Пол Андерсън
А моята цел беше нещо възвишено…

Срещнахме се във връзка с една сделка. Фирмата на Майкълз искаше да създаде свой филиал в самия край на Евънстън и разбра, че притежавам част от площта, представляваща най-голям интерес за нея. Направиха ми изгодно предложение за продажба, но аз не бях съгласен. Те повишиха цената, обаче продължих да упорствувам. Накрая самият шеф поиска да се срещне с мен. Той представляваше нещо различно от това, което очаквах. Естествено, беше агресивен, но по толкова учтив начин, че не засягаше събеседника си. Имаше съвсем светски маниери и липсата на редовно образование почти не се чувствуваше. Тази липса той бързо бе запълнил посредством вечерни занимания и популярни университетски лекции, както и чрез разнообразно четиво.

За да разговаряме по нашия въпрос, уговорихме среща в някое заведение. Той ме заведе в един бар, в който почти нищо не напомняше за Чикаго: скромно и спокойно място, без телевизор и музика, с малка библиотека и няколко маси за шахмат и без нито един маниак или мошеник, с каквито обикновено са пълни такива заведения. Освен нас имаше само около половин дузина постоянни посетители: един, приличащ на професор, неколцина спореха на политически теми, а един младеж обсъждаше с бармана дали Барток е по-оригинален от Шьонберг, или обратното. Майкълз и аз намерихме в един ъгъл отделна маса и малко датска бира.

Обясних му, че парите не ме интересуват, но съм против това да се разрови с булдозери една приятна местност, за да се издигнат още няколко покрити с хромирани плоскости човешки бордеи. Преди да отговори, Майкълз запали лулата си. Той беше слаб, строен мъж, с продълговато лице и римски нос. Косата му беше сива, а очите тъмни и блестящи.

— Нима моят представител не ви е обяснил? — запита ме той. — Ние не възнамеряваме да изградим редица еднообразни жилищни сгради. Имаме предвид шест основни модела с варианти, които ще бъдат разположение ето как…

Той извади писалката си и хартия и започна да чертае. Докато говореше, акцентът му се засили, но плавността на речта му се запази. И той защити каузата си по-добре от всеки друг. Според него за добро или за зло, ние се намираме в средата на XX век, в епоха на производство, предназначено за масите. Едно общежитие, макар и строено по промишлени методи, не трябва да загуби своята привлекателност, а дори може да достигне съвършенството на произведение на изкуството. Той ми показа как това може да стане. Разговорът продължи, като се насочи върху друга тема.

— Това е прекрасно място — казах: — Как го открихте?

Той сви рамене.

— Често се разхождам наоколо, предимно през нощта. Разглеждам.

— Не е ли опасно?

— В сравнение с други места, ни най-малко — отвърна той с нотка на ужас.

— Мисля, че не сте тукашен.

— Не, пристигнах в САЩ през 1946 година. Аз съм емигрант. Станах Тад Майкълз, защото ми беше досадно непрекъснато да повтарям как се произнася Тадуеш Михайловски. Не страдам от европейската сантименталност и съм привърженик на асимилацията.

Обикновено той избягваше да говори много за себе си. По-късно научих подробности за първите му успехи в работата, съобщени ми от негови конкуренти, които му завиждаха и му се възхищаваха. Някои от тях още не вярваха, че е възможно да се продаде къща с лъчисто отопление за по-малко от 20 000 долара и все пак да се спечели от сделката. Майкълз бе намерил начин да постигне това, което не беше никак лошо за един емигрант без пукната стотинка.

Заинтересувах се и научих, че той е получил входна виза заради заслугите си спрямо американските войски през последните месеци на войната в Европа. Тези заслуги са изисквали здрави нерви и бърза съобразителност.

Междувременно нашето познанство се задълбочи. Аз му продадох земята, която искаше, но продължихме да се виждаме — понякога в заведение, понякога в моето ергенско жилище, но най-често в неговата изрядно поддържана къща. Той имаше прекрасна русокоса жена и две приветливи, добре възпитани момчета. Въпреки това беше самотен и аз усещах нуждата му от приятелство.

