Радослав Филипов
Тайната на светия отшелник Карабуци

От червения ситроен слезе турист с продълговато сухо лице. Постави на олисялата си глава тиролска шапчица с перо, а на гърдите си тежък фотоапарат и запристъпя по калдъръма от груби речни камъни, обрасъл с троскот.

Спря в двора до незначителна черквица, с прясно варосани стени и зелени петна мъх по схлупения покрив. Обграждаха я кънтящите дървени чардаци на манастирските постройки, притихнали в късния час.

Дошлият отпи от сладката вода, бликаща из два пиринчени чучура, остави калайдисаната чаша, привързана с гърмяща верига, и се огледа. Никъде не се виждаха хора, но усещаше, че някой внимателно го наблюдава.

Затова придоби благоприличен вид, пропускайки да се прекръсти, макар че под иконата на божията майка, поставена на открито, наблизо пращеше тъничка свещ.

Тръгна към първия етаж по стълба от дебели дъски, изтрити от стъпките. На една от вратите прочете „МУЗЕЙ“ и с любопитство прилепи лице към прашното стъкло.

Видя поставени във витринка цървули от ръждив косъм и кълчищена риза, до тях снимката на снажен монах в цял ръст, а накрая пожълтял череп и бедрена кост.

„ТАКА СЪМ БИЛ ОБЛЕЧЕН“ — пишеше над ризата.

„ТАКА ИЗГЛЕЖДАМ СЕГА“ — гласяха думите към снимката.

„ТАКА ЩЕ БЪДА СЪБЛЕЧЕН“ — следваше накрая.

Върху пода встрани бе стъпило с препарираните си крачка сърне. На връвчица от шията му висеше табелка: „ЧОВЕЧЕ, КАКВО ТИ НАПРАВИХ, ЧЕ МИ ВЗЕ ЖИВОТА?“ А на стената бе окачена грубо изкована верига, опушена и страшна. Към звената й имаше надпис: „ВЕРИГАТА, С КОЯТО Е БИЛ ПРИВЪРЗАН НА КЛАДАТА МАГЬОСНИКЪТ ВАРЛОМЕЙ“.

Като се ослуша за миг, посетителят изведнъж потропа на съседната врата. Отвори му калугер с изплашено лице. Носеше тъмни очила, макар че се беше здрачило в килията. Във вътрешността й се забелязваха множество картонени кутии, насипани с боб, жито и червен пипер. Бързайки да притвори вратата, монахът излезе.

— Тук ли се пазят мощите на свети Карабуци? — учтиво попита туристът.

— Късно е за поклонение… — отвърна другият, взирайки се изпитателно. — Искате ли стая за нощуване?

Непознатият гост се съгласи.

След вечерната служба разбърканите небесни огньове, разпилени по цялото небе, и увисналите в нощта пламъчета до черквата над гробовете, където спяха бивши монаси, предразполагаха към размисъл. Монахът с черните очила побърза да изнесе още един стол на чардака, когато усети приближаващите се тихи стъпки на гостенина. Двамата дълго седяха така, опити от въздействието на дълбоката планинска нощ.

— Да, д-а-а! — въздъхна облечената в черно фигура. — Не случайно този край е родил такъв свят човек… Когато умрял, неговото тяло не се разложило, както става с обикновената плът. Дълго време лежал покойникът горе в пещерата, на дървения си одър, все така чист и хубав, както приживе, докато людете разбрали знамението.

И мощите му били пренесени тук, в храма, под голямата плоча, която оттогава не е помръдвана!

Ако имате време и здрави обувки, утре може да се изкачите до пещерата… Козарите ще ви я покажат.

— Откъде знаете такива подробности, отче? — ласкаво попита гостът. — Свети Карабуци е живял толкова отдавна…

Калугерът прошепна полугласно:

— Пазя неговото житие… Брат Йосиф цял живот го е писал. В него е събрано всичко, което се говори за светеца… Долу под пещерата станала цяла гора! От тоягите и патериците на оздравелите! Идвали немощни и загубили вяра, а си тръгвали пъргаво, на собствените си крака! Някой се сетил и започнали да заковават край пътеката патериците и бастуните на страдащите.

