Алберт Валентинов
Нарушител

— Ето я! — тихо рече Михаил.

Аз мислех, че ще закрещи, ще се свлече на пода или поне ще се разтанцува, а той само каза „Ето я“ и замря пред екрана.

— Но ела де, погледни — повика ме той, без да се обръща, сякаш се боеше, че ако я изпусне от погледа си, планетата ще изчезне.

Исках да стана, но не можех и да помръдна — вълнението превърна мускулите ми в памук. Дори звук не можех да процедя, само гледах към екрана като към чудо. И виждах белите кутийки на сградите, геометричните фигури на полетата, проточените като тъмна коприна нишки на пътищата. Планетата беше обитаема. Приказно реална и неправдоподобно правдоподобна се рееше тя в лъчите на синята звезда, а ние кръжахме над нея на височина петстотин километра.

— Ако атмосферата се окаже негодна за нас, няма да го преживея — заяви Михаил.

Тая хлапашка фраза ме накара да се изчервя за себе си и за него. Другите както си щат, но космонавтите трябва да имат здрави нерви. Очевидно се обаждаха дългите години в анабиоза. В миг се стегнах и отново почувствувах, че съм готов за всякакви изненади. И не без удоволствие забелязах, че Михаил, макар че той е командирът, все още не може да дойде на себе си.

Той все така стоеше пред екрана и по пребледнялото му лице се отразяваше цяла гама противоречиви чувства.

Зданията и пътищата не говорят достатъчно много. Те само свидетелствуват за наличността на цивилизация. Но каква!

— Приготви лодката, ще отлетя! — неочаквано заповяда Михаил.

О, това вече беше непростимо! Космонавтът, дори когато открие обитаема планета, няма право да се разпуска до такава степен. Реших да го накарам да се осъзнае, дори ако това излезе грубовато, и красноречиво протегнах ръка към страничната стена. Там, в прозрачното шкафче, сурово блестеше в пластилитовата си подвързия твърде дебелият Кодекс на космичните закони — светая светих на космонавтите.

Михаил леко се изчерви, после се намръщи.

Без да откъсвам от него строгия си поглед, аз цитирах наизуст:

— Раздел петнадесети „Първият контакт с новооткрита планета“, точка пета, параграф „г“: „Преди първия контакт се пуска автоматичната лаборатория за извършване на анализите и за радиационни измервания“.

Михаил ме гледаше някак странно, сякаш ме виждаше за първи път.

— Ти си забавен момък, има нещо в тебе. Съжалявам, че малко лекомислено проспах последните двадесет години. Трябваше по-добре да се опознаем.

И като се извърна рязко, излезе от кабината. Свих рамене и го последвах. На Михаил очевидно му се щеше да се затича. Но аз нарочно сдържах крачките си и той по неволя вървеше редом, но все пак с едни гърди по-напред. Знаех, че в тази минута ме ненавижда, но бях твърдо решен да го обуздая за негово добро и заради успеха на цялата експедиция. Та и в уводната част на Кодекса ясно е казано, че излишната привързаност е гибелна за космонавта.

Отправихме се към празния отсек. Овалните коридори, облицовани с пластмаса, бавно идваха насреща ни, раздвояваха се, завиваха встрани и ние не намирахме изведнъж пътя в тая бъркотия.

… Двадесет години в анабиоза. После автоматите ни разбудиха. С още замътено съзнание, като се олюлявахме на омекналите си нозе, се втурнахме ние в кабината и видяхме планетата. И ето, оказа се, че сме забравили нашия кораб.

А нали го познавахме още от студентската скамейка. Това беше обикновен сериен звездолет, клас „Малък дракон“ и някога в академията ние го изучавахме като последната дума на техниката. Тогава можехме да преминем по него със затворени очи…

На „Малкия дракон“ се полагаше само една ракета — „спасителната лодка“. Според замисъла на конструкторите, в случай на авария екипажът би могъл да се задържи в нея в Космоса неопределено дълго време. Бедата беше само, че досега нито един екипаж, претърпял авария, не бе успял да се добере до нея. Космосът не дава време за дълги приготовления. Така че ракетата се използуваше предимно за разузнаване.

Докато манипулирах с крана, за да я снема от стелажа, Михаил се вмъкна вътре и даде заповед на електронния лоцман и на автоматичната лаборатория.

— Облечи се за всеки случай — намръщено рече той и се приближи до стойката със скафандрите.

Можеше да не ми напомня. И сам знаех, че при отваряне на шлюзовете на пропусквателната камера трябва да се облекат скафандрите. Под люляковото забрало на шлема лицето на Михаил изглеждаше още по-навъсено.

