Юрий Никитин
Твърде просто

Ян стреля два пъти и отскочи зад нажежената черна скала. Може би ако се бе възползувал от паузата, щеше да пробяга още десетина метра, но в наушниците на шлемофона си чуваше отчетливото хриптене на Медведев. Младият космонавт мъкнеше на гърба си изгубилия съзнание Макивчук.

Ян стреля още веднъж. Рогатата глава на звяра се пръсна на парчета, но зад билото се появиха още две чудовища и с ужасяваща скорост се понесоха към тримата космонавти.

— Остави ни — прозвуча в наушниците юношеският глас на Медведев. — Ти още можеш да достигнеш ракетата… Аз ще те прикривам с огън.

— Мълчи — хрипливо отвърна Трол. — Роденият за бесило няма да се удави в морето. Мама често ми повтаряше това, когато се стягах за Космоса…

Той изстреля къса поредица с автомата и пробяга още няколко крачки. До кораба оставаше около един километър. Този километър се стори на Медведев като мегапарсек. Цяла вечност вървеше той през Вселената с металния товар на плещите си. Неистовият рев и вой проникваха дори през филтрите за акустична защита.

И все пак бавно приближаваха до кораба. Най-сетне младият космонавт се облегна върху гладката повърхност на люка. Никога не му се бе искало толкова силно да свали безмерната тежест от плещите си, да седне и да отдъхне, но в замъгленото му съзнание се бяха фиксирали гърмежите от изстрелите, които ставаха все по-редки и по-редки.

Ян Трол се огледа, запрати безполезния автомат с празен диск към зиналата паст на най-близкото чудовище и с няколко огромни скока се озова до отворения люк. Скочи вътре и затвори люка. След секунда само върху кораба се стовари многотонната тежест на органосилициевото чудовище.

Женя безсилно лежеше до капитана. Трол спря за миг, облегнат на стената, после каза с равен и спокоен глас:

— Пристигнахме. Съблечете се и се чувствувайте у дома си.

Той освободи внимателно Макивчук от защитното снаряжение. Женя се измъкна от скафандъра си и остана да лежи на пода. От страхотната умора нямаше сили дори пръста си да помръдне. Трол го потупа по рамото и леко го побутна към вътрешната врата. Сякаш искаше да каже: „Иди си отдъхни. Аз ще се справя сам.“ И по какво чудо само се държеше още той.

* * *

На другия ден Женя старателно деактивираше и дезинфекцираше скафандрите. Работата не беше от най-приятните, особено след вчерашния стрес. Женя с мъка преобръщаше скафандъра с повишена защита и с хриплив глас тананикаше старинна уралска песен.

От уредбата над главата му се разнесе Троловият глас:

— Ей, Карузо, свършвай и пристигай в общата каюта. Сбор. Очевидно капитанът е решил да ни направи баня без деактивация.

* * *

В единствената просторна каюта вече бяха се настанили Трол и Макивчук. Главата на капитана беше превързана, но изглеждаше сравнително бодър.

— Седнете — каза Макивчук. — Нека анализираме всичко поред.

Това се отнасяше до Женя. Трол спокойно продължи да крачи из каютата. Това той наричаше „да мисли“. Сякаш мислеше с краката си. Като еднокракия от планетата Смигла.

Женя послушно седна и отпусна ръце на коленете си. Той чувствуваше, че капитанът се кани да каже нещо твърде сериозно…

Макивчук кимна към Ян да говори.

— Тия чудовища — започна Трол със скучно равен глас — имат уши, сравними само с топилна пещ. Имам предвид слънчевата топилна пещ. Те могат да фокусират лъчите на разстояние до сто метра. Във фокуса температурата достига две хиляди градуса. Естествено, че под нашето миниатюрно слънчице природата не би могла да създаде подобно нещо.

Макивчук слушаше внимателно, макар че всичко това му беше известно. Женя забеляза, че капитанът се прислушва напрегнато в равния монотонен глас на космонавта и съсредоточено следи сдържаните му движения.

— … Но този път — продължи Ян — се случи най-рядкото за тази планета явление. Едно нищо и никакво облаче закри слънцето. Зверът, който предложих на Макивчук като първооткривател да нарече на свое име, вече не можеше да се възползува от преимуществото на своите уши-ветрила. Поне ние мислехме така. Но аборигените изведнъж си спомниха за атрофираните си зъби. Впрочем, командоре, защо се отказваш от предложената чест? Специалистите назовават дори буболечиците със своите имена! Ще ги видиш, когато нахлуят из тая планета!

— Как се спасихме? — Макивчук не реагира на шегата.

Женя реши, че е дошло време и той да допълни разказа за стълкновението и бягството.

— Те ужасно зареваха — каза той. — Вие и аз паднахме. Ян започна да стреля. После аз дойдох на себе си, а Ян ми закрещя: „Грабвай капитана и марш на кораба!“ Така и направих. А Ян задържа чудовищата.

