Владлен Бахнов
Робници

Заседанието на научния съвет завърши късно вечерта и старият професор вървеше бавно по институтските коридори. Тук-там в лабораториите още светеше и зад матовите стъкла се мяркаха сенките на студенти и роботи.

Всъщност целият живот на стария професор бе минал в тази сграда. Тук се учеше, преподаваше, след това стана директор… Някога навярно институтът ще носи неговото име, но професорът се надяваше, че това не ще бъде скоро…

Той крачеше и мислеше за спора, който пак се беше разгорял на научния съвет. Спорът възникваше не за пръв път и изглежда само времето щеше да реши кой е прав и дали онова, което става сега със студентите, е само модно увлечение или нещо по-сериозно.

На професора много му се щеше това да е само поредната чудатост.

Трудно е да се каже кога и как започна. Приблизително преди пет години. Отначало това смешно старание на студентите да заприличат във всичко на роботите само разсмиваше и дразнеше. Младите хора, които сами себе си наричаха робници, започнаха да говорят за себе си като за кибернетични устройства: „Днес съм програмиран да свърша това и това…“, „Тази книга въведе у мене приблизително толкова и толкова единици информация…“.

После се научиха да подражават походката и малко тромавите движения на роботите, привикваха да гледат, без да мигат, с някакъв разсеян поглед и лицата им станаха безизразни като плоските лица на роботите.

Всяка нова мода винаги дразни някого, разбира се. Професорът отлично помиеше как преди пет десет години младите хора (и той в тяхното число) подражаваха на битниците и си пускаха бради и брадички.

А преди тях на мода бяха модни прическите а ла Тарзан.

Днес е прието да си бръснеш лицето и главата, защото, знаете, роботите нямат коси.

Но не това тревожеше професора.

Напоследък се смяташе, че да се веселиш и да тъжиш, да се смееш и да плачеш е най-малкото, старомодно. Истинските робници обявяваха проявата на каквито и да било чувства за „лош тон“.

— В нашия век — заявяваха те, — когато сме в състояние да моделираме всяка емоция и да разложим по лабораторен път всяко чувство на съставните му елементи, сантименталностите са смешно несъвременни и нерационални.

А да го вземат за несъвременен и нерационално мислещ — това не би приел нито един робник.

Разумът ръководеше всички постъпки на робниците. Впрочем не разумът, а нещо много по-незначително: разсъдък, разсъдъчност, разсъдливост.

Робниците се учеха добре, защото това беше разумно.

Робниците не пропускаха лекция, защото това би било неразумно.

Веднаж на двете седмици, обикновено в събота, робниците устройваха вечеринки, пиеха, танцуваха и се уединяваха, като се разделяха на двойки. Мозъците на тия несъвършени апаратури се нуждаеха от почивка.

Робниците се интересуваха от наука, защото това беше съвременно.

Логика и математика! Да бъдем като роботите!

И тъй, какво е това? Мода или нещо по-страшно? Та сега всички, буквално всички млади хора се превръщаха в робници. И ако всичко е само мода, защо тя се задържа толкова дълго време?…

— Не мога без тебе, разбираш ли, не мога! — чу изведнаж нечий развълнуван глас професорът. — Когато те няма, мисля за тебе, радостно ми е като си помисля, че ще те срещна пак. Не зная как да нарека състоянието си. Тъжно ми е, а ми е хубаво от това, че ми е тъжно… Разбираш ли за какво говоря?

— Разбира се, мили…

„Е, не — зарадвано помисли професорът, — има все пак още истински чувства и истински хора!“ И това го изпълни с такава благодарност към тези, чийто разговор неволно бе подслушал, че не се сдържа и надникна в лабораторията, от която долитаха гласовете.

В лабораторията имаше само два робота.

Старият професор поклати глава и затвори вратата.

Съвсем беше забравил за тази глупава мода, разпространена напоследък сред роботите: те непрекъснато се мъчеха да подражават на всички човешки слабости…