„Чудак — помислих си. — Двадесет години чакаме. Какво ни струва да почакаме още няколко часа.“

Лек тласък възвести, че ракетата е в пространството. Ние смъкнахме скафандрите и се затичахме в кабината. Ракетата летеше, набирайки постепенно височина. Тя ще обиколи петнадесет пъти планетата, преди да навлезе в плътния слой, откъдето ще вземе пробите. И затова не си струва Михаил така да се мята из кабината.

Реших още веднъж да му дам пример за сдържаност и измъкнах Кодекса със закони, за да освежа в паметта си реда за провеждане на първия контакт.

— Карай, карай! — ехидно рече Михаил. — Толкова е важно какво ще сториш най-напред: ще протегнеш ръка или ще кажеш „Здравейте!“.

— Може би ще е добре да ти направим успокоителна инжекция! — сдържано се осведомих аз, макар че вътрешно кипях.

Той се обърна и приближи до екрана. Аз също се загледах в него.

Летяхме над нощната страна на планетата. Тя беше настръхнала от огньове. Приличаше на килим със светли и тъмни шарки. Внезапно Михаил шумно пое въздух и някак изведнъж се отпусна.

— Дявол да го вземе! Те дори и не сънуват, че на портите им хлопа чужда цивилизация — нервно се засмя той.

— Виж, това кой знае — възразих предпазливо. — Напълно възможно е те да са ни засекли и сега трескаво да се готвят да отбият „нападението“. Ненапразно Кодексът…

Михаил отново ме погледна със същия странен поглед и пак се извърна.

Планетата бавно се въртеше. Тук-там искряха морета и езера. Но въобще водата беше малко. Ние преброихме всичко пет или шест големи реки. Очевидно затова в атмосферата им почти нямаше облаци. Над тукашните обитатели небето винаги е ясно.

После видяхме нашата ракета. Тя се връщаше. Толкова голямо бе нетърпението на Михаил, че той не дочака скачването, а поиска резултатите от анализа по радиото. Щом цифрите светнаха на екрана, лицето му просветна.

Маса 0,98 от земната. Радиация няма. Температура 20 градуса над нулата. Състав на въздуха…

— Ура! — закрещя Михаил. — Ще дишаме!

Тук вече и мен ми се прииска да затанцувам. Братя по дишане — това навярно означава и братя по кръв. Честно казано, страшно се бояхме да срещнем чужда за нас цивилизация — еволюция на гущери или на същества, изградени на органосилициева основа, или нещо от тоя род. Естествено всеки контакт е ценен за науката, но толкова ни се искаше да срещнем нещо наше, родно. А за това, че ние въобще бихме могли да налетим на необитаема планета, не ни се и мислеше.

Докато Михаил се усукваше в ремъци, премяташе фото– и кинокамерите и слагаше ролка в магнитофона, аз дадох заповед на ракетата да извърши скачването. Кодексът забранява на екипажа да напуска едновременно кораба. Един от нас трябваше да остане. От само себе си се разбираше, че щях да остана аз.

— Готово! — каза Михаил, леко задъхан.

И в този миг лицето му изплашено се изкриви. Вероятно моето също. Поне аз инстинктивно подскочих, понеже върху нас като удар от сопа се стовари писъкът на тревожния сигнал, корабът се залюля и заскриптя с целия си корпус. Михаил някак глупаво размаха ръце, подскочи и грайферните подметки на ботушите му описаха плавна дъга. После над мен рязко се наведе лакираната повърхност на пулта, пред очите ми се пръснаха искри и аз загубих съзнание.

Свестих се от студ. Ледени иглички остро бодяха лицето ми. Отворих очи и в неясната светлина с труд различих нещо розово с неопределена форма. Едва след няколко секунди, когато предметите придобиха ясни очертания, разбрах, че това е лицето на Михаил. С една ръка той бършеше кръвта, а с другата ме поливаше със сифон газирана вода.

— Всичко е наред! — успокои ме той. — Най-обикновен метеорит. Вече видях филма. Автоматите направиха вираж и всичко пак тръгна благополучно, ако не се броят синините ни.

Удовлетворено притворих очи, но внезапно неочаквана мисъл ме накара да скоча.

— А нали локаторите трябваше да „видят“ метеорита на сто хиляди километра още, а на такова разстояние можехме достатъчно плавно да променим посоката. Значи следящата система не е в ред!

— Успокой се най-сетне — казвам ти, че всичко е наред. Просто метеоритът е бил закрит от ракетата — нетърпеливо ме прекъсна Михаил и се отправи към умивалнята. Чух как зашумя електрическият сешоар. После той влезе, опасан с всички „мълнии“, и изразително ме загледа. Аз мълчаливо се въртях в скафандъра.

