Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Мотыльки на свет…, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Александра Каназирска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- K-129(2015 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- Mandor(2015 г.)
Публикувано във вестник „Орбита“, брой 38/1979 г.
История
- —Добавяне
— Готово! Спуснахме се! — уморено рече Невил и се отпусна върху облегалката на креслото.
Една минута те мълчаха, развълнувани от тържествената тишина, настъпила след изключването на спирачните двигатели. Двамата естествено мислеха сега едно и също нещо: ако сигналите на свръхмощното радиоизлъчване, които отдавна бяха забелязани в района на тази планета, действително са били подавани от високоорганизирана разумна цивилизация, то тогава на тях, на Невил и Белиер, се падна щастието със собствените си очи да видят живите същества от чуждопланетен произход. Впрочем можеха ли те да се смятат за първооткриватели? Нали щом на Земята регистрираха тези радиосигнали и веднага отправиха в Космоса най-съвършения по онова време звездолет, който трябваше да долети до планетата след 180 години. Нищо страшно! Постигнатото на Земята дълголетие позволяваше това. После, 150 години по-късно, когато се появиха по-съвършени конструкции, стартира още един звездолет, който вече се движеше почти със скоростта на светлината. И това бе напълно разбираемо — на Земята искаха да узнаят колкото може по-скоро същността на сигналите и може би първи да се срещнат с чужд разум. И най-сетне третият, хиперпространственият звездолет „Привет“, който изгуби за пътя дотук само няколко месеца.
Забавно, но и трите кораба трябваше да се доберат до тази планета почти в едно и също време. Че какво пък, трите екипажа ще се завърнат на родната Земя на техния „Привет“ и само след броени месеци на Земята ще узнаят всичко.
— Интересно, как ли изглеждат? — наруша мълчанието Белиер.
— Това сега ще видим — отвърна Невил и протегна ръка към оранжевия бутон.
Светна екранът на кръговия обзор. Земляните впериха очи в появилото се изображение.
Звездолетът, родният звездолет „Привет“, който тъй дълго бе за тях всичко — и средство за придвижване и дом, и частица от родната планета! — сега стоеше на ослепително огледална, непогрешимо равна повърхност, разстлана по всички страни до самия хоризонт. По тая повърхност имаше странни, съвършено неприличащи си един на друг предмети с най-причудливи форми. Зрелището беше толкова удивително и невероятно, че Невил и Белиер, които допреди минута бяха готови да срещнат всичко възможно, изведнъж се почувствуваха като Алиса от старата приказка за Страната на огледалата.
Вече в скафандри, те се помаяха малко в изходния шлюз.
— Не ти ли изглежда странно?… — започна Белиер.
— Изглежда ми!
— … че тези предмети тъй рязко се отличават един от друг? Според мен нито една форма не се повтаря.
Невил, по-спокойният и по-сдържан, сви рамене. В това време люкът се отвори. В очите на земляните блесна непривично светлосиньо слънце, Невил и Белиер започнаха бавно да се спускат по леката стълба.
— Ще ви помоля да побързате!
Те стреснато се спогледаха.
— Ти ли каза това? — запитаха и двамата едновременно.
— Да, да! Обръщам се към вас, дето се спускате по стълбата! Моля ви да побързате, днес имам много работа!
Окончателно разстроени, те най-сетне слязоха долу. В подножието на „Привет“ ги очакваше същество от съвсем земен вид: беше сивооко, чернокосо, белозъбо, облечено в широка свободна тога, нещо като пъстро щампован чаршаф или древноримска сенаторска тога.
— Да-а — проточи съществото и придирчиво, дори безцеремонно разгледа пришълците. — Май вече съм срещал такива като вас.