Прочул се надалече и могъщи господари идвали при него на поклонение. На всички облекчавал болките, но само на бедните и слабите дарявал изцеление. Бог наказал заради него надменния феодал Нозохром, който поискал светецът лично да се яви в замъка му и да излекува от цирей осемгодишния му син.

Слугите смутено предали на светия мъж заръката, но Карабуци не им обърнал внимание. Тогава разгневеният повелител изпратил стража да доведе непокорния.

Когато яките и охранени воини, със скрита в желязо сърца и глави, се появили запъхтени под пещерата, тлееща светкавица увиснала над цялото небе и ги помела като огнена метла. А през нощта неочаквано Нозохром се закашлял, повърнал кръв и до сутринта издъхнал… След този случай никой вече не безпокоял светеца, закрилян от самата божия десница.

Свети Карабуци имал тая особеност — през целия си живот не проронил нито дума. Но благият му поглед, извиращ от дъното на неговата безсмъртна душа, лекувал и помагал, подтиквал само към добри земни дела… Дълги години така бил в помощ на хората и овчарите от благодарност му носели хляб и зехтин, мляко и орехи.

— Ами този Варломей, отче, пак ли тук е роден? — прекъсна туристът хвалебственото слово. — Наистина ли е бил магьосник и вярно ли е, че е бил изгорен на клада? Даже ако не се лъжа, веригата от кладата се пази в тукашния музей…

Монахът безпомощно въздъхна:

— Че е бил изгорен на клада, това е повече от истина! Но дали веригата е същата, никой не знае… Туристите обаче настояват да я видят отблизо, щракат с фотоапаратите, чегъртат от саждите! Така съм я заварил, така и ще я оставя.

Голям проклетник бил тоя Варломей, шило в торба! Съюзил се с дявола и правел магии по цяла нощ, насъсквал бедните против богатите. Е, разбира се, накрая се стоплил на едно огънче от сурови дръвца, извисило се до небесата, така че кокалче не останало от него…

Живял той преди Карабуци и преданието твърди, че бил изгорен от същия този Нозохром, който бил не по-малко зъл проклетник! В труда на брата Йосиф има няколко страници по тоя въпрос, порицава се пъкленото дело на магьосника…

— Може ли да видя ръкописа?

Черноризецът се поколеба:

— Би могло… но се боя да не изчезне… Оригинален ръкопис е, сега никой няма да си вади очите, даже да го препише веднъж… Аз, разбира се, имам пълно доверие във вас! Предлагаха ми за него една малка сума, но тогава не се съгласих…

— Колко, отче? — тихо попита другият.

— Може триста… — още по-тихо отвърна калугерът.

— Тука са шетстотин! — строго отсече събеседникът му.

— Хайде, побързай!

След малко монахът изнесе тежък том, не особено дебел, подвързан с кожа и накапан с восък.

— Това е наистина единственият екземпляр! — честно го увери той. — Скрийте го! Никой не знае, че е при мене. А тия пари са нужни на манастира. Какви объркани, греховни времена! Докога, господи, ще зависим от богатите?!

Туристът му пожела лека нощ и се прибра в килията си.

На другия ден след уморително изкачване се озова под грамадна планинска стена от сив варовик. Над нея се ширеше небето. Върху наклонената поляна младеж и възрастен мъж, опрени на тоягите си, търпеливо наблюдаваха как козите им, изправени на задните си крака, лакомо унищожаваха най-ниските клонки на дърветата.

— В коя от тези пещери е живял светецът? — описа полукръг с ръка запъхтеният пътник, след като поздрави двамата и почувствува, че го гледат дружелюбно.

— Ааа-а-ъ-ммм! — опита се да отговори младежът с мъчително кривене. По идиотските черти на лицето му туристът разбра, че козарят всъщност никак не е млад.

— Ще ви заведем! Те няма да усетят липсата ни… — усмихна се към козите старият и дръпна другаря си.