— И пак Ян — бавно рече Макивчук, — неуязвимият Ян. Без неговата издръжливост костите ни биха останали да се белеят по тая планета…

Би трябвало в този миг Ян да се понапери малко, но той просто продължи да мери с крачки каютата.

— А на третата от Леникс? — все тъй бавно изрече Макивчук. — Помните ли свръхоблака?

Те помнеха. Женя сякаш тръпки го побиха, когато се сети за единственото им приключение на онази планета. Тя цялата беше покрита с пластове облаци. Поне така изглеждаше отгоре. Но когато кацнаха и излязоха на повърхността…

Навсякъде беше мъгла. При това тъй плътна, че те не виждаха нищо на два милиметра от очите си. И тази мъртвобяла мъгла не пропускаше нито радиовълни, нито обикновен вик. Те се заблудиха по най-глупашки начин. На три крачки от кораба. И колкото и да се опитваха да се върнат обратно, отиваха все по-далеч. Естествено не биваше да излизат всички заедно, но радиосондите бяха показали пълно отсъствие на живот на планетата. Нямаше вулкани или други такива опасни явления…

Най-страшното беше, когато се загубиха един друг. Невъзможно е дори да си представи човек целия ужас на самотата в това бяло безмълвие.

И тогава се появи Ян. Той откри Женя, после и Макивчук. По дявол знае какъв начин намери пътя и уверено заведе другарите си право до люка. Излезе, че доста са се отдалечили от кораба.

— Но как така изведнъж намери пътя? — запита Макивчук. Той оправи превръзката си, за да следи по-добре крачещия космонавт.

— Пътя ли? — удиви се Ян. — Нима не ви казах? Просто не обръщах внимание на мъглата. Вървях, сякаш съм със затворени очи. И често наистина ги затварях. А микрорелефът под краката… Аз винаги помня върху какво стъпват краката ми. Така и намерих пътя. По следите.

Макивчук кимна с глава, макар че за Женя бе ясно, че това обяснение не задоволи капитана.

— Добре — рече Макивчук. — Впрочем ти два дни преди това скъса скафандъра си, когато скочи от скалите на Черното плато. Но адската горещина не те и засегна…

Ян го загледа удивено в очите.

— Ти сякаш не си доволен — промълви той. — Паднах с разкъсаното надолу. По този начин затиснах процепа. А после поправих тъканта.

— В полеви условия? — Макивчук поклати със съмнение глава.

— В полеви условия — потвърди Ян. — Аз съм единственият от целия випуск, който умее да прави това.

— Добре — съгласи се Макивчук. — Ами огненият живот на планетата Анд?

Трол с нарастващо учудване загледа капитана.

— Но нали най-подробно вече обясних всичко? — отвърна накрая той.

Макивчук постави огромните си длани на масата и като че целият се изпъна от напрежение.

— Всичко това е твърде убедително — каза той, — но премного щастливи случайности.

Капитанът изведнъж се наклони напред и запита сурово:

— Кажи, Ян, ти човек ли си? — Очите му се впиха в потръпващото лице на Трол.

Женя, стреснат, замря. Ян да не е човек? Да не е човек? Но какъв ще е тогава?

— Отговори ни — настоя Макивчук и леко разтегляйки думите, добави: — Естествено, ако можеш.

Едва ли не за пръв път от началото на целия им полет лицето на Ян изрази крайна степен на обърканост. Той примигваше с очи и гледаше капитана, сякаш оня беше привидение.

— Какво ви става? — успя да изрече най-сетне той. — Побесняхте ли? Че кой съм аз тогава?

— Не зная — отвърна рязко Макивчук, — но бих искал да узная.

Женя най-сетне проумя.

— Да не е човек… — повтори той с тих ужас. — Не чо… Но тогава той е агент на чужда цивилизация! Способен да приема човешки образ. За да разгледа всичко у нас, да събере информация!

Трол се бе оправил от забъркването си и се засмя. Но в смеха му се промъкваха едва забележими нотки на тревога.

— Значи аз съм шпионин? — запита той. — Разузнавач? Този… Локарт, Лоурънс, Мата Хари?

— Мата Хари е жена — поправи го несъзнателно Макивчук, но изведнъж се сепна. — Всъщност кой знае… това са земни мерки. Има ли у вас изобщо разделение…

— Благодаря — тихо рече Трол.

Той вече напълно се овладя и с любопитство гледаше другарите си. А те с всяка минута губеха увереността си.

— Аз не твърдя — почти извинително рече Макивчук, — че ти си агент на враждебна към нас цивилизация. Ти неведнъж си ни измъквал от наистина критични положения. И това говори в твоя полза. Наистина враговете също могат да помагат, например от тактически съображения. Всичко е възможно. Възможно е вие да сте съвършено равнодушни и да ни изучавате просто от любопитство. И ние едва ли ще узнаем нещо, ако ти не пожелаеш да ни помогнеш.

