Артър Кларк
Юпитер Пет

Професор Форстър беше толкова нисък, че за него трябваше да се направи специален скафандър. Обаче, както често става, ниският ръст се изкупваше от бликаща енергия. Когато се запознах с него, той вече двадесет години се опитваше да осъществи мечтата си. Нещо повече, беше успял да убеди Всемирния съвет да отпусне кораб.

„Арнълолд Тойби“ стартира от Земята с екипаж от шест души. Освен професора и неговия главен помощник Чарлз Ештън в състава на експедицията участвуваше обичайната тройка — пилот, щурман и инженер, а също и двама аспиранти — Бил Хоукинс и аз. Ние с Бил нито веднъж не бяхме летели в Космоса и всичко беше толкова любопитно, че не се интересувахме дали ще се върнем за следващия семестър на Земята. Между другото нашият научен ръководител също не се интересуваше много от това.

Когато се появихме в каютата на професора, той ни посрещна с твърд, преценяващ поглед. Дори и при нулева сила на тежестта, когато ние се хващахме за каквото ни попадне и приличахме на плаващи водорасли, професор Форстър успяваше да запази своето достойнство. Той погледна Бил, после мен, после отново Бил и мене ми се стори, разбира се, може и да съм сбъркал, че той си помисли: „За какво ме наказващ, господи!“ Последва дълбока въздишка, която явно означаваше: „Все едно, сега вече е късно, нищо не може да се направи“, и професорът заговори бавно, като че ли ни обясняваше нещо елементарно. Обикновено той говори с такъв тон само с нас. Наистина понякога си мисля, че… но да не се отвличаме от темата.

— Досега — започна той — нямах време да ви разкажа за целта на нашата експедиция. Но може би вие вече сте се сетили за какво става дума?

— Струва ми се, че се сещам — отговори Бил.

— Да чуем — в очите на професора се мярнаха презрителни пламъчета.

Поисках Да спра Бил, но опитайте се да ритнете някой, когато сте в състояние на безтегловност.

— Вие търсите доказателства… тоест допълнителни доказателства за вашата теория за дифузията на извънземните култури.

— А вие как мислите, защо ще ги търся на Юпитер?

— Не знам точно, но ми се струва, че вие се надявате да намерите нещо на някой от неговите спътници…

— Блестящо, Бил, блестящо. Известни са петнадесет спътника на Юпитер, а общата им площ е почти колкото половината земно кълбо. Къде бихте започнали да търсите, ако имате на разположение само една-две седмици?

Бил неуверено погледна професора, като че ли го подозираше в сарказъм.

— Не съм силен в астрономията — каза той. — Но, струва ми се, четири спътника са твърде големи. Аз бих започнал от тях.

— За ваше сведение всеки един от тези спътници — Ио, Европа, Ганимед и Калисто — е колкото Африка. Как ще ги изследвате, по азбучен ред?

— Не — веднага отговори Бил. — Ще започна с този, който е най-близко до планетата.

— Мисля, че не си струва напразно да си губим времето с изучаването на вашия стил на мислене — въздъхна професорът. — Освен това вие дълбоко се лъжете. Големите спътници нямат нищо общо с моята идея. Те са отдавна фотографирани, а част от повърхността им е изучена непосредствено. Там няма нищо интересно за археолога. Ние с вас летим към обект, който все още никой не е изследвал.

— Нима към Юпитер! — ахнах аз.

— Откъде накъде подобни крайности? И все пак ние ще бъдем толкова близко до него, колкото не е бил никой досега.

След известна пауза професорът продължи:

— Както ви е известно, впрочем едва ли ви е известно, пътуванията между спътниците на Юпитер са толкова трудни, колкото и между отделните планети, въпреки че разстоянията са значително по-малки. Причината за това е мощното гравитационно поле на Юпитер и бързината, с която обикалят около него спътниците. Най-близкият се движи със скорост близка до земната и за да се отиде до него от Ганимед например, е необходимо толкова гориво, колкото ще отиде за маршрута Земя — Венера, макар че полетът ще продължи ден и половина. Точно такъв полет ще осъществим ние. Никой не е летял дотам, понеже не е виждал ползата от подобни разходи. Диаметърът на Юпитер Пет е около тридесет километра и към него не е проявяван никакъв интерес. На външните спътници може да се отиде много по-лесно, а разходът на гориво съвсем не е без значение.

— А защо ние ще го изразходваме? — нетърпеливо се намесих аз.

Смятах, че от идеята на професора няма да излезе нищо, но това не ме тревожеше, щеше да бъде интересно и не много опасно. Трябваше да призная (а наистина ли трябваше), че по това време въобще не вярвах в теорията на професор Форстър. Разбира се, той беше блестящ специалист в своята област, но всичко си има граници и понякога и най-фантастичната идея се оказва нелепа. На практика доказателствата бяха толкова нестабилни, а изводите толкова революционни, че съмнението идваше от само себе си.

Може би си спомняте колко бяхме удивени, когато първата експедиция на Марс откри следи не от една, а от две цивилизации. И двете бяха достигнали високо развитие, но бяха загинали преди повече от пет милиона години. Причината за тяхната гибел не можа да се установи. Във всеки случай войната нямаше нищо общо с това — и двете цивилизации процъфтявали съвместно. Представителите на едната напомняха земните насекоми, а другите бяха най-близко до влечугите. По всяка вероятност аборигените на Марс бяха насекомите. Хората-влечуги (тяхната цивилизация бе наречена „култура X“) бяха пристигнали на планетата по-късно.