Пещерата бе сводеста, с голям отвор. В нея пръв се вмъкна немият и възторжената му кънтяща реч неразбираемо отекна в полувидимите стени. Изтича напред и показа нишата, в която е лежал отшелникът. За миг туристът се изкуши от печалната мисъл, че личности като Карабуци биха могли да дадат на нещастника говор и човешко мислене. Но нямаше го светеца. По нищо не личеше, че изобщо е бил тук. Цялото дъно на пещерата бе затрупано с отломки от мек варовик и сив тебеширен прах…

Другият ги чакаше пред входа със зле прикрито присмехулно изражение на лицето. Неочаквано рече сърдито:

— Пещера като пещера! Това за светеца е попска измислица… Колко народ се извървя да гледа голите стени! А за мъченика Варломей никой нищо не пита. Сякаш никога не е живял, сякаш не е бил опечен върху страшен огън…

— Знаете ли нещо повече за него?

— Чувал съм от старите хора! — гордо каза козарят. — От тях може да се научат неща, които късно се появяват в учените книги.

Живял тоя Варломей в едно от отколешните селца и бил много полезен човек. Когато копаели кладенец, викали го и той с лескова пръчка точно им показвал мястото. Когато изчезнело нещо, познавал кой е крадецът. Можел да каже в кой дол се е загубило добичето на някой сиромах.

Правел магии против суша и градушка и разправят, че можел да ходи със завързани очи в тъмното и да се превръща в гущер или птица.

Аз на това не вярвам, сигурно са му пуснали тая приказка, за да му навредят. Защото бил истински човек, красив и веселяк, но не искал да мълчи. Много говорел против господарите! Затова не го пожалил намръщеният владетел на тукашния край, въпреки че Варломей го направил най-големия богаташ…

— Как е станало това? — развълнувано попита гражданинът и селякът, без да се издаде външно, с недоволство помисли, че когато стане дума за пари, тези господа винаги се вълнуват.

— В нашия край е имало разбойници… — обясни спокойно козарят. — Много кървави пари натрупали от търговци и самонадеяни господарчета, а накрая сами се погубили едни-други, без да се зарадват на богатството.

Носел се слух, че дванадесет катъра злато са заровени около реката, някъде при завоя. Често сиромаси дълбаели безплодните камъни, вместо да орат нивите. Господарят наказвал със смърт всеки заловен там. Дали заради имането, или че нямало кой да му работи, не се знае…

Но Варломей сложил край на това. Явил се в един светъл ден при владетеля и му казал, че знае къде е съкровището. Гордият, грубият, жестокият господар приел сърдечно селяка и се съгласил на всичко, дори да раздаде половината от жълтиците на беднотията.

Изровили ги в една глуха нощ от брега изпод корените на прогнил дъб. На същото място било копано дълбоко преди, но напразно.

Точно дванадесет катъра, тежко натоварени, прегазили реката и докато копитата им изсъхнали, били вече зад вратата на замъка, която яко се хлопнала след тях.

Никой вече не видял златото. Господарят бил сграбчен от кривите нокти на алчността и решил да погуби тоя, на когото дължал всичко. Затова най-после се съгласил с поповете, че Варломей е продал душата си на дявола и че е полезно за човешкия род и за него лично да изгори на клада, за да се пречисти.

Наредил той да пуснат в покоите младежа, който неразумно го търсел за обяснение, и втори път го приел сърдечно и ласкаво.

Свирджии гледали в тавана и свирели заучени мелодии, мъдри и сериозни слуги носели печен дивеч на трапезата и наливали в сребърните кани гъсто вино, което пукало и пращяло! Хапнал малко загриженият Варломей, но и това било достатъчно да го обори дрямка, защото в храната била сложена приспивна билка.