Приблизително една година след като се запознахме, той ми разказа историята.

Поканен бях на вечеря по случай някакъв празник. След вечерята останахме и разговаряхме. И когато преминахме от възможностите за някаква изненада в предстоящите общински избори към вероятността и други планети да имат развитие, подобно на това на Земята, Ъмейлия се извини и отиде да спи. Отдавна бе настъпило полунощ, но Майкълз и аз продължавахме да говорим. Никога преди това не го бях виждал така възбуден. Сякаш последната ни тема на разговор или някоя случайна дума бе отворила една врата в него.

Нощта беше ясна и студена. Ние виждахме под нас града, плъзгащите се светлини във формата на линии, петна и серпантини, рубини, аметисти, смарагди и топази и тъмната повърхност на езерото Мичигън. Струваше ни се, че без усилие можем безкрайно да се плъзгаме по него. Над всичко се издигаше небесният свод, в който Голямата мечка седеше на опашката си, а Орион пресичаше Млечния път. Рядко съм виждал толкова обширна и смразяваща гледка.

— В края на краищата — каза той, — знам за какво говоря.

— От собствен опит ли? — подхвърлих насмешливо.

Той ме погледна. Лицето му беше напрегнато.

— Какво бихте казали, ако отговоря с да?

— Допускам, че имате свои съображения и чакам да разбера какви са те.

Той се усмихна накриво.

— О, и аз съм от тази планета — каза ми. — И все пак небето е така обширно и странно. Не мислите ли, че то може да влияе върху хората, че то се просмуква в тях и когато умират, те отнасят частици от него в Земята, така че тя винаги се променя?

— Продължавайте. Знаете, че обичам фантазиите.

Той погледна навън, после към мене, след това внезапно вдигна чашата си и я изпразни на един дъх. Такъв рязък жест не му подхождаше. Сега обаче колебанията му изчезнаха.

Той каза с остър тон с предишния си силен акцент:

— Добре, ще ви разкажа една измислица. Това е история, подхождаща за през зимата, студена история, която не трябва да вземате за сериозна.

Известно време той стоя неподвижен до прозореца с очи, приковани в пода, след това напълни отново чашите и седна до мене. Гледаше една картина на стената, нещо мрачно и неразбираемо, което никой друг не харесваше. Сякаш той почерпи от нея сили и започна да говори бързо и тихо:

— Имало едно време, след много и много години, в бъдещето, една цивилизация. Няма да ви я описвам, защото това е невъзможно. Можете ли да се върнете назад, в епохата на строителите на египетските пирамиди, и да им разкажете за този град, който лежи пред нас? Не искам да кажа, че те няма да ви повярват. Разбира се, че няма да повярват, но не това е важното. Искам да кажа, че те няма да могат да разберат. Нищо от това, което ще им говорите, няма да има за тях смисъл. И още по-наразбираем от тези светлини и кули и машини ще бъде начинът, по който хората работят, мислят и вярват. Нали? Ако аз ви говоря за човечеството в бъдещето, което живее сред огромни заслепяващи енергии, за генетични промени и за въображаеми войни и за говорещи кадъни и за един сляп ловец, вие няма нищо да почувствувате, но няма и нищо да разберете.

И така, искам само да си представите колко хиляди пъти тази планета се е завъртяла около Слънцето, колко дълбоко сме заровени и забравени и след това да си представите, че тази друга цивилизация разсъждава по толкова различен начин, че не познава никакво ограничение от страна на логиката или на природните закони и че открива начин за пътуване във времето. И така, обикновеният обитател от тази епоха (не мога да го нареча гражданин или нещо друго, за което имаме думата, тъй като тя съвсем няма да подхожда), средно образованият обитател знае съвсем бегло и смътно, че хилядолетия преди него някакви полудиви хора са успели за пръв път да разделят атома. Единствено един или двама от тези обитатели са идвали тук, движели са се между нас, изучавали са ни и са ни заснели, след което са се завърнали в бъдещето с куп сведения за централния мозък (ако мога така да го назова). Никой друг не знае за нас нещо повече от това, което например вие знаете за ранната месопотамска археология. Нали разбирате?

