабрата, кое от двете същества е загубило и кое продължава да го дебне под покрива от клони. Това не отменяше работата, която трябваше да свърши, тъй че нямаше смисъл да губи ценно време над този въпрос.

Към залез-слънце двамата с двойника му бяха събрали шест снопа тръстика и може би една трета от клоните, които щяха да им трябват за пода на сала. Двойникът му като че ли остана доволен от широката мека купчина листа, събрани от Рамон, макар че не стигна толкова далече да го признае. Рамон свари две шепи захарни бръмбари, а двойникът му опече бъчварски дракон — един от малките птицеподобни гущери, обитаващи храсталаците. „Драконът“ се гърчотеше изнервящо, докато се печеше, все едно бе още жив, въпреки че двата му мозъка бяха изрязани и рядката светла кръв — източена.

Говориха си за дреболии, Рамон предпазливо го попита за името и миналото му. После съставиха план за следващия ден — как да отнесат клоните и снопите до реката за сглобяването, колко още трябва да се насекат, налага ли се да обелят още кора за връзване.

— Правил си го това преди — подхвърли мъжът и Рамон за миг се притесни. Май се беше издал, че знае твърде много.

— Излизам на открито понякога. Когато мога. Повечето време кисна зад гишето — обясни той, като се постара да изглежда поласкан. — Банкиране. Скучна работа. Но парите са добри.

— Ходил ли си на проучване?

— Не — отвърна Рамон. — Просто излизам, на лагер. Разглеждам. Да се махна от хора за малко.

Изражението на другия поомекна, както Рамон всъщност очакваше. Жегна го гузна съвест, че си играе така с чувствата му.

— А ти? — попита Рамон и двойникът му сви рамене.

— Прекарвам много време на открито. Няма много смисъл да стоя в града. Човек може да си живее добре тук, стига да знае как. При добър сезон мога да изкарам шест-седем хиляди кредита.

Беше доста преувеличено. Рамон никога не беше взимал повече от четири хиляди и в най-добри времена. Две и петстотин беше по-близо до средното, а няколко сезона не беше докарвал повече от хиляда. Тъмните очи на другия го изгледаха предизвикателно и той поклати глава с престорено учудване.

— Това е доста добре.

— Не е трудно, стига да знаеш какво правиш. — Мъжът се отпусна.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Рамон.

— Шибаните извънземни — отвърна другият и започна да развива кървавия парцал. — Стрелях по тях и пистолетът ми изгърмя. Добре ме прецакаха.

Рамон се наведе да види. На светлината на огъня беше трудно да се разбере колко от червеното е самата отекла плът и колко — от отразените пламъци. Кожата на дланта приличаше на оставено да престои месо тако. На мястото на показалеца беше останало само чуканче, обгоряло до странно красиво мътно сребро.

— Обгорил си го.

Умът му се върна към бивака, където беше намерил табакерата, където Манек му беше разкрил историята с двойника му. Затова се беше задържал толкова дълго там. Беше се възстановявал след самолечението на раната.

— Мда. — Гласът на другия прозвуча небрежно и провлечено, с явна гордост от това, което бе направил. — Нажежих ножа до червено и с него. Трябваше. Много кръв течеше. Наложи се да изрежа и един кокал.

Рамон потисна усмивката си. Корави кучи синове бяха двамата с двойника. Не можеше да не изпита малко гордост и за себе си от това, което беше направил другият.

— Треска?

— От време на време — призна мъжът. — Не пълзи по ръката обаче. Тъй че кръвта май не е отровена. Иначе щях да съм умрял досега, нали? Кажи ми сега как те спипаха ония демони.

Рамон подхвана разказа си. Преди малко повече от месец излязъл сам на лагер далече на север. Любовницата му, Кармина, го зарязала и искал да поживее сам някъде, където да не може да го намери, а приятелите му да не могат да му предлагат съчувствието си. Видял летяща кутия, тръгнал да разузнае и извънземните направили нещо — ударили ли го, упоили ли го. Не помнел много за тази част. Свестил се затворен в нещо като цистерна, после го извадили и му казали да тръгне на лов. Беше съвсем проста версия за помнене и не толкова далече от истината, че другият Рамон да го хване. А той най-вероятно щеше да му съчувства. Разказа за взрива, който бе разбил юнеата, за принудителния поход, за нападението на чупакабрата и за бягството си. Престори се на удивен, когато другият обясни хитрината с плескуните. Задоволството му от това колко е хитър започваше да досажда. Ако Рамон не кимнеше или не изкажеше възхищение, другият го поглеждаше ядосано.