Във всеки случай така мислеше професор Форстър. Сигурно бе, че те са владеели тайната на космичните полети — развалини от техните кръстообразни градове бяха открити на Меркурий. Според мнението на Форстър те са се опитвали да усвоят по-малките планети — Земята и Венера са били твърде големи за тях. Хората-влечуги бяха установили мирни отношения с марсианците — единствените разумни същества по онова време в Слънчевата система, — но след това тяхната цивилизация беше загинала заедно с марсианската. Обаче професорът беше построил значително по-смела хипотеза. Той не се съмняваше, че „културата X“ се е появила в Слънчевата система от междузвездното пространство. Никой не му вярваше и това го вбесяваше, но той беше от хората, които се чувствуват най-добре, когато са малцинство.

Слушах разказа на професора за неговия план и наблюдавах през илюминатора Юпитер. Това беше великолепно зрелище.

— Ако Джек ни удостои с вниманието си — продължи професорът, — аз ще ви обясня защо отиваме толкова далеч. Миналата година дълго време се рових в развалините на Меркурий. Може би сте запознати с доклада, който изнесох пред Лондонския икономически институт. Може би вие сами сте присъствували на лекцията. Сега си спомням, че на последните редове някой шумеше… И така, тогава премълчах, че на Меркурий съм открил ключа към решаването на проблема, свързан с произхода на „културата X“. Не можех да рискувам някой да ме изпревари. Сред намереното от мен беше и отлично запазен барелеф с изображение на Слънчевата система. Редом с планетите бяха поставени и някакви непонятни знаци. Според мен това са символи, свързани с историята на „културата X“. Най-любопитното е, че особено внимание е отделено на малкия Юпитер Пет. Убеден съм, че там именно ще намерим решението на нашата задача. Поради това и летим към него.

Спомням си, че тогава разказът на професора не ми направи особено впечатление. Да допуснем, че представители на „културата X“ са били на „петицата“ и даже са оставили там свои творения. Разбира се, интересно ще е да ги открием, но те едва ли ще се окажат толкова важни, колкото си мисли професорът. Вероятно той бе разочарован от минималния интерес, който проявихме тогава, но сам си беше виновен — той бе скрил от нас най-важното.

След около една седмица кацнахме на Ганимед, а полетът към „петицата“ ни отне не повече от ден и половина. Беше цял кошмар да се наблюдава как с всеки изминат час Юпитер расте все повече и повече, запълвайки цялото небе. Не разбирах много от астрономия, но мисълта, че падаме в такова мощно гравитационно поле, не ме напускаше. Малко ли са нещата, които могат да се случат? Например да ни се свърши горивото и вместо да се върнем на Ганимед, да паднем върху Юпитер.

Най-после планетата престана да расте, ние вече бяхме в орбита около „петицата“ и догонвахме малката луна, която стремително се въртеше около своята планета. Всичките се бяхме натъпкали в рубката, като ние с Бил стояхме до входа и се опитвахме да видим нещо над главите на другите.

Професорът се беше залепил за телеперископа. Изведнъж той тихо изруга. След това мълчаливо кимна на Кингсли Сирл — нашия пилот, и му отстъпи мястото си пред окуляра. Повтори се същата история. Фултън — инженерът, смени Сирл. Когато изруга и навигаторът Грувс, ние се втурнахме към окуляра и след кратка битка го овладяхме. Когато се обърнахме с въпроси към професора, той изведнъж бе придобил крайно надменен вид.

— Разбира се — обясни той, — за мен това не е толкова неочаквано, колкото за вас. Освен барелефа, който открих на Меркурий, разполагам и с други данни. В обсерваторията на Ганимед работи един мой приятел, който е посветен в тайната ми и през последните няколко седмици той поработи доста по мое настояване. Направо да се чудиш колко малко специалистите се занимават със спътниците — най-мощните телескопи са насочени към извънгалактичните обекти, а останалите — към Юпитер и само към Юпитер. Що се отнася до „петицата“, то специалистите са се задоволили само да измерят диаметъра й и да направят няколко общи снимки. Снимките обаче са твърде неясни и на тях не се вижда това, което ние сега с вас видяхме. Аз помолих моя приятел да насочи към „петицата“ стосантиметровия рефлектор и изведнъж детайлите се очертаха. Освен това бе открито нещо много интересно: яркостта на спътника не отговаря на размерите му. Когато сравняваш отражателната му способност или алдеб, алеб, ал…

— Албедо!

— Благодаря, Тони. Когато сравняваш албедото му с албедото на другите спътници, разбираш, че „петицата“ отразява много повече светлина. Отразява като полиран метал, а не като планински породи.

— Точно така! — възкликнах аз. — Народът на „културата X“ е покрил повърхността на „петицата“ с външна обвивка. Нещо като купол.

Професорът ме погледна с явно състрадание.

— Вие все още не разбирате всичко — каза той.

Според мен това не беше съвсем справедливо от негова страна. Кажете откровено — на мое място вие бихте ли измислили нещо по-оригинално?

След три часа се спуснахме върху огромната метална равнина. Загледан в илюминатора, аз се чувствувах като джудже. Мравката, качила се върху цистерна, би ме разбрала. Още повече с тоя огромен Юпитер над главите ни. Дори и обичайната самоувереност на професора отстъпи място на почтителното отношение.

Равнината не беше съвсем гладка. Тя бе разчертана от шевове между огромните метални плочи. На триста метра от нас се издигаше нещо като хълм. Такива издатини върху спътника имаше шест — четири, равномерно разположени по екватора, и две на полюсите. Мисълта, че това са входове, се натрапваше от само себе си.