След което казах:

— Отлично. Заради историята приемам тази уговорка. Пътуващите във времето не могат да бъдат разкрити. Те притежават средства да се променят и така нататък. Но няма ли да поискат да сменят собственото си минало?

— О, такава опасност не съществува — каза той. — Ако започнат да твърдят, че идват от бъдещето, едва ли ще могат да научат нещо много. Помислете си.

Майкълз ми хвърли мрачен поглед.

— Можете ли да отгатнете — каза ми той — за какви други цели освен за научни може да се използува пътуването във времето?

— Например за търговия с произведения на изкуството или с природни богатства. Да се върнеш в ерата на динозаврите и да използуваш най-богатите рудни находища, преди човекът да ги е използувал.

Той поклати глава:

— Помислете отново. Те биха се нуждаели само от малък брой минойски статуетки, няколко вази от династията Минг или джуджета от епохата на хегемонията на Третия свят, главно за музейни цели. При това думата „музей“ е съвсем неточна. Казах вече, че те не са като нас. Що се отнася до природните богатства, те изобщо не се нуждаят от тях, те сами ги създават.

Той замълча. След това запита:

— Коя беше тази френска колония за престъпници, която вече е изоставена?

— Дяволският остров ли?

— Да, той беше. Можете ли да си представите по-жестоко наказание за един престъпник от изгнание в минатото?

— Защо? Мисля, че те ще бъдат над всякакво понятие за наказания или дори за въздействие посредством ужасни санкции. Дори и сега ние сме убедени, че наказанията не постигат търсеното въздействие.

— Сигурен ли сте в това? — каза той спокойно. — Нима днес паралелно с развитието на възгледите за еволюцията на наказателната политика няма нарастване и на самата престъпност? Преди известно време вие се учудихте как се осмелявам да ходя сам нощем по улиците. Нещо повече, наказанието представлява един катарзис за обществото като цяло. В бъдещето ще се говори, че публичните екзекуции ограничават нарастването на престъпността, която без тях би била по-голяма. И нещо по-важно — подобни зрелища създадоха през осемнадесетия век началото на истинския хуманитаризъм. — Той се усмихна сардонически. — Така поне ще говорят те в бъдещето. Но дали имат право или само рационализират един негативен елемент в тяхната цивилизация, не е важно. Единственото, което трябва да се приеме, е, че те изпращат най-големите си престъпници обратно в миналото.

— Доста нечестно спрямо миналото — казах аз.

— Не, не чак толкова, по редица причини, включително и поради обстоятелството, че всичко, което те предизвикват да стане, е вече станало… По дяволите, английският език не е създаден, за да изразява такива парадокси. Трябва да запомните най-важното: че те не правят такива усилия за обикновени негодници. Трябва да си изключителен престъпник, за да заслужиш изгнание във времето. А какво е най-изключителното престъпление в света зависи от конкретната година в световната история. Убийство, разбойничество, пиратство, ерес, търговия с наркотици: в отделни епохи всички те са били наказвани със смъртни присъди, докато в други са смятани за незначителни нарушения, а в трети дори са поощрявани. Хвърлете поглед в миналото и ще видите дали не съм прав.

Аз го погледнах и помислих, че на тази възраст неговите коси не би трябвало да са толкова побелели.

— Много добре — казах. — Съгласен съм. Но един човек, идващ от бъдещето с толкова много знания…

— Какви знания… — каза сухо — напънете си мозъка! Представете си, че сте изоставен сам и гол във Вавилон. Какви знания имате за вавилонската история и вавилонския език? Кой е сегашният цар, колко време ще царува, кой ще го наследи? Какви са законите и обичаите, на които трябва да се подчинявате? Може би ще помните, че асирийци или персийци или някой друг ще завладее Вавилон и че ще настъпи истински ад. Но кога, как? Дали днешната война е само една гранична схватка или е борба на живот и смърт? Ако е вярно второто, тогава дали Вавилон ще победи? Ако загуби, какви условия ще наложи мирът? Днес едва ли има и двадесет души, които могат да отговорят на тези въпроси без да търсят отговорите в някоя книга. А вие нито сте един от тях, нито разполагате с такава книга.

