Джон Атертън
И тогава съвсем ненадейно

Един след друг и шестимата влязоха и седнаха на местата си. Председателят Маскисън без заобикалки премина към въпроса.

— Господа! Съгласно абсолютно достоверните сведения, с които разполагам, в Индийския океан се изхвърлят боклуци и промишлени отпадъци. Заводите на Хуп скоро ще го обърнат на…

Лицата на всички придобиха един и същ страдалчески израз, а мъченическите им погледи се насочиха към тавана: вечно тая проблема и, както винаги, никакъв начин да бъде разрешена.

— От боклуците вече просто няма къде да се денем — каза Маскисън — и сме длъжни да намерим изход. Но същевременно, както всички добре знаем, нашето първо задължение е да съдействуваме предметите за широко потребление да имат краткотраен живот.

Всички се изправиха като един, благоговейно изговаряйки свещената формула:

— Да живее износването!

После седнаха, поклащайки глави — всички, с изключение на Бърнс, от икономическия отдел, който размаха ръка, за да привлече вниманието на председателя към себе си.

— Намерих предприемач. Наема се да ликвидира всякакви боклуци. Проверих: наистина е в състояние.

Правеше се, че не забелязва враждебните погледи, които впериха в него останалите, а те добре помнеха, че Бърнс вече се е захващал с тази работа. Тогавашният „предприемач“ се беше опитат да препродаде употребяваните вещи. Осъдиха го да лежи двайсет години за това, че е превишил седем пъти срока за използуване на стоките за широко потребление, а въпросът си оставаше неразрешен и беше сега по-неотложен от всякога. А ето че този кретен, Бърнс, им пробутваше нов мошеник!

Още неуспял Маскисън да продума, с рязко движение Бърнс отвори вратата и въведе в заседателната зала широко усмихнатото топчесто човече в лъскав металонов костюм.

— Сега, господа, мистер Грипфайлър ще ви покажа всичко — заяви Бърнс с неприкрита гордост от находката си.

Мистър Грипфайлър се заусмихва още по-лъчезарно. Като щракна закопчалката, той отвори своята чанта от етернметал и измъкна оттам един изящен апарат, направен от прозрачен органичен камък и полиран дурометал. Точно в центъра му, сред плетеница от платинови проводници, лежеше малка дурометална кутия с двукрил капак от морски раковини.

— Ето я, господа, моята Вълшебна мелница. Тя ликвидира всякакъв род материали, при това, без да отделя никакви твърди, течни или въздухообразни остатъци.

— И абсоножчета ли ликвидира? — опита се да се пошегува Хуп.

Шегата беше неуместна: кой не знае, че от всичко, което беше създала могъщата техника, нищо не се поддава толкова трудно на унищожаване както тия малки, но опасни блестящи ножчета? Направени от етернметал със специални примеси, те никога не се изхабяваха, но във връзка с повишените неотдавна квоти на компанията „Абсонож“ никому не се разрешаваше да се бръсне с едно и също ножче повече от един път. Отклоненията от това правило можеха да се окажат пагубни за икономическия цикъл.

— Имате ли случайно тук от тях? — попита мистър Грипфайлър.

Намери се едно — в керамосинтетичната умивалня до заседателната зала. Като разтвори с дебелите си пръсти раковинните челюсти на своя уред, мистър Грипфайлър хвърли ножчето в кутията. Челюстите се затвориха. Мистър Грипфайлър натисна бутона. За миг проводниците се нажежиха до червено, след това пак се върна матовобелият им цвят.

Мистър Грипфайлър разтвори капаците настрани. Нямаше никакво ножче! Присъствуващите останаха с впечатление, че пред очите им са направили фокус, изискваш необикновена ловкост на ръцете. Те започнаха да подават на мистър Грипфайлър носни кърпички, джобни ножчета, ръчни часовници — изобщо какви ли не дреболии, които в скоро време те бяха длъжни да изхвърлят в сметопровода и да ги сменят с нови. И всеки път, дори когато малката кутия изглеждаше претъпкана догоре, мистър Грипфайлър ликвидираше всичко, което се намираше в нея, унищожаваше го така, че от съдържанието й не оставаше и помен.