Познавам много хора, които мислят, че разходката в скафандър при малко притегляне е удоволствие. Но това е голяма грешка. Силата на тежестта върху „петицата“ беше толкова малка, че въобще не можеше да се ходи. Навързани като алпинисти, ние пълзяхме по металната равнина, като използувахме реактивната сила на газовите си пистолети. В двата края на веригата се намираха най-опитните космонавти и всяка по-смела инициатива загиваше още в зародиш.

След няколко минути стигнахме до целта — широк, нисък купол, около километър в диаметър. А може би това беше въздушен шлюз, през който можеше да премине цял космичен кораб? Като обиколихме около купола да търсим вход, се натъкнахме на някаква дупка в металната обвивка. Тя беше малка, не повече от два метра в диаметър, и веднага се досетихме, че е била пробита от метеорит.

— Нищо чудно — обади се Кингсли. — На колко години е тази конструкция? Пет милиона?

От радост професорът не можеше даже да спори.

— Да влизаме — извика той. — Аз съм пръв.

— Добре — съгласи се Кингсли, правото на последна дума в това отношение принадлежеше нему. — Аз ще пусна двадесетметровото въже и ще седна на края на отвора, иначе обвивката ще екранира радиовръзката.

Професор Форстър пръв влезе вътре в „петицата“, тази чест му принадлежеше по право. А ние се струпахме около Кингсли, за да можем да слушаме какво си говори с професора.

Форстър не се отдалечи много. Както трябваше и да се очаква, под първата обвивка имаше втора. Разстоянието между тях позволяваше да се изправи в цял ръст и с помощта на фенера професорът можа да разгледа само стойките и подпорите, но нищо повече. Изминаха повече от двадесет часа, когато ни се удаде да проникнем по-навътре. Спомням си, че когато предложих на Форстър да използуваме експлозив, той изпръхтя презрително и отхвърли категорично идеята ми.

Входа откри — кой бихте помислили? — самият Бил Хоукинс. Близо до Северния полюс тоя откри огромен, повече от сто метра в диаметър отвор. Метеоритът в този случай бе пробил и втората обвивка. Наистина под нея се оказа още една — трета, но благодарение на тези случайности, които стават веднъж на милион години, трети метеорит бе пробил и нея. През направения отвор ние се промъкнахме във вътрешността на „петицата“.

Никога вече няма да изпитам онова чувство, когато се озовах под този исполински свод, подобно на паяк под купола на „Свети Петър“. Знаехме, че ни обкръжават огромни пространства, но за размерите на спътника не можехме да съдим, защото светлината на фенерите ни не стигаше до отсрещните стени.

Под действието на едва забележимата гравитация ние бавно се спускахме, докато не увиснахме на въжетата. Изведнъж ме осени неочаквана мисъл и извиках:

— Професоре, това въобще не е планета, а космичен кораб!

Веднага млъкнах. Почувствувах се като последния глупак. Но професорът ме спаси.

— Напълно си прав, Джек. С помощта на този кораб „културата X“ е пристигнала в Слънчевата система.

Някой, предполагам, че беше Фултън, недоверчиво измънка:

— Фантастика! Кораб с диаметър тридесет километра.

— Вие сте по-наясно с тези неща — забеляза неочаквано кротко професорът. — Представете си, че някаква цивилизация реши да пресече междузвездните пространства. Това може да стане само по един начин — като се построи управляем планетоид, който да осигури на няколко поколения всичко необходимо за живота им. Те сигурно са имали и други, по-малки кораби, с които са се спускали на другите планети. Но базата трябва да остане в Космоса. Те са избрали орбита около най-голямата планета, където са могли да оставят кораба си за вечни времена, докато не им потрябва отново. Логиката е проста — ако базата е в орбита около Слънцето, с течение на времето притеглянето на планетите ще я измени така, че вече няма да може да се открие.

— Кажете, професоре — попита някой, — знаехте ли за това в началото на експедицията?

— Предполагах. Всички факти водеха до подобен извод. Петият спътник винаги се е отличавал от оставалите, но досега никой не обръщаше на това достатъчно внимание. Защо тази малка луна се намира седемдесет пъти по-близко до Юпитер, отколкото другите малки спътници? От астрономична гледна точка това е нелепо. А сега стига дрънкане. Чака ни работа.

И то каква работа ни чакаше! Нашата седморка трябваше да се справи с най-голямото откритие в световната археология — трябваше да изследваме цял един свят. Какво можехме да направим? На практика можехме да организираме само едно малко разузнаване, защото работа имаше за няколко поколения изследователи.

Първоначално спуснахме в отвора мощен прожектор, който не само осветяваше вътрешността, но и ни служеше за ориентир. Няма да описвам всичките чудеса на „петицата“ — и без това има достатъчно публикувани материали по този въпрос. Само за едно искам да спомена. Създателите на металния гигант, понеже тяхната цивилизация се е зародила на планета с малка сила на тежестта, бяха истински великани — почти четири пъти по-високи от човека. Редом с техните съоръжения ние изглеждахме като пигмеи.

По всяка вероятност на времето вътрешността на сферата е била осветявана от изкуствено слънце. Представителите на „културата X“ бяха предвидили всичко — дори и едно малко море се намираше на спътника. Казват, че когато всички отвори се затворят и превърналата се в лед вода се стопи и подложи на електролиза, атмосферата на „петицата“ ще бъде възстановена.

Колкото повече неща виждахме, толкова повече ни се харесваха съществата, в чиито владения нахлувахме за първи път през последните пет милиона години. Въпреки че те бяха великани и бяха дошли от друга звездна система, в тях имаше нещо много човечно. Безкрайно трябва да съжаляваме, че нашите две цивилизации се бяха разминали за няколко секунди, ако мерим в космични мащаби.