Всичко беше манипулация, отначало докрай. И май вършеше работа. Когато Рамон обясни как трябвало да се махне от цивилизацията и да остане сам, понеже утешението, предлагано от приятели, е толкова болезнено и унизително, колкото ако ти се подиграват, мъжът кимна мълчаливо. А щом разказът свърши, не го коментира. Нямаше да го направи. Мъжете не правят така. Само каза:

— Спим на смени, нали?

— Разбира се. Така е по-добре. Ще взема първата. Не съм уморен.

Беше лъжа. Беше ужасно уморен, но беше имал период в безсъзнание, което беше почти като сън, след като се бе измъкнал от реката. Другият Рамон не беше имал и това. А и щеше да е най-доброто, което би направил един банкер от Амадора, за да се отблагодари на своя спасител.

Мъжът сви рамене и му подаде ножа. Рамон се поколеба за миг, преди да го вземе. Леко хлъзгавият допир на увитата с кожа дръжка, балансираната тежест. Беше познато и в същото време различно от онова, което помнеше. След миг осъзна, че промяната е в собственото му тяло: никога не беше държал ножа без мазоли по ръцете. Другият изтълкува изражението му погрешно.

— Не е много. Но е всичко, което имаме. Няма да убие чупакабра или червеняци, но…

— Няма проблем — отвърна Рамон. — Благодаря.

Мъжът изсумтя, легна и обърна гръб към огъня. Рамон претегли отново ножа в ръката си, новите му длани вече привикваха с него. Тези невероятни спътници, с които пътуваше — хора и извънземни, — май изобщо не се притесняваха да му връчват ножове. Манек го беше направил, защото знаеше, че е в безопасност. Другият Рамон го беше направил, защото бе приел, че Рамон е съюзник. Беше грешка, която щеше да направи и той самият. Очевидно.

Рамон се загледа в тъмното, като внимаваше светлината на малкия огън да не го заслепи за сенките, и започна да претегля възможностите си наум. Мъжът го беше приел засега. Но до Фидлърсджъмп имаше много път и ако казаното от Манек беше вярно, той щеше да заприлича много повече на старото си „аз“, преди да стигнат там. Рано или късно мъжът щеше да се усети, че нещо не е наред. А дори да не се усетеше, Рамон не знаеше какво ще прави, щом стигнат в колонията. Един съдия трудно щеше да приеме, че той е истинският, законният Рамон Еспехо. А енье можеше да решат, че трябва да умре заедно със събратята на Манек. Нищо добро не можеше да произтече от двама Рамон, излезли заедно от джунглата.

Умното решение беше да убие другия. Имаше нож, двойникът му хъркаше, уморен и ранен. Едно бързо срязване на гърлото и проблемът отпадаше. Щеше да тръгне на юг, да продължи живота си, а кокалите на другия така и нямаше да ги намери никой. Точно това трябваше да стане.

И все пак не можеше да го направи.

„При какви обстоятелства убиваш?“ — отекна в паметта му въпросът на Манек. Рамон се отпусна за дългите бавни часове на нощното бдение и осъзна, че все по-малко и по-малко е способен да отговори на този въпрос.

Призори продължиха работата по сала. Рамон завърза наново тръстиковите понтони — двете му ръце ги стегнаха по-здраво, отколкото можеше двойникът му. Обсъдиха колко клони ще им трябват, за да довършат съоръжението. Обсъждането беше бързо и лесно — Рамон и другият подхождаха към въпросите еднакво и стигаха до едни и същи решения. Единствената същинска разлика бе в отказа на двойника му да отстъпи по-големия дял от работата. Беше логично по-здравият от двамата да понесе по-тежко бреме, но двойникът му не беше склонен да отстъпи на банкера от Амадора с изнежените ръце, а Рамон схвана достатъчно ясно импулса му, така че реши да не спори излишно.

