Владимир Малов
Интервю

Кабинетът на Писателят-фантаст бе изцяло облицован с библиотечни шкафове. През стъклата на витрините се виждаха кориците на десетки хиляди книги. На почетно място се открояваше библиотеката с произведенията на самия домакин. Писателят бе седнал в креслото зад писалището си, а Журналистът, който бе дошъл да вземе интервю от именития автор — срещу него. Календарът на масата сочеше датата 24 ноември 2055 година.

— … Уелс? — съвършено безизразно повтори въпроса Писателят. — Вие казахте Уелс?

— Но естествено, Уелс! — възкликна Журналистът.

Няколко мига той учудено се вглежда в събеседника си, сякаш се опитваше да долови онова, което става в главата му.

— Но естествено, Уелс! — повтори Журналистът. — И как не долових това по-рано. Точно така! Кой измисли Машината на Времето?

— Уелс — произнесе съвършено безизразно Писателят.

Кой знае защо, той тикна встрани обемистата папка с ръкописа на новия си роман, която лежеше пред него на масата, помисли мъничко и добави:

— Сега, както знаете, Машината на Времето не се приема просто като фантастична идея, а за едно гениално предвиждане. Нали след като действително беше открит начин да се пътешествува във времето, описанията на една екскурзия в миналото не би могла никого да удиви. Вероятно и вие самият сте се обръщали към Бюрото за Демонстрации на Историята.

— Присъствувах на откриването на Америка от Колумб и на битката при Ватерло, в палеолита, а също и на един рицарски турнир в Ешби-ле-Суази-пре-Клер — нетърпеливо отвърна Журналистът. — Но да оставим това. А кой пръв използува фантастичната идея за Невидимия Човек?

— Уелс — съвършено безизразно отвърна Писателят и погледна към рафтовете с книги.

— А Нашествието на Марсианите? — попита Журналистът. — А Войната на Световете? Какви фантастични ситуации използуват писателите до ден днешен? Нахлуване на Миналото в Бъдещето или на Бъдещето в Миналото… Това е действителното положение на нещата! Не, не си струва да се спори! Всичко, абсолютно всяка ситуация, използувана от фантастите до ден днешен и от вас дори… — той се запъна, поколеба се за миг, но после твърдо продължи — всички ситуации, използувани от фантастите до ден днешен и от вас включително, са били измислени още от Уелс!

Фантастът уморено се изправи.

— Значи вие също забелязахте това? — тихо запита той. — Да, вие сте абсолютно прав! С това се сблъсква всеки фантаст — с факта, че преди него всичко е било измислено от Уелс. И Новият ускорител, и Храната на Боговете и куп други неща. Това е просто поразително. Дори несправедливо! — Писателят се развълнува. — Всичко най-интересно във фантастиката да бъде измислено от един само човек! Та той не е оставил на бъдните си колеги почти нищо!

Фантастът с досада блъсна ръкописа на своя роман, а после от него съвсем неочаквано се изтръгна:

— Когато се срещнах с Уелс — Бюрото за Демонстрации на Историята ми уреди половинчасова екскурзия, — аз го запитах дали лесно е намирал идеите си. А той, представете си само, ми отговори…

Писателят заекна и изплашено погледна събеседника си. По лицето на Журналиста се четеше недоумение, той не бе твърдо уверен, че правилно е схванал смисъла на казаното от събеседника му. А когато престана да се съмнява, се изправи и рязко каза:

— Вие сте разговаряли с човек от Миналото! Инструкцията гласи, че при екскурзиите, които урежда Бюрото за Демонстрации на Историята, може само да се разглеждат обектите и субектите. Но всякакво общуване със субектите може да доведе до неочакван обрат в хода на историята! А вие сте нарушили инструкцията!