Галерията на изкуствата открихме на четвъртия ден. Някой бе казал, че изкуството показва душата на народа. И ние се надявахме тук да открием тайната на „културата X“. Постройката беше огромна дори и за великани. Още външният й вид показваше, че става дума за нещо не съвсем практическо. С течение на времето дори се утвърди названието й — Храм на изкуствата. И въпреки че в това название имаше нещо религиозно, то остана завинаги.

По предварителни изчисления в храма имаше около петнадесет милиона експоната — най-добрите произведения на изкуството, създадени от цивилизация, много по-стара от човешката. Тук бе открита и прочутата статуя. Първото впечатление от едно велико произведение на изкуството винаги е неповторимо. То в значителна степен се усилва и от това, какъв обект е изобразен. За първи път хората узнаха как са изглеждали представителите на „културата X“ или юпитерианците, както ги наричахме ние.

Тясната змийска глава бе обърната към мен (да не забравя да ви кажа, че статуята открих аз), горните две ръце, в израз на някаква отреченост, бяха притиснати до тялото, а другите две държаха инструмент, който така и не можахме да разберем за какво служи. Мощната опашка — по всяка вероятност то като кенгуру е седяло на опашката си — беше простряна на пода, подчертавайки впечатлението на покой.

Нито в лицето, нито в тялото съществото не приличаше на човек. То въобще нямаше нос, а на шията му се виждаха отвори, напомнящи хриле. И въпреки всичко фигурата дълбоко ме трогна. Никога не съм мислил, че художникът може да победи времето, да преодолее бариерата между две култури. „Не е човек, но колко е човечен!“ — каза за скулптурата професор Форстър. Разбира се, имаше много различия, но в основното бяхме твърде близки едни до други.

Ние само по вида на муцуната на кучето или коня сме способни да определим чувствата, които ги вълнуват. По същия начин разбирахме и чувствата на съществото, пред чиято статуя стояхме. В нея имаше мъдрост, имаше твърдост и спокойна, уверена сила. Но се усещаше и трудно прикрита мъка — мъката на един народ, който бе извършил безпримерен подвиг и въпреки това бе загубил.

И досега не е ясно защо тази статуя се оказа единственото изображение на юпитерианците. Едва ли толкова издигнат народ би могъл да има табу на тази тема. Може би ще разберем това, когато дешифрираме надписите върху стените на залата, в която стоеше статуята. Впрочем предназначението на статуята и без това бе ясно. Тя беше поставена, за да удържи победа над времето и да приветствува тези, които щяха да тръгнат по следите на нейните творци. И именно поради тази причина я бяха направили по-малка от натуралните й размери. Юпитерианците бяха предвидили, че бъдещето ще принадлежи на Земята или на Венера, а това значи, че представителите на новата цивилизация ще изглеждат джуджета в сравнение с юпитерианците. Те бяха разбрали, че физическите размери могат да бъдат също такава бариера, както и времето.

Когато на дванадесетия ден излязохме на повърхността на спътника, видяхме нещо, което в първия момент ни обърка.

— Що за шега? — чух в радиофона гласа на Бил. — Професорът е преместил кораба.

— Глупости! — възразих аз. — Той си е там, където си беше и преди.

Но в този момент обърнах глава и видях, че Бил също е прав. Бяха ни дошли гости. На два-три километра от нашия кораб стоеше друг. Когато се промъкнахме през шлюза, видяхме, че професорът вече развлича гостите. Те бяха трима — и за наше най-голямо удивление и за мое удоволствие, един от тях беше прекрасна брюнетка.

— Запознайте се — с мрачен глас каза професор Форстър. — Това е мистър Рендолф Мейз. Автор на научно-популярни книги. А това… — Той се обърна към Мейз: — Извинете, не разбрах фамилията.

— Моят пилот Донълд Хопкинс и моята секретарка Мериън Митчъл.

Думата „секретарка“ беше произнесена след кратка пауза, почти незабележима, но напълно достатъчна, за да запали в моя мозък сигналната лампа. Бил ми хвърли поглед, по-красноречив от всякакви думи. Той сякаш казваше: „Ако и ти мислиш това, което мисля аз, не те е срам“.

Мейз беше висок, плешив и слаб мъж, който излъчваше доброжелателност — изкуствена, разбира се. Всъщност това беше защитната окраска на човек, за който приятелският тон бе професионална черта.

— Очевидно за вас това е също изненада, както и за мен — прекалено добродушно каза той. — Въобще не съм очаквал, че някой ще ме изпревари.

— За какво долетяхте тук? — попита Ештън, стараейки се да не изглежда прекалено подозрителен.

— Точно това се опитвах да обясня на професора. Мериън, дайте ми папката. Благодаря.

Мейз извали от папката прекрасно нарисувани картини на астрономическа тема.

— Вие, разбира се, сте виждали подобни картини — продължи Мейз. — Но тези са нарисувани преди повече от сто години. Художникът се нарича Чесли Боунстел и те бяха напечатани в „Лайф“ през 1944 година, още преди първите космични полети. А сега редакцията на списанието ми е поръчала да се поразходя из Слънчевата система и да проверя доколко фантазията на художника е била близка до действителността.

Общо взето, не беше лошо измислено, но появата на втората ракета усложняваше работата. Какво мислеше по този въпрос професорът? В този момент погледнах мис Митчъл и реших, че няма лошо без добро.