Към обед бяха събрали достатъчно материал, за да сглобят сала. Рамон стъкми груб хомот от два отсечени клона и жилав светлосин бръшлян и с него издърпа тръстиката и клоните по късата пътека до реката. Това поне другият му позволи, като взе обелената кора и листата куркума. Рамон прецени, че това издава умората му.

Пясъчната ивица май беше по-малка, отколкото я помнеше, но все така затрупана с отломки. Без да пита мъжа зад себе си, той издърпа товара до брега малко по-надолу. Там плитчината създаваше по-спокойно място и беше удобно да изпробват сала, преди да се понесат по буйното течение.

Рамон смъкна хомота и клекна на брега. Можеше да види отражението си в спокойната вода и двойника си зад себе си. Двама мъже, подобни, но не и еднакви. Порастващата брада на Рамон беше по-мека и по-светла. Косата му висеше над челото и леко променяше формата на лицето му. Все пак можеше да минат за братя. След като знаеше какво да търси, видя къде бенките по бузата и шията на двойника му се повтарят от малки тъмни петна по неговите. Белегът на корема го засърбя.

— Не е зле — каза мъжът, изплю се замислено във водата и вълничките плъзнаха по огледалната й повърхност. Салът щеше да стане голям. По-ниската гравитация на Сао Пауло позволяваше на дърветата да израстват по-бързо и вместо да си губят времето да секат младите дръвчета на две, ги бяха оставили цели. Не беше лукс, но щеше да има достатъчно място.

— Трябва да сложим и един навес обаче.

— Като колиба ли? — попита Рамон, забил поглед в купчината пръти пред себе си.

— Навес. Нещо, под което да спим, да се крием от лошото време. И ако съберем достатъчно дърва, може да добавим и огнище. Покриваме дъното с листа куркума, слагаме няколко шепи хубав пясък и можем да палим огън.

Рамон примижа към мъжа, след това — нагоре по реката, където се бяха сбили Манек и чупакабрата. Опита се да прецени колко време бе плувал, колко далече го беше отнесла реката. Не можеше да е сигурен. Беше му се сторило много дълго, значи трябваше да е далече. Но тогава беше на ръба на смъртта, тъй че впечатленията му можеше да не са толкова точни.

— Дай да го мислим това по-надолу — каза той. — Искам първо да се махнем оттук.

— Шубе ли те е? — подигра се двойникът му. Тонът му беше язвителен и Рамон усети как го обзе яд и смущение. Безсилието на другия си личеше, гневът къкреше непрестанно под кожата му, готов да избие от желанието да удари и да се почувства по-добре, като нарани някого, и Рамон усети двойника си вътре в себе си. Трябваше много да внимава, иначе можеше да свършат с бой, който никой от двамата не можеше да си позволи.

— Дали ме е шубе сам срещу побесняла чупакабра и само с нож? Всеки, който не го е шубе от това, или е тъп, или побъркан.

Лицето на другия потъмня от обида, но той само сви рамене.

— Двама сме — каза навъсено. — Можем да я оправим.

— Може би — отвърна Рамон, като остави явната лъжа неоспорена. Можеха да надвият чупакабра толкова, колкото и да плеснат с ръце и да отлетят до Фидлърсджъмп. Но ако настоеше, щяха да се спречкат. — Работата е какво правим, ако е победил извънземният?

— Срещу чупакабра? — попита невярващо мъжът. Лесно беше да се изперчи и да каже, че да убият двамата звяра е нищо работа, но беше трудно да развинти въображението си толкова, че да допусне, че Манек може да надвие.

— Изглеждаше съвсем наравно, когато побягнах. Извънземният имаше някакво оръжие и простреля чупакабрата поне два пъти. Да не съм луд да вися там да видя как ще свърши, нали? Освен това, ако шибаният чужденец още е жив и с онова оръжие, хич не държа да ни догони.

— Ясно — процеди другият. — Е, щом така ще се чувстваш по-добре, пускаме се надолу за ден-два. После ще спрем някъде да добавим навес и огнище. И да проверим тръстиката, да сме сигурни, че е затегната достатъчно здраво.