— Предполагам — казах бавно, — че щом понауча малко езика, ще отида в най-близкия храм. Ще кажа на жреца, че бих могъл да направя… хм… ракети.

— Как така? Спомнете си, че сте във Вавилон. Къде ще намерите сяра и селитра? Ако успеете да съобщите на жреца какво искате и ако някак си го убедите да ви достави необходимите материали, как ще съставите сместа, която наистина ще избухне, а няма само да изтлее? Ако искате да знаете, това е цяло изкуство. По дяволите, вие дори няма да можете да си осигурите работа като обикновен моряк. Ще бъдете щастлив, ако завършите като метач на подове. Да бъдеш роб в полето е по-добра съдба, нали?

— Така да бъде — съгласих се аз, — имате право.

— Те грижливо избират съответната епоха и място.

Той се обърна към прозореца. Погледнато от нашите кресла, отражението върху стъклата напълно прикриваше звездите и до нас достигаше само тъмнината.

— Когато един човек е осъден на изгнание — каза той, — всички специалисти се съвещават, посочвайки кои периоди от време в рамките на тяхната специалност ще бъдат подходящи за наказанието на този индивид. Можете да си представите как един претенциозен интелектуалец, захвърлен в Омирова Гърция, ще се почувствува като попаднал в жив кошмар, докато един грубиянин ще може да се справи сравнително добре и дори да завърши живота си като уважаван воин. Дори ако грубиянинът не е от най-черните престъпници, той може да бъде изоставен до палатката на Агамемнон и да бъде изложен само на опасности, неудобства и на носталгия… О — прошепна той, — носталгията!

Докато казваше това, от него лъхаше такава мъка, че се опитах с помощта на една суха забележка да го отрезвя:

— Те трябва да имунизират осъдения срещу всяка болест в миналото. Иначе това ще бъде една маскирана смъртна присъда.

Погледът му отново се спря върху мене.

— Да — каза той, — разбира се, че и серумът за дълголетие продължава да действува във вените му. Но това е всичко. Той е спуснат по тъмно в някое безлюдно място, апаратът изчезва и той остава откъснат до края на живота си. Единственото, което знае, е, че те са му избрали епоха… с такива особености… които, според тях, правят наказанието да отговаря на престъплението.

Мълчанието отново ни обгърна. Единственият звук идваше от часовника върху камината. Скоро на изток щеше да започне развиделяване. Когато пак погледнах към него, той все още ме наблюдаваше неспокоен и напрегнат.

— Какво беше вашето престъпление — попитах.

Той не се изненада, а само отговори уморено:

— Има ли някакво значение? Вече ви казах, че престъпленията на един век се смятат за подвизи в друг. Ако моят опит бе завършил с успех, следващите векове щяха да боготворят името ми. Но аз не сполучих.

— Изглежда, че много са били засегнати — казах. — Всички са били против вас.

— Така е — отвърна той. И след минута добави. — Разбира се, това, което ви говоря, е измислица. Просто за да минава времето.

— И аз участвувам в тази измислица — усмихнах се аз.

Неговата напрегнатост отслабна малко. Той се излегна назад и протегна крака върху хубавия килим.

— Така, как преценявате размера на моята предполагаема вина, като вече познавате част от измислената история, която разказах?

— Какъв е бил животът ви досега? Кога и къде бяхте изоставени?

Той отговори с толкова отпаднал глас, какъвто не бях чувал:

— През август, 1939 година, до Варшава.

— Предполагам, че няма да ви бъде приятно да говорите за годините на войната.

— Не, никак.

Все пак, когато събра достатъчно кураж, той продължи да говори:

— Враговете ми сгрешиха. Хаосът, настъпил след нападението на германците, ми даде възможност да избягна надзора върху мене, преди да попадна в концентрационен лагер. Постепенно схванах какво е положението. Разбира се, не бях в състояние да предскажа нещо. И все още не мога. Само специалистите знаят или се интересуват от това, което е станало в XX век. Но в момента, когато станах полски доброволец в немската войска, разбрах, че това е губещата страна. Тогава се промъкнах до американците, разказах им какво знам и станах техен разузнавач. Рискувах, но дори да бях разстрелян, какво от това? Оцелях и накрая имах много покровители, които ми помогнаха да се озова тук. Останалата част от историята ми е съвсем обикновена.