Ние бихме се зарадвали на другите изследователи, ако не беше въпросът за приоритета. Можеше още отсега да се предвиди, че Мейз светкавично ще изразходва всичките си фотоленти и с максимална скорост ще потегли към Земята, без да се съобразява с поръчката на редакцията. Как можехме да му попречим? Впрочем рекламата в печата само щеше да ни е от полза, но в този случай сами искахме да изберем времето и начина на действие. Попитах се дали професорът е тактичен човек и си отговорих, че без усложнения няма да мине.

Обаче първите дипломатически отношения се развиваха успешно. Професорът измисли нещо наистина гениално — всеки от нас бе прикрепен към човек от другата група и изпълняваше едновременно две длъжности — на гид и на надзирател. По този начин количеството на изследователите се удвои и работата ни заспори.

На следващия ден професорът ни обясни към каква политика бе решил да се придържа.

— Надявам се, че ще мине без недоразумения — намръщено каза той. — Нека да ходят където си искат и да снимат всичко, но да не вземат нищо и да не се връщат със снимките преди нас на Земята.

— Не мога да си представя как ще им попречиш — възрази Ештън.

— Виждате ли, аз реших да направя заявка за „петицата“. Вчера се обадих на Ганимед и по всяка вероятност моята заявка е вече в Хага.

— Но заявките за астрономични тела не се регистрират. Този въпрос беше решен през миналия век във връзка с Луната.

Професорът лукаво се усмихна.

— Вие забравяте, че не става дума за космично тяло, а за спасено имущество. Ако Мейз вземе нещо от „петицата“, това ще бъде кражба. Утре ще се опитам да му обясня колкото се може по-внимателно как точно стоят нещата, преди още да те е осенила някоя блестяща идея.

Странно бе да се мисли за „петицата“ като за спасено имущество и аз предварително си представях какви юридически спорове ще се разгорят, когато се върнем на Земята. Но засега идеята на професора ни осигуряваше определени права и пречеше на Мейз да събира сувенири — поне така оптимистично си мислехме тогава.

С помощта на редица трикове си осигурих правото да придружавам мис Мериън, когато тя излизаше от кораба. Мейз явно нямаше нищо против — скафандърът е най-сигурната охрана за едно младо момиче, дявол да го вземе! Разбира се, при първата възможност я заведох в галерията и й показах статуята. Мериън дълго я разглежда и накрая промълви:

— Колко е прекрасна! И представете си как милиони години е чакала тук в тъмнината. Но тя трябва да си има име.

— Вече има. Нарекох я „посланик“.

— Защо?

— Разбирате ли, за мен тя наистина е посланик, който ни носи вест от миналото. Нейните творци са знаели, че рано или късно някой ще се появи тук.

— Прав сте… Посланик… Наистина е хубаво. В това има нещо благородно. И същевременно нещо тъжно. Нали?

Убедих се, че Мериън е много умна жена. Просто удивително колко добре ме разбира и с какъв интерес слуша това, което й говоря. Но „посланика“ я беше поразил най-много и тя отново се върна към него.

— Знаете ли, Джек — каза тя, — вие трябва да донесете това творение на Земята. Представяте ли си каква сензация ще бъде!

Аз въздъхнах.

— Професорът би се радвал, но тя тежи не по-малко от един тон. Няма да стигне горивото. Ще се наложи да я вземем следващия път.

Лицето на Мериън изрази удивление.

— Но нали предметите тук не тежат нищо.

— Това е съвсем друго — обясних аз. — Теглото е едно, а инерцията — друго. Но това е без значение. Не можем да вземем статуята. Капитан Сирл категорично отказва.

— Колко жалко — въздъхна Мериън.

Спомних си за този разговор в навечерието на нашето отлитане. Целия ден товарихме като докери. Всичките ленти бяха изразходвани и, както казваше Ештън, ако сега се появеше жив юпитерианец, този факт нямаше да бъде отбелязан със снимка. Корабът на Мейз също бе готов за отлитане — бяхме се разбрали да стартираме едновременно. Всичко беше готово, когато открих, че липсват шест експонирани пластинки, върху които бяха запечатани надписите от Храма на изкуствата. Сетих се къде ги бях оставил и понеже до старта имаше още време, изтичах до храма, като преди това предупредих Бил.

След десет минути вече държах в ръце забравените пластинки, но ми се прииска да хвърля един последен поглед на „посланика“. За съжаление подобно желание е имал и някой друг. Пиедесталът беше празен. Статуята беше изчезнала. Втурнах се като вятър към кораба и събудих професора. Той се разсъни светкавично и произнесе по адрес на Мейз няколко израза, които по-добре да не повтарям.

— Не разбирам как са го направили — недоумяваше Сирл.

— Сега не е време за обсъждане на методите им — извика професорът. — Имаме само пет часа на разположение, за да измислим нещо. Те не могат да излетят по-рано, понеже ние току-що преминахме точката на противостояние с Ганимед. Нали не бъркам, Кингсли?

— Не — кимна Сирл. — Всяка друга траектория ще изисква прекалено много гориво.

— Отлично. Значи имаме достатъчно време. Някой има ли предложение?

Сега, с малко задна дата, ми се струва, че ние постъпихме твърде странно и съвсем не така, както подобава на цивилизовани хора. Преди няколко месеца подобна мисъл въобще нямаше да ни мине през главите. Но ние бяхме страшно уморени и вбесени от постъпката на Мейз. Законът отсъствуваше и ние сами трябваше да раздаваме правосъдие.

— Можем да им попречим да излетят, като им повредим двигателите — продължи Бил.

Сирл категорично отхвърли подобна идея.

— Всичко си има граници. Да не говорим, че Дон Хопкинс е мой приятел. Той никога няма да ми прости, ако му повредим кораба.