Маскисън наруши мълчанието:

— На мен лично това ми се вижда убедително, но ми се иска да чуя и мнението и на останалите.

Отговориха му с енергично кимане и възгласи:

— Наемаме го! По-бързо подписвайте с него договора!

Приеха условията на мистър Грипфайлър. Той не ги подведе и скоро на Земята заработиха с пълен капацитет петстотин Вълшебни мелници, които послушно поглъщаха всичко, което хората смятаха за смет и отпадъци.

Но никому не дойде на ум да попита мистър Грипфайлър, къде отива всичко това. Главното беше, че проблемата е решена. От останалото вече никой не се интересуваше.

* * *

Блурроу–IV седеше на магниевата скамейка, лениво поглаждайки гънките на фиброидната си тога. В света от 80 704 година, в който Блурроу живееше, вече не съществуваха проблеми. И немаловажна роля беше изиграла Вълшебната мелница, появила се, както разказваха преданията, от нилската тиня някъде към 2080 година. Никой не се беше заинтересувал от историята на този въпрос — знаеха само, че тези благословени машини с челюсти от раковини поемат грижата за всички вещи, които произвежда или би могъл да произведе човекът. Всичко потъваше в божествената Вълшебна мелница и изчезваше в нея. В света на Блурроу цареше чистота и ред.

Но в този хубав юнски ден на 80 704 година на Блурроу изведнъж му се стори, че въздухът като че ли пред очите му се готви да се освободи от бременност. Ето, въздухът очевидно се напъва да роди нещо. Хлоп! — чу се въздишка на облекчение и в краката на Блурроу падна дребен лъскав предмет. Той го взе в ръка и веднага се поряза. След първия предмет като градушка се посипаха други: две малки цъкащи машинки, топки смачкана хартия, джобно ножче…

Само след месец градината, каквато беше светът от 80 704 година, се превърна в бунище от всевъзможни боклуци, при това опасни — защото в тоя свят вече нямаше място, където да не вали тоя непрекъснат порой от страховито остри абсоножчета.

Решението на проблемата беше по силите само на най-мъдрия от мислителите, Кларъл III. Следейки полета на своята мисъл, така блестяща и безотговорна, каквато е била мисълта на Грипфайлър, Кларъл преориентира Вълшебните мелници и те вече преместваха старите вещи не само във времето, но и в пространството.

Никой не питаше Кларъл, къде отива всичко това. Проблемата беше решена, а от останалото вече никой не се интересуваше.

* * *

На трийсет милиона светлинни години от Земята, на забутаната планетна Омикрон, последната още жива двойка от великия род на люспестите дългофипи едва влачеше своите осемдесет съвсем отслабнали крака по осеяната с кости гранитно-базалтова равнина. Очакваше ги смърт, тъй като бяха дояли последните късове метална руда, които успяха да изровят сред камъните.

Само лек дим се отделяше от черната паст на огромния самец. Но изведнъж нещо блесна във въздуха пред полузатворените очи на губещата сетни сили самка. Пак блесна нещо, но този път тя хвана лъскавата люспичка с горните си пипала. Люспичката беше нищожна, но хрусна между зъбите й съвсем като метал. След нея се посипаха и други. Полуживият самец усети, че другарката му го побутва в хълбока. С едно от петте си очи той погледна и видя: от небето падаше манна.

Когато четирите жълти луни отново изгряха на Омикрон, двата дългофипа блажено се ровеха в огромния куп консервени кутии от неръждаем дурометал, които падаха от стратосферата на безкраен поток. От пещите под храносмилателните котли на дългофипите се носеше весело бумтене и пукане и когато самецът вдигаше огромната си горна челюст, дългият му език от бял пламък разтапяше емайла на камарата стари автомобили, струпани пред него.

А край родителите тромаво подскачаха двете дългофипчета, като нагъваха с вълчи апетит абсоножчетата, които се сипеха по равнината като листенца на метални цветя.

И нито един от четирите дълтофипа не се стъписа и не си зададе въпроса: „Отде се взе тази спасителна храна?“.

Беше им все едно — лапаха и това им стигаше.