Глутница верни мъжаги веднага се нахвърлили върху него и го вързали стегнато с дълга верига, така че му изпочупили костите. Тая верига, казват, че се пази долу, в манастира. Поповете цяла нощ преди това чели над нея молитви и дори я измили със светена вода… Затова не се скъсала, когато се пробудил Варломей, стенещ от болка, а отците злорадо се усмихвали и шепнели, че нечистата сила вече не му помага…

Нататък работата тръгнала бързо и от страдалеца останала не повече от торбичка пепел, разпиляна в пепелището на кладата…

А вие се интересувате от някакъв си ненужен светец, който цял живот проспал на сухо в пещерата, без грижи и страдания, който наготово ял храната на сиромаси, без да си мръдне пръста да отгледа един ръжен клас… Откъде сте? — прекъсна разказа си пастирът, забелязвайки, че слушателят му се е замислил за нещо свое.

Туристът се сепна и виновно се усмихна:

— Отдалече! Радвам се, че се запознах с хора като вас…

И запомняйки с очи разположението на пещерата, той се сбогува с двамата и изчезна в тишината надолу по стръмната пътека.

След половин час червеният ситроен профуча край манастира. Спря чак пред луксозен хотел с дуралуминиеви прозорци и опростена фасада, направена от печени тухли и грубо одялани мраморни плочи. По повърхността им пробляскваха едри кристалчета.

Тук гостенинът нае цял апартамент и прекара в него до вечерта.

Когато хубаво се стъмни и на небето като мраморни кристалчета заблестяха звездите, напусна хотела и след бързо шофиране стигна до мястото, откъдето започваше стръмният излаз за пещерата.

В нея мракът беше непрогледен, но без да употребява светлина, мъжът уверено почна да разравя с къса лопата дъното срещу нишата. На китката му пламтеше светещата скала на уред, наподобяващ хронометър.

Към полунощ, поръсен от сипещия се обратно мек варовиков прах и изхвърлил горе значителна купчина от разчистени отломъци, той усети, че острието на примитивния инструмент застърга по метал.

Скоро държеше в ръцете си малък металически контейнер. С него се върна при колата.

Като се убеди, че наблизо няма живо същество, туристът включи към апаратурата под задната седалка записа, изваден от контейнера.

И съзнанието му мигом се пренесе във времето, когато по същите места още е туптяло силното сърце на Нозохром, когато броните на неговите послушници са звънтели по напечените от слънцето друмища, край колибите на бедните наплашени селяци:

„В ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДАЧАТА се приземих незабелязано, а транспортния апарат скрих на достатъчна дълбочина в земните пластове.

На сутринта пастирите забелязаха ново срутване, но никой не пожела да тръгне между събарящите се камъни.

Заживях сред хората, приемайки образа на бедния мелничар Варломей, наскоро изгубил се от белия свят.

Отначало, следвайки строго инструкцията, се ограничавах единствено в събирането на информация, но после се заех да помагам и да правя опити за ускоряване на общественото развитие. Знаех, че съм изпратен само на разузнаване, но от време на време не можех да се стърпя и се намесвах и там, където не трябва.

Скоро всички разбраха, че имам билки за рани от меч или от зъбите на диви зверове и че мога да изцерявам ухапване от змия. Затова със страхопочитание наблюдаваха нощем изхвърчащите от комина ми пламъци, смятайки, че варя чудодейни коренчета и треви, сушени змийски глави, жабешки крайници и крила от прилеп.

Всъщност аз използувах медикаментите от кораба.

Веднъж чух в гората трясък на повалящо се дърво и плах човешки вик. Заварих своя съсед Петър под неподвижен грапав дънер, изопнал лице върху сочните трески, все още стискащ излъсканата дръжка на брадвата. Намираше се в състояние на клиническа смърт. За мен не беше трудно да отместя дървото.

Направих необходимото за възвръщане на живота и когато клепките на мъртвеца примигнаха, а мътилката на очите се превърна в дълбока бистрота разбрах, че съседът ми ме гледа с учудване и няма благодарност. Побързах тихо да се отдалеча.