Лицето му изразяваше замисленост, но след миг просия:
— Но да! Преди четири дни, през моето дежурство! Скафандрите се различаваха малко, но типа разпознах безпогрешно! Че и още веднъж! Преди петнадесет дни… Но тогава всъщност дежуреше колегата по смяна… Ами да, скафандрите не съвсем същите, знаете, но типът е същият. Пък корабите им… — съществото поклати глава.
— Значи все пак са долетели! — възкликна Белиер, поогледа се наоколо и забеляза сред чудатите съоръжения архаичния, но добре познат контур на първия земен звездолет МКЦ 5510 и несъвършения, но сега също останал в миналото контур на „Астроном“.
— Ние ги взехме — кротко обясни съществото.
— А вие… хм… вие също ли сте наш съотечественик? — изрече Невил първото, което му хрумна. — Тъй добре говорите нашия език…
— Звездолетът ви вероятно е хиперпространствен? — попита съществото, като остави въпроса на Невил без отговор. — И несъмнено вие сте убедени, че излизането в хиперпространството е предел на скоростта?
— Да — процеди Невил.
По лицето на съществото се плъзна сянка на разочарование.
— Така и предполагах. Струва ми се, имахме вече подобен образец. Нали мнозина прелитат тук — с широк жест съществото обгърна странните предмети около „Привет“.
— Но тогава това са звездолети! — възкликна Невил.
— Точно така! Вижте този звездолет, третия вдясно… Той е от друга звездна система. Само погледнете какви размери, какъв размах, мощ! А те са летели впрочем хиляда пъти по-бързо от вас. И това далеч не е пределът. Самите ние, например…
— Хиляда пъти? — недоверчиво повтори Невил.
— Примерно — отвърна съществото. — Но вие не се разстройвайте.
— Че ние изобщо не се разстройваме — обиди се Невил.
— А въобще кой сте вие? — намеси се Белиер, който дотогава пазеше мрачно мълчание.
— Моля да ме извините, забравих да ви се представя. Аз съм Веегресий Лотана, дежурен по приемане на звездолетите. Вие сте триста и девет хиляди седемстотин осемдесет и пети по ред. Имате ли въпроси?
— Естествено — сопна се навъсено Белиер. — Откъде знаете нашия език?
Лицето на Лотана помръкна.
— Ох, пак ли — рече уморено той. — Онези, предишните, от вашата планета, питаха същото. И вие не можете да разберете това. Засега… — подчерта той многозначително. — Но на вашата планета ще изминат десетки хиляди години, вие ще станете съвършени и тогава…
Високо горе се чу нарастващ тътен. И тримата едновременно вдигнаха глави. Върху лицето на Лотана легна сянка на досада.
— Още един! Никога не ми върви: щом съм дежурен, и звездолетите започват да се сипят като дъжд.
Той се поколеба малко. После се реши и каза:
— Вие стойте тук и никъде не мърдайте. Аз ей сега ще се върна, само да посрещна новия звездолет.
И Веегресий Лотана сякаш се разтопи във въздуха.
* * *
Те мрачно седяха, скръстили крака по турски направо върху тая равна огледална повърхност.
— Какво мислиш за всичко това? — попита Невил.
— Дявол го знае какво е! — отвърна му Белиер.
— Триста и девет хиляди осемстотин седемдесет и пети — промърмори Невил. — Това сме ние…
— Седемстотин осемдесет и пети — поправи го Белиер. — Да, да, той каза точно така.
— А не е ли по-добре да излетим веднага към дома? — рече Невил. — С хиперпространствена скорост.
Но той не успя да се доизкаже — пред земляците отново изникна дежурният.
— Моля да ме извините, че ви оставих да скучаете.
— Няма защо — рече вежливо Невил. — Не се тревожете.
Той се изправи и погледна вляво. Там стояха още двама космонавти в скафандри от непознат тип.
— Току-що пристигнаха — осведоми ги Лотана.
— Невил — представи се Невил, направи крачка напред към новодошлите и в себе си реши на нищо да не се удивява.
— Белиер — представи се и приятелят му.