— Да им откраднем горивото — лаконично ни посъветва Грувс.

— Правилно. Виждате ли, илюминаторите са тъмни, значи спят.

— Прекрасна мисъл — намесих се аз. — До тяхната ракета има повече от два километра. Откъде ще намерим толкова дълъг шланг.

Никой не обърна внимание на моите думи — всички обсъждаха идеята на Грувс. За пет минути техническите въпроси бяха решени, оставаше само да облечем скафандрите и да се хванем на работа.

Когато се записвах в експедицията на Форстър, не предполагах, че ще се окажа в ролята на африкански носач и че ще мъкна товари на гръб. И то какъв товар! Една шеста част от космичен кораб! От професор Форстър поради ниския му ръст полза нямаше. На „петицата“ корабът тежеше около двеста килограма. Ние се мушнахме под него и с лекота го вдигнахме. Разбира се, всичко ставаше като на забавена камера, понеже масата на кораба не се бе променила. Носенето не се оказа толкова просто, колкото го мислехме в началото, но след известно време двата кораба застанаха един до друг. След няколко минути помпите заработиха.

— Прелестта на този план се състои в това — обясни ми Грувс, — че те въобще не могат да ни попречат. Ще им изпомпим горивото за пет минути, а на тях им трябват две и половина минути само да си облекат скафандрите.

Изведнъж ми стана страшно.

— Ами ако решат да излетят?

— Тогава от нас няма да остане и мокро място. Но да се надяваме, че първо ще проверят какво става.

Накрая горивото бе прехвърлено на нашия кораб и ние се прибрахме вътре. Веднага щом влязохме, професорът се обади на Мейз. Телевизорът оживя и на него се появи стреснатото лице на Мейз.

— Какво се е случило, Форстър?

— С нас нищо — отговори безстрастно професорът, — но вие нещо сте загубили. Погледнете уреда за измерване на гориво.

Екранът опустя, чуха се приглушени ругатни и лицето на Мейз отново се появи — този път зло и разтревожено.

— Какво става? Имате ли нещо общо с това?

Професорът го остави да покипи и накрая отговори:

— Струва ми се, че е по-добре да дойдете да си поговорим. Още повече, че сега сме близко.

— Идвам — извика Мейз и екранът отново опустя.

— Как няма да дойде — злорадствуваше Бил, — като просто няма друг изход.

— Не е точно така — охлади го Фултън. — Ако Мейз поиска, може дори и да не разговаря с нас. Достатъчно е да повика цистерната с гориво от Ганимед.

— Да, но така ще загуби няколко дни и маса пари.

— Затова пък ще му остане статуята. А парите ще си върне чрез съда.

Светнаха сигналните лампи в шлюза и Мейз се появи в каютата. По лицето му личеше, че по пътя е размислил и се е успокоил.

— Е — започна той добродушно. — Защо измислихте тази глупост?

— Отлично разбирате защо — студено отвърна професорът. — Вече ви обясних, че от „петицата“ не трябва нищо да се взема. Вие сте си присвоили имущество, което не ви принадлежи.

— А на кого принадлежи? Да не искате да кажете, че тази планета е ваша лична собственост?

— Това не е планета, а кораб и по отношение на него може да се приложи законът за спасеното имущество.

— Твърде спорен въпрос. Не смятате ли, че по-добре е да почакате, докато съдът се произнесе по този въпрос.

Професорът се държеше вежливо но аз знаех, че това му струва огромни усилия.

— Вижте какво, мистър Мейз — произнесе той със зловещо спокойствие. — Вие сте взели най-важната от всичките намерени вещи. В известна степен бих могъл да извиня вашата постъпка, понеже не сте археолог и не си давате сметка какво сте направили. Върнете статуята, ние ще ви върнем горивото и ще се опитаме да забравим за станалото.

Мейз замислено потри брадата си.

— Не разбирам защо вдигате толкова шум за някаква статуя, тук има толкова много неща.

В този момент Форстър направи грешка.

— Вие разсъждавате като човек, който е откраднал от Лувъра „Мона Лиза“ и предполага, че никой няма да разбере, понеже наоколо има толкова картини. Тази статуя е толкова уникална, че нито едно произведение на земното изкуство не може да се сравни с нея. Затова сте длъжни да я върнете.

Когато търгуваш, не трябва да показваш колко си заинтересован от сделката. Аз веднага забелязах алчните огънчета в очите на Мейз и си казах: „Аха, сега ще стане весело.“ Спомних си и думите на Фултън за цистерната с гориво от Ганимед.

— Дайте ми половин час да помисля — каза Мейз и се обърна към изхода.

— Моля — отвърна сухо професорът. — Но само половин час.

Мейз съвсем не беше глупав. Не минаха и пет минути и тяхната антена бавно се обърна и се насочи към Ганимед. Разговорът бе засекретен и без да разберем нищо, отново се събрахме на военен съвет. Професорът беше побеснял от направената грешка.

Очевидно Мейз се страхуваше от нещо и се появи с подкрепление — съпровождаше го пилотът Хопкинс, който явно се чувствуваше неловко.

— Всичко е наред, професоре — съобщи Мейз тържествуващо. — Мога да се оправя и без вашата помощ. Но искам да ви направя едно последно предложение — вие ще ни върнете горивото, а аз ще ви дам всичко останало с изключение на „Мона Лиза“.

В първия момент професорът изрече няколко проклятия, които обикновено наричат космични, но според мен те въобще не се отличават от земните. След като изля душата си, той продължи със заплашителна учтивост:

— Любезни мистър Мейз, вие сте отявлен мошеник и следователно не трябва да се церемоня с вас. Готов съм да употребя сила и законът ще ме оправдае.

