Михаил Грешнов
Шегата на робота Стенк

Стана нещо твърде странно. Три и половина века след като Галилей откри планини на Луната, хората гадаеха: ще издържи ли, или няма да издържи лунният грунт кацането на една двутонна ракета? Когато фотографираха марсианските кратери, учените унило махнаха с ръка: нито канали, ни градове.

И днес не се е прекратил спорът: кога ще може да се изпрати кораб на Марс — през второто космическо десетилетие или през третото? Бавеха се с изпращането на кораба. Стъпка по стъпка можеше да се проследи еволюцията на космическите постижения в миналото. Беше извършено много нещо. И все пак се появи парадоксът: след усъвършенствуването на техниката хората станаха далеч по-предпазливи, отколкото тогава, когато са се скитали с каравели из океаните, зависими изцяло от вятъра и вълните. Бояха се да не изгубят живота си ли? Но и по времето на Магелан човекът е имал само един живот! Не, работата беше в преднамерената предпазливост, в това, че човекът искаше да прехвърли своите задължения върху техниката.

И техниката го подведе.

Пътят на разсъждения беше такъв: да се лети към Марс е далечно и опасно. И скъпо. Да изпратим роботи.

И стана една история! Печална и смешна. И откъдето и да я огледаш — поучителна.

Това беше един добър робот. Умееше да управлява кораб, да мисли и да разговаря. Конструираха го инженерите Степанов, Енакиев и Крилов. Те му измислиха и името — Стенк — от началните букви на имената си. Програмираха го: да изследва грунта, атмосферата и космическата радиация на Марс.

Всичко би било отлично, ако във възпитанието на Стенк не се бе намесила Марина, дъщерята на Крилов, аспирантка в института по кибернетика. Тайно от баща си тя внушаваше на робота мисълта за съществуването на марсиани:

— Ти непременно ще се срещнеш с тях — говореше му тя. — Бъди ми умен, Стенк, не уронвай земното достойнство. И най-главното: повече гледай и слушай!

Електронната памет на робота запомни думите на Марина. Индикаторите в очите му примигваха, като свиваха и разширяваха жълтите си черти — роботът имаше изглед на много заинтересуван от предстоящата среща.

— Ето картата — Марина показваше Голямата марсианска Риба. — В средата на века тук, на мястото на едва различимите канали Тот и Непентес изведнъж се появило море — Възелът на Лаокоон. Сега то е още по-тъмно и по-широко. Нима това не е раждането на нов оазис, Стенк? — Роботът кимна с глава, очите му загоряха.

— А тук — продължаваше Марина — е черният овал с белите точки. Това е град! Ще го наречем… Наорис. Красиво име, нали? Разбира се, ние ще го наричаме Наорис. Марсианите са му дали свое название. Ти научи какво е то.

Когато комисията изпращаше Стенк към ракетата и му даваше последните напътствия, роботът запита:

— Ами ако ги срещна?

— Кои? — не разбра председателят на комисията.

— Марсианите.

— Марсианите?!?

— Какво да им кажа — настояваше Стенк.

— „Да живеят благоуханният сапун и пухкавата кърпа за лице!…“^[1] — Остроумецът беше член на комисията. — Не пълни мозъка си с глупости. На нас ни трябват факти, Стенк, научна достоверност.

За каналите Стенк заговори насред пътя:

— Двойни канали, тройни…

— Но вие сте пресекли метеоритен поток — възразиха му по радиото. — Какво виждате близко до кораба?

— Говоря за това, което виждам в момента — отвърна роботът.

— Съсредоточете вниманието си върху въпроса, поставен пряко!

Стенк отвърна:

— Вие не вярвате ли в съществуването на марсианите?

Инженерите, които бяха конструирали робота, получиха мъмрене заради едностранчивостта на обучението му. Крилов наруга Марина. Девойката въпреки избухливия си характер изслуша спокойно бащата — тя беше наистина възхитена от своя възпитаник.

— Значи това е просто истината, татко — говореше мило тя. — Каналите и марсианите. Защо ще изпращате робот, ако няма да му вярвате?

— Роботът си е робот — оправдаваше се бащата.

— Тогава трябваше да полетим самите ние.

— Да не би аз да планирам космическите програми — възрази й Крилов. — Полет до Марс с човек на борда се очаква след петнадесет години.

— След петнадесет години ще бъда четиридесетгодишна! — възмущаваше се Марина. — Няма да ме вземат на нито един кораб!

Междувременно корабът на Стенк влезе в околомарсова орбита.