— Ар — посочи, себе си първият космонавт.
— Зах — кимна и вторият.
— Вие със свръхсветлинна скорост ли летяхте? — запита Белиер, колкото да започне разговор.
— Летяхме — кратко отвърна Ар.
— Уловихте ли в района на тази звезда радиосигнални излъчвания? — попита Невил.
— Уловихме — измърмори Зах.
Странно, те прекрасно се разбираха едни други. На новопристигналите се стори, че земляните ги заговориха на собствения им език, а екипажът на „Привет“ беше съвсем уверен, че получаваха отговори на чист земен език.
Веегресий Лотана се бе отдръпнал встрани и продължаваше критично да оглежда „Привет“.
— Да-а, все пак безспорно има нещичко — мърмореше си той под нос. — Може би интересно. Макар и грубоватичко на външен вид.
— Какво ще рече „грубоват“? — отново се обиди Невил, който с едно око следеше Лотана.
— Не кипвайте! И без вас си имам достатъчно главоболия. По-добре помълчете и чуйте какво ще ви кажа. Трябва да внеса малко яснота в положението.
Той огледа четиримата един по един.
Странното светлосиньо слънце грееше ослепително. Лъчите му се отразяваха в огледалната повърхност на гигантския космодром и играеха по шлемовете на космонавтите. И четиримата разбраха, че сега Веегресий Лотана ще им съобщи нещо важно.
— Вие, разбира се, сте долетели тук, защото сте регистрирали свръхмощно, неприличащо на никое друго излъчване?
— Вярно — съгласи се Невил.
— Да, да — кимна Зах.
— Тогава ще ви е полезно да знаете, че нито тази планета — Лотана тупна с крак върху огледалния метал, — нито съседните планети са съществували, когато съм се родил аз. Всички те са създадени изкуствено.
— Изкуствено!?! — просто изкрещяха в хор четиримата му слушатели.
— Да, какво чудно има в това? — запита Лотана. — Този случай не е нито първият, нито последният в нашата практика.
Той пак замълча. Вероятно обмисляше как по-ясно да изрази онова, което искаше да им каже.
— Тук има триста и девет хиляди седемстотин осемдесет и шест звездолета. Всички те пристигнаха тук поради мощните радиоизлъчвания…
Той пак погледна „Привет“.
— С една дума казано, ще регистрирам вашия звездолет. А вашият — той се обърна към Ар и Зах, — той е почти като техния, разликата е незначителна. Затова, ако искате, можете веднага да си отлетите.
Ар и Зах обезкуражено мълчаха.
— А с вас работата стои така — обърна се Лотана пак към Невил и Белиер — цялата тази планетна система е създадена по предложение на група наши учени, които се занимават със сравнителна космотехнофизиология. Те разсъждаваха така; да изучават на място всеки отделен случай, не би им стигнал дори нашият супердълъг живот. И решиха: нека звездолетите сами долетят до нас. Тази планета е предназначена за изучаване на космическата техника в натура.
Лотана замълча за миг, после продължи:
— И тъй с ваше позволение звездолетът ви ще остане тук. Разбира се, когато го изучат достатъчно, ние ще го върнем на вашата планета. Естествено трябва да ви предупредя, че това няма да стане веднага…
— А ние?! — едновременно възкликнаха земляните.
— Спокойно! Нашите специалисти ще разговарят с вас… Това ще стане на съседната планета. Там сме създали обичайните за всеки екипаж условия. Може би на вас дотолкова ще ви хареса там, че няма да искате да се завърнете. Но ако пожелаете, веднага ще ви препратим у дома ви. Съвсем бързо — за мигове само.
Невил се отпусна безсилно и седна на огледалната планета.
Белиер поиска да каже нещо, отвори уста… И само махна с ръка.
Високо в небето се чу нарастващ тътен. Веегресий Лотана вдигна глава.
— Още един! — възкликна той. — Ама че ден!