— В такъв случай аз съм Свръхчовек, така ли? — запита с интерес Трол. — Не е лошо. Човек-факел? Човек-щит?

— Но съгласи се — възрази Макивчук, — друг би загинал и в много по-прости ситуации.

Трол внимателно се вгледа в другарите си и лицето му ставаше все по-печално и по-печално. Невъзможно бе да си представят, че железният Ян би могъл да има такова скръбно лице. Именно скръбно. Сякаш от цялата му едра атлетическа фигура изведнъж повея неясен трагизъм.

Женя почувствува как смутна печал потиска сърцето му.

— Какво ти е, Ян?

— Добре — каза Ян, — ще ви разкажа някои неща. Само че ще трябва да ви разочаровам, особено Женя. Няма никакъв агент на тайнствена цивилизация. Няма, колкото и да ви се ще. Всичко е много по-просто… и по-сложно.

Той се беше облегнал на стената така, че лицето му оставаше в сянка. Силните му ръце се скръстиха върху широките гърди.

— Не е така — с горест рече той, — съвсем не е така… Но ако сте били из моя край, то може би сте чували старинната легенда: докато девойката е вярна на своя избраник, на него нищо не може да му се случи. Нещастията ще го заобикалят. И ето… край Балтийско море живее Елза… Разбрахте ли? И не ми говорете за псиполе, телекинеза, извънсетивни връзки през нулевото пространство. Не искам и да слушам за тия псевдонаучни глупости. Аз знам кое ме пази, разбрахте ли?

Женя го гледаше с отворена уста. Той с готовност би повярвал и в агента на звездната цивилизация, и в каквото пожелаете, но че Ян е свързан по някакъв начин с една жена…

— Хм — рече Макивчук. Лицето му беше твърде разстроено. — Да, ето каква била работата.

Явно той търсеше и не намираше нужните думи.

— Но ако тя се омъжи! — възкликна Женя. — Любовта е една тъй тънка нишка.

Изведнъж страстно му се доиска да помогне на другаря си.

— Тя се омъжи — заяви Трол.

Женя замря. После, като не получи от разстроения Макивчук подкрепа, запита:

— Тогава тази любов няма нищо общо?…

— Напротив, има — потвърди Трол. Лицето му беше каменно.

— Не разбирам — Женя беше съвсем объркан. — Нали тя се е омъжила…

— Нищо — ободри го Ян. — Ще пораснеш и ще разбереш.

Женя стоеше с опулени очи, а Ян гледаше през него. Какво да му каже? Ще мине време, сам ще разбере. Какво е любов и какво е вярност. И каква бива верността. А сега за него всичко е още празни думи. Виж, Макивчук може да разбере… А каква нишка е това, ако на нея се крепи толкова нещо, и защо човечеството все още й се доверява. И в какво би се превърнал светът, ако изведнъж тази нишка изчезне.

— Прощавай — каза Макивчук, — тебе сигурно ти е болно, а ние тук чоплим раната. Не знаех нищо, макар че като командир би трябвало да съм в течение на нещата. Нали става дума за душевното състояние на моите хора. Ако не ти е трудно… Коя е тя?

— Как да ти кажа… Нормална, умна жена. Красива. Ако не я измъчвах с дребнава ревност, навярно бихме се оженили. На мене, свикнал със самотата в Космоса, винаги ми се струваше, че тя се държи твърде свободно в обществото на нейните млади приятели. После тя се омъжи. Казват, че съпругът й е добър. Аз го видях веднъж. Твърде умно лице, гладко обръснат, спретнато облечен, възпитан. Занимава се с лазери.

— А ако тя престане и да те обича — запита Женя.

Трол сви рамене. Белите му зъби проблеснаха в здрача.

— Ти по-добре си пей твоята песничка — отвърна му той.

Женя напрегнато сбърчи чело. Какво общо има тук песента? Нима ти е до песен, когато съществуването ти виси на косъм? И изведнъж разбра за какво говори Трол. „По-добре е морето да се удавя, отколкото да живея нелюбима“ — нали такива бяха думите. Да-а. Ако наистина е така, то ясно е защо някои предпочитат да бъдат разкъсани от зверовете. И все едно дали в Колизеума или на далечна планета. Ромео с Жулиета, която му е изменила. Тахир без Зухра или Тристан, чиято Изолда изведнъж е пренесла любовта и верността си към крал Марк, своя мъж… Не, той, Женя, наистина за нищо на света няма да се влюби! Освен в тези черни глъбини на Космоса с далечните звезди…

Внезапно Трол се отдръпна от стената и с уверена крачка пресече каютата към пулта. Лицето му се проясни.

— Какво се омърлушихте? — запита весело той. — Ех, вие, детективи! Агент на другозвездна цивилизация! Как го измислихте. Не, мои скъпи приятели… Това би било твърде просто.

Той постави стоманени длани на пулта и двигателите рязко изръмжаха. Корабът-разузнавач се втурна в пространството.