— Каналите се виждат между планините. По бреговете има гори — докладваше Стенк.

На пулта за надзор се възмущаваха: какво му става — канали, та канали! Побъркал ли се е?

— Град в подножието на планините! — продължаваше Стенк.

Добре че не изпратиха хора! Космосът въздействува отрицателно дори върху електронните мозъци!…

Можеха ли земляните да предположат, че каналите там са прокарани под повърхността, че марсианите умеят да правят планините си прозрачни и Слънцето да огрява на дъното им техните градове и полета?…

Корабът се спусна в района на Рибата. Заповядаха на Стенк да излезе от кораба и да предаде радиорепортаж.

— Почвата е песъчлива — започна той. — Краката затъват до коленете в пясък. Виждам канал, напълнен с вода, стоя до него. Виждам ги!

Предаването се прекъсна. Повикванията от Земята отлитаха безрезултатно. На третото денонощие разбраха и непонятното бръщолевене на Стенк:

— Това трябва да видите вие самите, със собствените си очи.

Какво трябваше да се види? За какво говореше Стенк? Може би тези думи не ги бе изрекъл той? Но ако това не беше Стенк, тогава кой?… И изобщо можеха ли да му вярват изцяло? Или всичко, което той предаваше, беше бълнуване на разстроила се машина?

Приборите продължаваха да изпращат данни за температурата, за радиацията на повърхността, но скоро и те замлъкнаха. Експедицията завърши с пълен неуспех. Изглежда нямаше смисъл да бъде повтаряна. Интересът към Марс, който толкова се разгоря от невероятните предавания на робота, спадна. Червената звезда в небето си оставаше тайнствена и чужда.

Само Марина, която сега преподаваше в Училището по кибернетика, говореше в урока на децата:

— Аз вярвам, че Стенк живее сред марсианите, че скита по бреговете на каналите. И разглежда тамошния живот. Ние с вас също ще ги видим.

А сърцата на хлапетата — и те фантазьори като Марина — замираха. Те бяха романтици, тия ученици в Кибернетичното училище, обичаха да мечтаят и бяха уверени, че е цяло щастие, дето учителката им умее да мечтае заедно с тях.

Те не се лъжеха. След една година радиото на Калужкия космодрум прие сигнали от Космоса. Стенк молеше да му посочат мястото и времето за кацане на кораба. Радистите сметнаха телеграмата за шега. Стенк повтори въпроса си и поиска незабавен отговор. За телеграмата доложиха на директора на космопорта. Патрулът съобщи за приближаваш се към Земята кораб. Директорът даде разпореждане да го приемат. Всички, които в този час бяха свободни от дежурство, наблюдаваха кацането. То беше извършено майсторски — опитните пилоти можеха да завидят на приземяването. Към ракетата подадоха стълба. При гробното мълчание на огромната тълпа Стенк се спусна по стъпалата. Той беше цял-целеничък, излъскан до блясък, грижливо смазан. Нито един шарнир не скърцаше, докато се спусна по стълбата, и това потресе присъствуващите на посрещането техници. Но още по-потресени бяха всички само минута след това, когато Стенк се отдръпна от стълбата и каза:

— Марсианите приветствуват жителите на Земята!

Сега мълчаха от изумление.

— Има ли тук учени? — запита Стенк.

Отговорът беше безмълвие.

— Математици, сеизмолози, физици?…

Неколцина откликнаха:

— Има!

— Трябва да поговоря с вас — рече Стенк. — Къде бихме могли да се съберем?

Разговорът се състоя в залата за конференции в сградата на космопорта. Стенк застана до черната дъска, взе късче тебешир и каза на присъствуващите:

— Запишете формулата за предсказване на земетресенията.

Залата зашумя от разгръщащи се бележници.

— Формулата на фотонната реакция — продължаваше Стенк.

Тебеширът сновеше по дъската, извеждайки колонки от формули. Но… нито един човек в залата не разбираше математичните знаци, написани от Стенк.

— Схема за получаване на антиматерия — продължаваше Стенк и рисуваше сложна схема. — Минералът зибен, смесен с кич и облъчен с арктон. — Стенк постави знаците на минералите, обозначи мощността на лъчевия поток, но никой в залата не разбираше символиката.

— По-нататък — продължаваше Стенк — сместа се пресова в присъствие на катализатор…

Стенк чертаеше схеми, обръщайки се за миг към учените, и повтаряше като добър професор значението на възлите и поточните линии, но учените в залата бяха готови да си заскубят косите, защото не разбираха нито един знак.

