Ли Хардинг
Ехо

Всичко започна със зацапаното петно на една от обзорните снимки на Макгъвърн.

— На Марс, млади човече, няма облаци — казах аз, като разгледах критично ксерографния отпечатък 12×12. — Нищо подобно не може да има тук.

— Добре, обяснете ми тогава какво е това — попита Том, свивайки мършавите си рамене.

Бяла капка с яйцевидна форма, дълга приблизително около половин дюйм, леко изместена от центъра на образа.

— Изглежда като снимка на мъгла — смутолевих аз.

— Аха — поклати глава Макгъвърн. — Първото нещо, което проверих. И никъде не срещнах снимка на мъгла, прилична на тази.

— Винаги нещо се случва за първи път.

Взех лупата и започнах да изучавам района, който бе предизвикал нашето недоумение. Няколко неоформени псевдокупести петна обграждаха полюса. Фактически на Марс такива облаци не съществуват. Най-любопитни бяха краищата им. Абсолютно правилни по форма под увеличителното стъкло, те изглеждаха остри като бръснач. Никакво сходство с облаци.

— Може би е отражение или някакво образуване на атмосферните мъгли… — размишлявах аз.

Том ме попогледна и съвсем искрено показваше съмненията си. Въздъхнах тежко и станах от масата.

— Добре, дай да видим негатива заедно.

Отидохме в демонстрационната.

— Ето, това…

Заразглеждах внимателно негатива.

— Прав си. Не прилича на следи от мъгла. А голямо ли е това нещо?

Той бързо пресметна наум.

— Снето е от тридесет фута височина с петдюмов обектив. Грубо казано, дължината на петното е около пет мили.

— Колко далеч е този район от Базата?

— Мога да запитам момчетата от „Птиците“.

— Бъди така добър, стори го незабавно — казах аз.

Той се усмихна щастливо и се втурна да запита бригадата, която обслужваше „Птиците“. Седях в мрачно настроение зад бюрото си и ровех купчината снимки, когато той дотича, подскачайки, със зачервено от вълнение лице.

— Е? — попитах аз.

— От „Птиците“ отговориха: приблизително на сто и осемдесет мили от Базата.

„Птиците“ — това са автоматизирани въздушно-наблюдателни платформи. Ние ги използуваме при работа с подробните карти, когато нанасяме върху тях повърхността на Марс.

— Да беше отлетял да видиш тая дяволия — предложих аз. — Никой не я е забелязал по-рано там.

Изпратих Макгъвърн с две момчета, които почиваха след смяната си, и седнах да ги чакам.

„Най-вероятно е — размишлявах аз, — когато момчетата стигнат с всъдехода на мястото, снето с обектив от «Птиците», да не видят нищо. Възможно е това да е комбинация от атмосферни явления и някакви трикове на светлинните лъчи, парченце кал върху обектива или нещо, което в този момент е прелетяло над «Птиците». Но защо по-рано никога не се е случвало такова нещо?“

Джипът се появи късно следобед. Като се връщах от каюткомпанията, видях на хоризонта кораб, който се движеше на въздушна възглавница. Облякох скафандъра си и тръгнах да го посрещна.

Зад шлемовете бе трудно да се видят лицата им, но нещо в поведението на момчетата вдъхваше някакви предчувствия.

— Е, какво? — попитах аз и гласът ми се разнесе звънко в сухия марсиански въздух.

— О, той е все още там. И даже се е увеличил — отвърна Макгъвърн.

— На какво прилича?

— На облак. Глупашки, дяволски облак.

— Не прилича на нищо, което съм виждал през живота си — рече едно от момчетата.

— Обикаляхме го повече от половин час — обясни Макгъвърн. — След това минахме през него без всякакви усложнения.

— Адски глупава постъпка — изръмжах аз.

— Това е само облак…

— Облак, защото не знаем как да го наречем. Облак колкото и аз съм облак! Влезте и тримата в кабинета и чакайте да се върна. И никому нито дума, ясно ли е?

Кимнаха ми в знак на съгласие. Веднага се отправих към Томпсън.