Михаил ме прегърна през раменете на сбогуване и се завтече към пропусквателната камера. Стоманената врата плавно се плъзва в жлебовете. Сега той принадлежеше вече към друг свят. Аз ясно си представях как се отваря външният шлюз, как Михаил се откъсва от кораба и плува към ракетата. Как прониква вътре, сяда зад пилотското кресло…

Рязък звън ме накара да подскоча. Над вътрешния шлюз предупредително замига лампичка. Михаил се връщаше. Защо?

Като машинално проверявах дали всичко е както трябва със скафандъра ми, аз избързах към вратата; устните ми бяха невероятно пресъхнали.

Вратата се отвори. В дъното на мътно осветената камера стоеше Михаил, някак непохватно опрян на стената. Лицето му беше бяло като алабастрова маска.

— Всичко пропадна! — глухо рече той.

Без да съзнавам напълно какво върша, аз хванах лоста на външния шлюз и като нахлух машинално предпазния пояс, скочих в Космоса. Стори ми се, че скочих в разтопена река. Звездата щедро разпиляваше плътни вълни светлина. Дори през скафандъра усещах техните силни тласъци. Планетата искреше в пролетна зеленина като бисер; мъка бе да я гледаш. Тя бързо се издигаше нагоре и встрани, но това беше просто зрителна измама. Всъщност аз се преобръщах през глава и скоро в полето на зрението ми попадна корабът. Стори ми се, че измина цяла вечност, преди да осъзная какво се бе случило. А когато съзнах, едва не закрещях от ужас. Кърмата беше осакатена, сякаш нечии зли ръце настървено са я разкъсвали. А после един безформен къс метал — всичко, което бе останало от ракетата ни. Проклет метеорит! Автоматите бяха тласнали кораба срещу идващата ракета. И сега ракетата е унищожена, а нашите две дюзи за кацане — разбити. Вече е невъзможно да кацнем с кораба. Той ще се преметне, както се премятат останките от ракетата, които постепенно се отдалечават от нас.

Не ни оставаше нищо друго, освен да тръгнем към Земята. За щастие главният двигател беше невредим. Той ще ни прехвърли в Слънчевата система, а там ще поискаме помощ.

… И ние пак вървяхме по безкрайните коридори, само че сега Михаил изоставаше през цялото време. После той свърна в стаята си и херметичната врата пресече всички звукове. Помислих си, че с тоя характер Михаил просто нямаше право да става космонавт. В експедициите не бива да разголваш така чувствата си. Космосът не е място за слабите. Мене също ми се искаше да се хапя от яд, но аз се сдържах, не се хвърлих в кревата в безсилна ярост и не удрях с юмруци по възглавницата, а се върнах обратно в кабината. Работата преди всичко. Пред нас имаше още двадесет години път. Живей си със здраве, плакнейки се в анабиозната вана!

Сега, когато всичко рухна, аз не исках — просто не можех — да остана тук дори една излишна секунда и когато отидох в кабината, накарах електронната машина да пресметне обратния път, като има предвид, че спомагателните дюзи са излезли от строя. Задачата не беше от леките и машината доста поработи. Най-сетне тя завърши и ме огорчи много, когато разбрах, че обратният път се увеличаваше с две години.

Докато машината прекарваше през себе си милиони цифри, аз седнах в креслото и тъжно се замислих. Ех, ако автоматите умееха да избират по-малката от двете злини! В края на краищата, какво би могъл да стори един къс метеорит! Е, би продупчил кораба напълно. Но аварията щеше да бъде ликвидирана вътре в половин час. А сега…

Сякаш нещо ме убоде. Обърнах се рязко. Зад мен стоеше Михаил. Лицето му беше хладно и решително.

— Виж какво, приятелю — тихо рече той, — само се постарай да не подскачаш, аз оставам тук.

Честно казано, не подскочих. Подсъзнателно чаках нещо подобно. Но от това сърцето ми не се сви по-малко болезнено в предчувствие за беда.

— Къде ще останеш? — зададох съвършено ненужния въпрос.

— Там — той кимна към екрана.

Помислих, че само хладната, безпощадна логика ще може да му помогне да се осъзнае.

— До планетата има петстотин километра, Миша. Корабът не може да кацне, лодка вече нямаме.

— Ще се спусна с буера — прекъсна ме той — и с парашут.

Почувствувах как по гърба ми пролазват студени мравки. Тоя човек беше подлудял.

Буер — това е крехка мъничка ракета с ръчки, за които можеш да се държиш, за да извършиш кратка разходка из Космоса. Запасът й от гориво е за половин час. Михаил беше намислил, като обърне буера със соплото напред, да снижи скоростта на летене, за да падне на планетата вертикално и да не изгори, а когато навлезе в плътните слоеве, да разтвори парашут.