Ние заехме стратегически позиции около входа. Върху лицето на Мейз се появи лека тревога.

— Оставете тази мелодрама — надменно произнесе той. — Сега сме двадесет и първи век, а не седемнадесети и тук не е Дивият запад.

— Дивият запад е бил през осемнадесети век — педантично го поправи Бил.

— Смятайте се за арестуван, докато решим какво да правим с вас — продължи професорът. — Мистър Сирл, заведете господина в кабина Б.

Мейз с нервен смях се притисна до стената.

— Достатъчно, професоре, стига детинщини. Вие не можете да ме задържите против волята ми. — Той погледна Хопкинс, търсейки от него поддръжка.

Донълд Хопкинс изтупа от китела си несъществуваща прашинка.

— Нямам никакво желание да се замесвам в подобни истории — каза той, без да гледа никого.

Мейз злобно изгледа пилота и се подчини. Ние го снабдихме с книги и го заключихме.

Капитан Хопкинс с небрежна походка се отправи към изхода. На вратата той се обърна съм Сирл.

— Между другото, Кингсли — каза той, — не сте помислили за мъченията. Ако решите да прибегнете до тях, обадете ми се, имам няколко забавни идеи.

Според мен професорът се надяваше на пряк обмен, но той не оцени характера на Мериъм.

— За Рендолф — каза тя — няма разлика на кой кораб седи, а вие няма да посмеете да му направите нищо лошо. Съобщете ми, когато ви омръзне.

Професорът мрачно се вглеждаше в илюминатора, през който се виждаше исполинският Юпитер, закрил почти цялото небе.

— Трябва да го убедим, че не се шегуваме — обърна се към нас Форстър. — Според вас тя наистина ли обича този мерзавец?

— Хм — вметнах аз. — Струва ми се, че да.

Професорът се замисли. Накрая се обърна към Сирл.

— Елате с мен. Трябва да обсъдим нещо.

Те отсъствуваха доста дълго, а когато се върнаха, върху лицата им се отразяваше злорадото чувство на хора, измислили нещо хитро. Професорът извика другия кораб.

— Слушам — бързо се отзова Мериъм. — Решихте ли да отстъпите? Стана ли ви вече скучно?

— Мис Митчъл — сурово каза професорът. — Вие очевидно не ни разбрахте. Затова реших да ви покажа, че не се хм… шегувам. Ще поставя вашия шеф в такова положение, от което вие веднага ще поискате да го освободите.

— Наистина ли — безстрастно се осведоми Мериъм, но на мен ми се стори, че в гласа й се прокрадна тревога.

— Вие по всяка вероятност нищо не разбирате от небесна механика — с меден глас продължи професорът. — Познах, нали? Жалко, много жалко. Впрочем вашият пилот може да потвърди думите ми. Слушайте ме внимателно, мис Митчъл. Позволете ми в началото да ви кажа, че нашето положение на този спътник е опасно — погледнете: Юпитер е съвсем близо. Необходимо ли е да ви напомням, че гравитационното му поле е твърде силно? Разбрахте ли ме?

— Да — отвърна вече не така хладнокръвно Мериъм. — Продължавайте.

— Отлично. Нашият спътник прави една пълна обиколка около Юпитер за дванадесет часа. И така, съгласно известната теорема, на тяло, падащо от такава орбита, са му необходими нула цяло сто седемдесет и седем хилядни от периода, за да достигне гравитационния център. С други думи, тяло, падащо оттук към Юпитер, ще достигне центъра на планетата след около два часа и седем минути. Прав ли съм, капитан Хопкинс?

След известна пауза чухме гласа на Хопкинс.

— Аз, разбира се, не мога да твърдя, че цифрите са абсолютно точни, но мисля, че всичко това е вярно. Ако има някаква грешка, то тя е малка.

— Превъзходно — продължи професорът. — Вие, разбира се, съзнавате — тук той добродушно се усмихна, — че падането към центъра на планетата е чисто теоретичен случаи. Ако хвърлим някакъв предмет, той ще достигне горните слоеве на атмосферата значително по-скоро. Надявам се, че не ви е скучно да ме слушате?

— Не — отговори много тихо Мериъм.

— Чудесно. Според направените от капитан Сирл изчисления излиза, че падането ще продължи час и тридесет и пет минути, плюс минус няколко минути. Не можем да ви гарантираме абсолютна точност, ха-ха! Вие, разбира се, сте забелязала, че силата на тежестта върху нашия спътник е твърде малка. Втората космична тук е около десет метра в секунда. Хвърлете някой предмет с такава скорост и той вече няма да се върне. Така ли е, мистър Хопкинс?

— Точно така.

— А сега да преминем към същността на нашата работа. Ние ще изведем мистър Мейз на разходка. Когато той се окаже точно над Юпитер, ще му вземем газовия пистолет и ще му придадем известно ускорение. Ние ще го настигнем с нашия кораб, след като ни върнете откраднатото имущество. От моето обяснение сте разбрали, че времето в случая играе първостепенна роля. Час и половина — колко малко, нали?

— Професоре — ахна Мериъм. — Вие няма да направите това! Вие блъфирате. Не ви вярвам, екипажът няма да ви позволи да направите това.

Професорът въздъхна.

— Много съжалявам. Капитан Сирл, мистър Грувс, моля, доведете арестувания.

Мейз се появи уплашен, но неотстъпчив.

— Какво сте измислили сега? — попита той, когато му обличаха скафандъра.