Той изслуша доклада ми със спокоен, безпристрастен израз. Заинтригуван бях дали наистина ме е чул. Забележките му обаче разсеяха тази мисъл.

— Не ви ли се струва, че момчетата са твърде впечатлителни? — лукаво попита той.

Свих рамене.

— Не повече от мнозина други. Но там има нещо, Тед.

— Склонен съм да вярвам, че тази планета е мъртва като древни разкопки — продължи той. — Не мога обаче да заставя всички да мислят по моя начин. Е, добре, да отидем и да видим този облак на Макгъвърн и, дявол взел го, добре би било, ако той си е още там, на мястото!

На следващата сутрин Томпсън заповяда да се приготви големият джип и ние заедно с Макгъвърн и Стюарт се отправихме да търсим тайнствения облак.

На Ерик Кемп не бях казал още нищо. Твърде често му се случваше да се разочарова и не ми се искаше да му вдъхвам празни надежди. Вече няколко дни той работеше край Стената, по шестнадесет часа, като очакваше да открие поне най-малки следи от технологичен процес, осъществен преди милион години. Само няколко жалки фута се издигаше Стената над пустинята и се трошеше и разсипваше в по-голямата част от своите сто и петдесет мили. Но не тя беше онова, над което трябваше да работим, заради което съществуваше Базата.

Обаче в живота на Ерик тя беше всичко. При биолозите за начало винаги има нещо голямо. Непознатият свят лесно може да се разглежда под микроскоп. Светът на Ерик беше загинал хиляди векове преди ние да пристигнем тук. Нищо чудно тогава, че на него му беше толкова трудно да работи.

Рейсът трая повече от час. Тези нови джипове скачаха доста чевръсто в разредената марсианска атмосфера. В по-голямата част от района, заобикалящ Базата, се простират меки, вълнообразни хълмове, които твърде много напомнят дюни. Ландшафтът прилича на леко развълнувано море. На разстояние около 120 мили повърхността плавно преминава в плоска, безлика пустиня, която се простира сякаш до безкрайността.

Там започваха Равнините. И точно на североизток Том беше видял своя облак.

Трепнах от учудване, когато това чудовище се появи пред нас. И така, то съществуваше. Подобно на всеки облак беше се разположило на фона на тъмнопурпурното небе, само че при тези условия не би могъл да възникне облак. Когато се приближихме, белината му придоби сивкав оттенък.

Като огромно, неподвижно яйце той сякаш беше решил да върви срещу нас и се раздуваше пред очите ни. Над главите ни — пурпурното небе и сияещите с хладна светлина звезди. През плексигласовия купол ясно виждахме това и само глухият шум на моторите и облаците сух пясък, вдигнати от изгорелите газове, напомняха за нещо живо.

— Той нараства — чу се до мен гласът на Макгъвърн.

— Странно — промърмори Томпсън и в спокойния му глас се промъкна леко раздразнение. — Това обаче не е облак.

Той се наклони към пилота и каза:

— По-добре намали скоростта.

Момъкът кимна и шумът на моторите започна да стихва. Призракът пред нас приемаше ясните очертания на облак.

Чудовището пред нас разрастваше като исполински облак с необичайно симетрични краища. Предполагахме, че е достигнал около четири мили в диаметър и вероятно двеста фута височина. Ако го обиколим, бихме могли да установим и дълбочината му. Наглед истински земен облак и… това беше единственото сходство. Краищата му бяха чисти — никакво движение. Повърхността му — пуста и безлична като стена. Чудовището лежеше върху пустинната почва, сякаш бе израснало тук.

И все пак това беше невъзможно. Всяка влага на подобно образуване би се абсорбирала от жадната пустиня.

— Спри джипа! — нареди Томпсън.

Ръцете на Стюарт легнаха сръчно върху лоста за управление и всъдеходът бавно се спусна на земята.

Обгърна ни глуха тишина. Отвън, по всички посоки, на цели двеста ярда се беше разпростряла стената на облака.