Беше си чисто заяждане. Мъжът още го беше яд заради настояването на Рамон, че ще свърши работата по-добре с двете си ръце, отколкото той с една.

Някога Рамон щеше да се хване на въдицата, да се обиди, сигурно да се въвлече в бой, но не и сега. „Добре, pendejo — помисли си той. — Заяждай се колкото щеш. Знам колко те е шубе и теб“.

— Добър план — отвърна кратко.

Струпването на клоните и връзването им за снопите тръстика се оказа дълга работа, но не и трудна. Рамон скоро влезе в ритъма й — намества дървото, стяга от едната страна, после от другата, след това в центъра, където се кръстосва с друг клон. Едно, две, три, четири, после — отново. Навлезе в работата, отдал се на чистата физическа рутина. Дланите и стъпалата му, незащитени от мазоли, боляха и се покриваха с мехури. Не обръщаше внимание на болката обаче — тя си беше в реда на нещата. А и щом другият можеше да си отреже кокал от пръста, и той можеше да устиска с малко драскотини по ръцете.

Двойникът му се стараеше да работи бързо, колкото можеше, но осакатената ръка го забавяше лошо. Рамон забелязваше надигащото се в него безсилие, докато се мъчеше да не го издаде пред някакъв pinche чиновник. Когато слънцето започна да се смъква към дърветата на отсрещния бряг, Рамон с известно задоволство забеляза, че на превръзката на другия е избила прясна кръв.

Накрая наредиха върху клоните широките лъскави листа и ги пришиха, докато станаха като килим. Не пазеше съвсем от водата, но достатъчно, за да не си мокрят задниците по целия път на юг.

Салът не беше кой знае какво. Нямаше кормило, само едно импровизирано весло за насочване. А и беше доста малък. Все пак трябваше само да се задържи над водата достатъчно дълго, за да ги отнесе до Фидлърсджъмп. Когато го издърпаха в реката, заплува добре и щом двамата се качиха, изглеждаше здрав и надежден.

— Не е шибано лошо, Дейвид — каза двойникът. — Мъжка работа свърши, а?

— Справихме се добре — съгласи се той. — Дай да се махаме оттук.

В момента, в който думите излязоха от устата му, до ушите им стигна звук — далечният гърлен рев на чупакабра. Рев като от болка. Стомахът на Рамон се сви, а лицето на двойника пребледня.

— Да — измърмори двойникът, — по-добре ще е да тръгваме.

Рамон ги избута с веслото от пясъка и по-близо към средата на реката, където течението беше най-бързо. Другият клекна на ръба на сала и се загледа назад. Нито звярът, нито Манек се появиха от леса, а и ревът не се повтори. Рамон, стиснал веслото с две ръце, не можеше да се отърве от чувството, че са се измъкнали на косъм. Още една нощ на брега щеше да свърши лошо за тях. Може би дори още час. Шибано добре беше, че двойникът му бе стискал зъби и не се беше предал. Добре беше и че Рамон не можа да се насили да го убие през нощта. Сам изобщо нямаше да успее да довърши сала навреме.

Но ревът на хищника — макар и болезнен — също така го изпълни със странна меланхолия. Ако чупакабрата бе останала жива, значи Манек беше умрял. Атанаи на своя рояк беше убит в опит да защити своите събратя от насилието, което ги преследваше през звезди и столетия. А съществото, което бе осуетило татекреуде на Манек? Уплашена дребна маймуна от пустините на Мексико, спънала се в кошера, докато бяга от закона, и която и сега все още нямаше представа какви щяха да са последствията от разкритието му. Манек поне беше умрял, докато се опитваше да спаси своите. Беше умрял в бой. Нещо доблестно имаше в това, макар и да не беше успял да спаси съплеменниците си. По някакъв странен начин, който го изненада и притесни, Рамон усети, че Манек почти му липсва вече, след като всичко бе свършило. След като вече беше свободен. И въпреки цялата болка, която му бе причинил извънземният, въпреки омразата, която бе изпитвал на моменти към него и другите гадни същества, Рамон неволно изпита съжаление и тъга при мисълта за ужасната му смърт.

— Все пак по-добре ти, отколкото аз, чудовище — измърмори на себе си. — По-добре ти, отколкото аз!