Установих, че тукашните същества водят мъчителен живот, безсилни пред ежедневието. Съдбата им решаваше жълтият метал, който на нашата планета се използува единствено за технически и художествени цели. Бях разкрил от него в обработено състояние значително находище и реших да им го дам, за да ги избавя от страдания. За да стигнат парите до всеки джоб, дори до най-закърпения, се уговорих предварително с представителя на властта и силата Нозохром, той да вземе половината, а останалото да раздаде на бедните. Отначало не бях напълно сигурен, че ще ме измами, затова много се вълнувах от крайния резултат.

Нозохром задигна всичко и дори поиска и мен да унищожи!

Бях обявен за магьосник и трябваше да бъда изгорен на клада.

Разбрах, че с Варломей е свършено и че нищо вече не може да му помогне. Затова побързах да се простя с тази роля, въпреки че добре бях свикнал с нея.

Когато стихнаха писъците и боботенето на дърпащите се към небето пламъци, когато се пръснаха на едри звезди изгорелите до жарава дървета и пепелта потъмня, разровиха я нетърпеливо, но за голямо учудване на стражите и на простия народ не намериха нито кокалче от мене…

Те не знаеха, че за да им угодя, бях изработил макет на собственото си земно тяло, с абсолютна външна прилика, което изпепелиха вместо моя извънземен дух!

Наистина в началото на церемонията смущаваше ги малко това, че тялото ми се беше вдървило и поотпуснало, но си го обясниха с изтощение и че уж съм се парализирал от страх! Пък и същото тяло бяха подлагали на мъчения и инквизиции…

Скръбно ми беше да гледам това ужасяващо тържество! Дори тези, на които бях помагал, стояха наоколо и много от тях ликуваха полуумно, когато запращях в пламъците!

И наблюдавайки лицето на моя съсед Петър, който се кръстеше старателно и усърдно, озарен от строгите пламъци на невежеството и безсърдечието, аз разбрах, че много време ще е нужно още на тези същества, за да станат хора, и че им е необходимо да изстрадат цялата си незавидна участ, за да се научат на състрадание към чуждата болка.

И реших — ще ги уча и наставлявам, но без приказки и слова, а чрез дълбочинно внушение, засягащо следващите поколения, като се въздействува върху генетичния материал. За тая цел ми беше необходимо да си осигуря безконфликтен контакт с тях.

И ето че в планината над селищата се появи един нов светец, блаженият отшелник Карабуци! Разнесе се надалече славата ми на лечител, а аз използувах идването им в моята пещера, за да им внушавам да бъдат по-добри и по-човечни, въпреки че сам си позволих да се превърна в съдник и да осъдя на унищожение жестокия владетел Нозохром. Знаех много добре, че отделните личности не променят историческия ход, но често в дългите нощи, заслушан във воя на вятъра отвън, си задавах въпроса, какво ще загуби светът, ако такъв вредител като Нозохром престане да диша и се възвърне в хаоса, откъдето е дошъл… Странно, този път и Мислещото устройство подкрепи моето мнение!

А когато дойде моментът за завръщане в родината, установих, че много от специфичната енергия съм изразходвал за цели, излизащи вън от задачата на моето посещение. След като уведомих Центъра, получих нареждане да посоча точните си координати и да мина към режим на анабиоза, за да мога да дочакам идването на втората експедиция.

Бяха се минали години от моето пребиваваме тук, когато в един ведър слънчев ден си взех довиждане със сияйната синева, зад която знаех, че горят още милиарди невидими звезди.

Престорих се на умрял, като оставих в пещерата изкуствено създаден труп, пресметнат да се разложи след по-продължително време, който бе погребан тържествено и с почести в черквичката край реката.

А аз незабелязано се измъкнах от тълпата, за да заровя в контейнер извън кораба кратък запис за улесняване на моето издирване. Сега, като проверя наново енергийната система, ще потъна в дълбок сън, очаквайки идването…“

* * *

От скучаещия турист не остана даже следа. Превърнал се в същество, смущаващо човешкото зрение, представителят на чуждата цивилизация се зае да вика екипажа на кораба, кръжащ в орбита около планетата.

Скоро щеше да се съмне.