Пурата ми беше загаснала. Запалих я отново, защото пурите на Майкълз заслужаваха сериозно отношение към тях. Той ги получаваше от Амстердам, със самолет.

— Чуждото семе — казах.

— Моля?

— Нали знаете историята на Рут в изгнание. Тя не е била третирана лошо и все пак е плакала за родината си.

— Не, не знам.

— Това е от Библията.

— Да, наистина трябва някога да прочета тази книга.

С всеки миг настроението му се променяше и той си възвръщаше прежната самоувереност. Жестът му, с който отпи от уискито, показваше почти благоразположение. Лицето му изразяваше бодрост и самочувствие.

— Да — каза той, — перспективата за живот тук изглеждаше доста мрачна. Не толкова физическите условия за съществуване. Вие вероятно сте живели на открито, с палатка, и сте забелязали колко скоро свиквате с липсата на течаща вода, електричество и всичките други дреболии, за които откривателите им твърдят, че са от абсолютна необходимост. Аз бих бил доволен, ако притежавах един антигравитатор или клетъчен стимулатор, но и без тях се справям добре. Обаче това, което разяжда отвътре, е носталгията по истинския живот. Дребни неща, които никога не сте забелязвали, като някоя храна, походката на хората, игрите, разговорите на незначителни теми. Дори и съзвездията са други в бъдещето. Слънцето се е придвижило твърде далече в своята галактична орбита. Хората обаче винаги са емигрирали, доброволно или насилствено. Ние всички произхождаме от тези индивиди, които са издържали на подобни сътресения. Аз се приспособих.

Веждите му се свиха.

— Сега не бих се върнал обратно, дори и ако получи пълна амнистия, заради маниера на действие на тези изменници.

Допих чашата си, като вкусвах с целия си език и небце, защото това беше едно чудесно уиски, и разсеяно слушах думите му.

— Тук харесва ли ви?

— Да — каза той. — Сега вече да. Преодолях емоционалната си травма. Особено много ми помогна за това заетостта ми в първите години да остана жив, а след това — да си създам положение в тази страна. Никога нямах време за самосъжаление. Сега моята работа ме интересува все повече и повече. Това е една увличаща игра, приятно лишена от крайни санкции за погрешни ходове. Тук открих някои ценни страни на живота, които са загубени в бъдещето. Обзалагам се, че не можете да си представите колко екзотичен изглежда този град. Помислете само: в този момент, в район от 5 мили около нас, един войник стои на пост пред атомна лаборатория, скитник мръзне пред една врата, в жилище на милионер има оргия, свещеник се готви за ритуално посрещане на слънцето, търговец от Арабия, кораби от Индия…

Възбудата му намаля. Той премести погледа си от прозореца и нощта навътре, към спалните помещения.

— И моята жена, и децата — завърши той със съвсем нежен тон. — Не, не бих се завърнал обратно, каквото и да става.

Вдъхнах за последен път от пурата.

— Вие наистина се чувствувате добре.

Той ми се усмихна, освободен от мрачното си настроение:

— Знаете ли, мисля, че наистина вярвате на моята история!

— О, да! — Смачках пурата, изправих се и се протегнах. — Времето напредна много. По-добре е да тръгваме!

Той не схвана веднага. Когато разбра, скочи от креслото като голяма котка:

— Ние…?

— Разбира се — извадих от джоба си нервния анихилатор. Той замръзна на мястото си. — Случаи като вашия не се оставят на съдбата. Ние ги проверяваме. Сега тръгвайте!

Лицето му стана безкръвно.

— Не — промълви той, — не, не! Не може да правите това, не е честно спрямо Ъмейлия, децата…

— Това съставя част от наказанието — казах му аз.

Оставих го в Дамаск, една година преди Тамерлан да унищожи града.