Писателят виновно отпусна глава. Журналистът се надвеси над него като обвинител. В кабинета настъпи продължителна тишина. После писателят тихо каза:

— А какво друго ми оставаше да сторя? — Той пак замълча. — Да, всеки фантаст, попадайки при Уелс, би постъпил на мое място точно така! Трябва самият ти да си фантаст, самият ти да се блъскаш над идеите, над сюжетите и сам да почувствуваш, че вече всичко, вече всичко… — Гласът му укрепна. — Та какво говоря аз! — Той махна с ръка, направи усилие да се овладее и продължи малко по-спокойно: — Вече ви открих истината и сега няма смисъл да мълча за останалото. По-добре да ви го разкажа от игла до конец. Но вие трябва да ме разберете правилно: когато се отправях при Уелс, у мене нямаше и сянка от намерение да наруша инструкцията. Исках просто да го видя…

Журналистът поклати глава и отново се отпусна в креслото си.

— Но нека разкажа всичко поред — продължи Писателят със звънък глас. — Бюрото за Демонстрации на Историята ме отпрати в Лондон, на улицата, където е живеел той, пред главния вход на дома му. Това бе в годината, когато той току-що бе завършил своята знаменита „Машина на Времето“, една от първите си творби. Стоях и чаках. Хърбърт Уелс трябваше да излезе на улицата и Бюрото бе точно пресметнало момента. И ето, когато той се появи… елегантен… с усмивка, която ми се стори малко насмешлива… Той никак не приличаше на портрета си… Аз мислех, че ще се окаже съвсем друг. И точно това обстоятелство някак внезапно ме подтикна. В главата ми като мълния проблесна дива, нелепа мисъл и преди да преценя какво върша, краката ми сами ме понесоха към самия Уелс. И аз му заговорих. А тая дива, нелепа мисъл беше: ако го помоля да не пише фантастични романи, то всички фантастични ситуации, които вече изброихме, ще бъдат измислени от други писатели. И може би тогава и на мен ще се падне един по-значителен дял от тях…

— Дявол да го вземе! — възкликна журналистът. — Това е просто нечувано! Нали вече бяхте поели писмено задължение при абсолютно никакви условия да не…

— Да, да, поех ги! — Фантастът отново се развълнува. — Уелс е бил гениален. Но той се оказа и невероятно великодушен човек: той влезе в положението на своите бъдещи колеги. И така, аз се приближих до него и го хванах за ръкава на палтото.

— Хванахте го за ръкава! — ужаси се Журналистът.

— … И му разказах всичко: за нашата епоха, за себе си. Можете ли да си представите първоначалната му реакция?… Но в края на краищата аз казах: „Вие ще бъдете не само фантаст! Вие ще напишете и много съвсем реалистични книги!“ Накратко — очите на Писателя заблестяха, — в разговора ни той просто ме обсипа със съвършено невероятни идеи, сподели с мен бъдещите си замисли. Това бе като фойерверк, като магия! Навярно той би могъл да напише още сто книги освен тези, които ние знаем. Но повтарям: Уелс се оказа действително великодушен човек. Той ми обеща да не пише повече фантастика. Реши да спре до „Машината на Времето“ — тя вече трябваше всеки миг да се появи на бял свят — и да пише само реалистични произведения. Е, добре! Ние се разделихме с Уелс като приятели. Аз се завърнах в нашата епоха… А сега кажете! — Писателят стовари юмрук по масата и папката с новия му роман подскочи. — Кажете защо, когато се върнах, в главата ми беше абсолютно празно? Уелс беше изпълнил обещанието си — той не написа вече нито една фантастична книга. И какво? Аз мигновено забравих и за Войната на Световете, и за Невидимия, и за всичко, което може да измисли човек. Блъсках си главата и не можех нищо да си спомня! Ни-щич-ко! А съвременната фантастика?!? — Гласът на Писателя потрепна. — Аз се втурнах към книгите и — няма да ми повярвате! — нямаше нито войни на световете, нито невидими… Нищо! Моите собствени книги бяха изчезнали. Рафтовете бяха празни! Там лежеше само топ чиста хартия.

В погледа на Журналиста се четеше недоверие. Устните му се свиха в иронична усмивка. Той извърна очи към безкрайните редици книги, към библиотеката, в която грижливо бяха наредени произведенията на неговия събеседник…

Писателят-фантаст поде отново:

— Какво ми оставаше да сторя тогава? — гласът звучеше глухо. — Отправих се в Лондон, при Уелс, отново. И го помолих да смята уговорката ни за недействителна.