Сирл му взе газовия пистолет и го изведохме на споменатата разходка. Едва сега се сетих какво точно бе измислил Форстър. Разбира се, това беше блъф, но колосален блъф. Но имаше възможност Мериъм да открие измамата и да се окажем последните глупаци. Мейз не можеше да избяга — беше безпомощен, след като му взехме пистолета. Сирл и Грувс го повлякоха към хоризонта, а Мериъм наблюдаваше през илюминатора отдалечаващото се трио.

— Надявам се, мис Митчъл, че разбирате какво става. Съветвам ви да се въоръжите с телескоп. След няколко минути те ще се скрият зад хоризонта, но вие ще можете да видите мистър Мейз, когато той — хм… започне да изгрява.

Радиостанцията мълчеше. Може би Мериъм проверяваше решителността на професора.

Взех бинокъл и го насочих към близкия хоризонт. Изведнъж видях кратко пламване върху жълтия диск на Юпитер. Бързо оправих фокуса и видях три малки фигури, които се издигаха в Космоса. Пред очите ми те се разделиха — двете забавиха своето движение с помощта на газовите си пистолети, а третата продължи да лети към Юпитер. Ужасен се обърнах към Форстър.

— Какво направиха? Аз мислех, че е блъф!

— Мис Мичъл сигурно е мислила същото — хладно отвърна професорът с тон, явно предназначен за микрофона. — Надявам се, че не е необходимо да ви обяснявам колко е фатално всяко забавяне. Казах, че за падането са необходими около деветдесет и пет минути, но след четиридесет вече ще бъде късно — той направи изразителна пауза и после продължи: — А сега изключвам приемника, за да избягна безполезните спорове. Ще разговаряме отново, когато върнете статуята. И останалите предмети, за които спомена мистър Мейз. Всичко хубаво!

Минаха десет мъчителни минути. Изведнъж люкът на съседния кораб бавно се отвори и се показаха две фигури, които носеха предмета на нашите раздори.

— Пълна капитулация — въздъхна професорът. — Носете я насам, веднага отварям люка.

Форстър явно не бързаше, а аз през цялото време поглеждах часовника си — вече бяха минали петнадесет минути. На входа се появи капитан Хопкинс, а след него следваше Мериъм, на която за пълно сходство с Клитемнестра липсваше само окървавената секира. Професорът провери дали всичко е налице и весело потри ръце.

— И така — весело каза той, — да седнем да пием по нещо и да забравим неприятното недоразумение.

— Вие сте се побъркали — възмутено възкликнах, показвайки му часовника. — Той вече е изминал половината път до Юпитер.

Професор Форстър ме изгледа със съжаление.

— Нетърпението е обикновен младежки порок. Аз обаче не виждам никакви причини да бързам.

— Но нали обещахте! — извика Мериъм.

В този момент професорът прекрати комедията.

— Успокойте се, мис Митчъл. Мистър Мейз е в такова безопасно положение, както и ние с вас. Можем да го приберем, когато пожелаем.

— Значи вие ме излъгахте?

— Ни най-малко. Всичко, което ви казах, е чиста истина, но вие си направихте грешни изводи. Когато ви казах, че хвърленото към Юпитер тяло ще падне след деветдесет и пет минути върху планетата, аз премълчах едно важно условие. Трябваше да добавя, че става дума за тяло, намиращо се в покой по отношение на Юпитер. А вашият приятел Мейз лети по орбитата със скоростта на спътника — около двадесет и шест километра в секунда. Скоростта, която ние му придадохме по посока на Юпитер, е същинска дреболия — на практика той продължава да лети по орбитата на спътника. Той може да се отдалечи, капитан Сирл всичко е изчислил, най-много на сто километра, но в края на обиколката, след дванадесет часа, отново ще се намира в точката, от която стартира.

Настъпи дълго, много дълго мълчание. Лицето на Мериъм изразяваше и досада, и облекчение, и недоволство на човек, който е бил измамен. Накрая тя се обърна към Хопкинс.

— Вие, разбира се, сте знаели за това? Защо нищо не ми казахте?

Хопкинс укорително я изгледа.

— Вие въобще не ме попитахте — отговори той.

Прибрахме Мейз след около час. Той беше отлетял само на двадесетина километра и не представляваше никаква трудност да го открием с радара. Радиофонът му беше предварително изключен и сега разбрах защо. Мейз беше достатъчно умен да разбере, че нищо не го заплашва, ако радиото му работеше, той щеше да се свърже със своите и да ни разобличи. Впрочем кой знае. Аз на негово място веднага бих върнал статуята, въпреки че предварително знаех за цялата тази работа. Достатъчно е само да погледне към Юпитер, за да ме разбере човек.

За мое учудване Мейз не направи никакъв скандал. Или се бе уплашил, или бе решил, че е загубил в честна игра и не си струва да се сърди на победителя. Мисля, че по-вероятното бе второто. От тази история имахме още една печалба. Товарът на кораба на Мейз се беше намалил, необходимо му беше по-малко гориво, така че останалата част взехме ние и това ни позволи да закараме „посланика“ на Земята. Разбира се, професорът написа чек на Мейз за взетото гориво, така че всичко беше законно.

Има още едно нещо, което трябва да ви кажа. В деня, в който статуята бе изложена в Британския музей, отидох да проверя как ще ми въздействува тя в новата обстановка. В залата имаше много посетители и сред тях видях Мейз и Мериъм. Всичко свърши с това, че отидохме на ресторант и прекарахме много приятно. Трябва да призная, че Мейз не е злопаметен. Само поведението на Мериъм ме огорчи, ей богу, не мога да разбера какво намира тя в него.