— А сега да запишем формулата на взаимодействие на гравитационното поле и времето…

— Достатъчно! — изкрещя някой, който не беше издържал.

Стенк удивено спря.

— Какво си написал тук? — запита един млад учен.

Стенк остави тебешира и извърна целия си корпус към учените.

— Ще ви помоля — хладно рече той — да ми говорите на „ви“. Макар и само от уважение към марсианската цивилизация.

Залата стихна и замълча.

— Аз написах на дъската — продължи роботът — това, което ми поръчаха да предам на земните жители. Мога да ви съобщя още много неща.

— Ние нищо не разбираме! — раздадоха се възгласи.

Роботът мълчаливо разпери ръце.

— Напишете формулата за лицето на кръга — поиска от Стенк глас от залата, подозирайки мистификация.

Стенк я написа.

— Формулата за константата на Планк.

Стенк написа и тази формула.

— Изчислете квадратурата на кръга…

Стенк написа две колонки марсиански знаци.

В залата се разнесе стон.

— Нищо не мога да ви помогна… — Стенк гледаше със съжаление към хората.

— Стенк! — крещяха му те. — Вие ни баламосвате.

— Нима вие не вярвате в съществуването на марсианите? — попита Стенк.

— Шарлатан! — изкрещя някой в отговор.

Стенк направи решителна крачка напред.

— Ще назова фамилното име на този, който сега извика „шарлатан“!

— Назови го!

— Назовете… — поправи го Стенк.

— Добре, назовете го!

— Извика младият техник Огородников!

Огородников се сви зад гърбовете, червен като домат.

— Мога да кажа на Огородников — продължи Стенк — точно какво мисли той в тази минута. Ето неговата мисъл: „Що ми трябваше на мен, глупака, да кукуригам по никое време!“

— Вярно ли е? — запитаха Огородников.

— Съвсем вярно — усмихна се неловко той.

В залата стана от тихо по-тихо. Всеки разбираше, че с това се започва нова ера.

— А сега аз ще ви разкажа — рече Стенк — за самите марсиани.

Той се изпъна до катедрата и започна:

— Преди една година моите последни съобщения бяха думите за това, че аз ги видях…

И толкова. Стенк не произнесе нито звук повече. Той продължаваше да говори, очите му пробляскваха, ръцете се движеха, като че приказва въодушевено, но нито една дума не се чуваше от устата му. Хората се терзаеха вътрешно от безсилието да разберат робота. А Стенк говореше и говореше… както се говореше някога в нямото кино. Час и петдесет минути продължи безмълвната пантомима. Хората просто подскочиха, когато след изтичането на това време Стенк завърши разказа си с напълно човешки думи:

— Но всичко това вие трябва да го видите със собствените си очи!

Помолиха Стенк да повтори още веднъж видяното на Марс — с надеждата, че някаква машинарийка в главата му ще заработи нормално и всички ще чуят един нормален разказ. Стенк охотно се съгласи.

— Преди една година — започна той — моето последно съобщение…

Завършвайки фразата, Стенк изцяло повтори безмълвния разказ и цялата пантомима на жестовете — все пак той беше робот… В залата плачеха от безсилие, от невъзможността да разберат разказа за контакта с другата планета.

— Но това ще трябва да видите със собствени те си очи! — повтори заключението си той.

И тогава хората започнаха да проумяват каква шега са им изиграли техните съседи. Марсианите са се посмели над земните жители запали прекалената им предпазливост, за влюбеността им в техниката. За това, че бяха изпратили машина, вместо сами да отидат на срещата.

Само един човек беше разказвал на Стенк за марсианите — Марина. Сега този разказ е известен на всеки ученик. Марина го предаде на хората, изразявайки всеобщата мисъл, обхванала човечеството: трябва незабавно да се отлети до марсианите.

Ние знаем колко трудно се регулират контактите между цивилизациите, колко неразбиране предизвиква всеки жест и от двете страни.

— Как възприемате тази шега, Стенк? — запита го Марина. — Защо марсианите ни изпратиха формули, написани с техни обозначения, защо ви заставиха беззвучно да разказвате за посещението си на тяхната планета?

Ако Стенк умееше да се усмихва, той би се усмихнал при тия думи. Но той завърши сериозно — така, както говорим ние сега в XXI век:

— Защото с живите трябва да се здрависваш с ръка.

Бележки

[1] Цитат от известното стихотворение на Маршак „Мий безспир“ — бел.пр. ↑