Като едва сдържах треперенето на ръцете си, аз пробвах този вариант на изчислителната машина. Вероятността за благополучно спускане излезе едно към деветдесет и девет. Михаил дори не трепна.

— Дори да е едно към милион! — безгрижно заяви той. — Ако има и най-микроскопичната възможност, аз ще я използувам.

— А защо просто да не скочиш без скафандър в Космоса! — запитах, разгневен до крайност.

Честна дума, той ме изгледа със съжаление.

— Самоубийство е, ако се върнеш с празни ръце. Дори не само самоубийство, то е предателство… Да, предателство! — раздразнено закрещя Михаил, макар че не бях произнесъл ни дума. — Предателство спрямо умрелите. Докато ние се търкаляхме в анабиоза, над Земята са изминали триста двадесет и четири години. Всички, които познаваме, са измрели. И внуците им са измрели! Но ние сме длъжни да изпълним тяхното завещание. Спомни си академик Сергеев и неговата реч на прощалния митинг: „Момчета — каза той, — Вие ще летите към мечтата. Ще изминат столетия, новите поколения земни жители ще знаят за нашата епоха само от страниците на учебниците. И изведнъж ще се явите вие. И не с празни ръце, а ще им подарите нова планета, населена с братя по разум. Това ще бъде дар, достоен за нашата епоха… Дедите ни подариха Луната и Марс, бащите ни — Слънчевата система. Ние ще подарим на потомците Галактиката.“ — Михаил сдържано въздъхна. По пребледнелите му бузи избиха алени петна.

— Заради тази мечта ние се отказахме от всичко: от близките, от приятелите, от любимите, от нашето време, ако щеш. А това е страшно — да се откажеш от епохата си. Но още по-страшно е, ако тези жертви са напразни. По нас, по нашите дела, ще съдят за хората от нашето време. Ние сме длъжници на епохата си. И аз искам да ни срещнат с възхищение!

— Не поемаш ли твърде много върху себе си, идиот! — разкрещях се аз, скачайки от креслото. В този миг бях готов да го убия. — Нашето поколение не се нуждае от реклама. А хората очевидно не са оглупели през тия столетия и ще разберат, че ние с тебе направихме всичко според силите си. Наистина, честно казано, ние въобще нищо не сторихме, но това вече не е наша вина. Кодексът ясно казва…

— Стоп! — прекъсна ме Михаил с усмивка, от която нещо вътре в мен се вледени. — Спомни си: още по наше време в Кодекса се внесоха толкова много изменения! А колко още са внесли за тия триста години! Кой знае как повелява той да се постъпва сега в подобни случаи и няма ли да ни упрекнат, ако ни хрумне да се завърнем просто така и няма ли да го нарушим, подчинявайки му се!

Той замълча. Мълчах и аз. Михаил приближи и ме прегърна през раменете.

— Затова, приятелю, аз ще изпълня програмата. Когато се завърнеш на Земята, ще организираш нова експедиция.

— Но ти ще бъдеш мъртъв! — отчаяно възкликнах аз.

— Вярно. Но следи от мене ще останат на планетата. Естествено теб няма да те пуснат в новия полет. В това отношение, струва ми се, Кодексът не ще се измени. Но тези, които ще пристигнат тук, ще видят, че са очаквани. Дотогава хората от тази планета ще забравят къде е гробът ми, но легендата за мен ще живее. Легендата за мен и моите братя, които непременно ще долетят!

Не разговаряхме повече. Мълчаливо го приготвих за път. Мълчаливо отворих шлюза, мълчаливо го прегърнах на прощаване. А после три часа не се откъснах от екрана, проследявах мъничката точица, докато тя не изчезна.

Той все пак се припланети. Благополучно, по думите му. Наистина нещо се бе случило с крака му. Той не каза какво именно, но по напрегнатия му тон разбрах, че кракът здравата го боли. И все пак Михаил успя да надуе палатката и се канеше да си отдъхне след трудното спускане. Планетата му се харесала. Твърдеше, че тамошният въздух ухаел на теменуги. Преди да изключи предавателя, изпрати поздрав на Земята. Тогава за пръв път гласът му потръпна.

После аз включих двигателя и автоматите изведоха кораба на орбита. След няколко часа ускорението завърши и аз легнах в анабиозната вана.

Планетата отдавна се бе превърнала в мъничко синьо кълбо, а пред погледа ми все още стояха белите градове, облени от ласкавите лъчи на близката звезда.

Не знам какво мисли за мен Михаил, но в едно той се лъже. Аз ще се върна. Ще се върна каквото и да стане и никакъв Кодекс не ще ме възпре. Ще се завърна, за да изпълня и аз програмата.