Томпсън навъсено погледна загадката. Ако не е облак и не е мъгла, що за дяволия е?

— Ще го заобиколим! — заповяда той. — Искам да го разгледам както трябва.

Стюарт включи моторите, излетя, без да бърза, с петнадесет мили в час и всъдеходът се понесе по дълга крива… Засега обаче облакът отказваше да предложи на нашите търсещи очи каквито и да било нови прояви. Раздразненият Томпсън заповяда да се направи пробег през външните му краища.

Сякаш преплувахме през лека мъгла, толкова лека, че от кораба очертанията на пустинята ни изглеждаха слабо размазани. Нищо неприятно. Забелязахме само, че облакът изобщо не прегражда слънчевите лъчи. Обратно: вътре в него бе дори по-светло.

— Ще изпратим някого да вземе проба от тази маса — каза Томпсън. — И трябва да се установи постоянно наблюдение. Ако там назрява нещо, искам да бъда свидетел на това.

Оставихме облака, разпрострян върху пустинната почва, и с максимална скорост се понесохме към Базата.

Намерих Ерик в работния му кабинет.

— Как си?

— Ей, Франк! Какво те носи насам? Нямаш търпение да видиш последната находка на археолозите ли? Погледни това!

Той ми протегна парче камък и аз започнах да го разглеждам. Всеки би видял в него обикновен скален отломък. Най-обикновен. Ерик разбра това по израза на очите ми.

— Напълно съм съгласен — измърмори той добродушно. — Погледни тия знаци като кокоши следи долу, вляво. Възможно е това да е някаква писменост. А аз защо съм ти притрябвал?

— По работа — казах аз. И седнах на табуретката. — В Равнините се натъкнахме на нещо необикновено.

Той изслуша разказа ми със зле скривано недоверие.

— Прилича на мираж — незабавно реагира Ерик.

— Не, ние преминахме през масата му — тя съществува.

— Миражът винаги съществува!

— Добре! А ти можеш ли да си представиш мираж в марсианска атмосфера?

— Не. Но мога да си го представя плод на силно въображение.

— Ние пак отиваме там да вземем проби от въздуха вътре в това чудо. Може би ще ти се поиска да дойдеш с нас?

— Това е вече нещо интересно.

По обяд Томпсън заповяда да изкарат от хангара един от големите кораби с регенерираща кислородна апаратура. Изглежда, той се готвеше за продължителна обсада и не искаше скафандрите и апаратурата за осигуряване на жизнената дейност да ни стесняват. Макгъвърн натъпка зад борда огромно количество фотографски материали и апарати и ние се отправихме към Равнините. На борда този път бяха и Ерик и Джим Ендрюс. Джим се готвеше да вземе проби от атмосферата вътре в облака, за да определи състава й.

Съпровождаха ни половин дузина малки джипове със сътрудници от Базата. Всички искаха да видят тази дяволия.

Ето че на хоризонта се показа горният край на облака. Приближихме се до него на разстояние, каквото позволяваше здравият разум, и Томпсън заповяда корабът да кацне. На около четвърт миля от облака той се отпусна тежко на пясъка. Започнахме да обличаме костюмите си, а в това време джиповете от Базата ни обкръжиха като рояк пчели и кацаха постепенно.

Макгъвърн и Ендрюс бродеха в края на облака и изглеждаха като рибки в аквариум. Струваше ми се, че веществото на облака е станало по-плътно, отколкото беше сутринта, а може би въображението ми си правеше шеги. След пет минути двамата дойдоха до кораба. Ендрюс доложи, че не е изпитал никакви особени усещания. Видимостта била сравнително снижена. До известна степен, но вътре в облака цветовете изглеждали по-ярки, отколкото в Равнините.

Те изследвали почвата там, постарали се да разберат няма ли разломи и пукнатини, не се ли отделят някакви пари изпод кората на планетата. Тази идея, разбира се, събуди веднага съмнения: повърхността на облака беше неподвижна. Струваше ли си обаче да се проверяват всички предположения? Все трябваше да има някакъв отговор.

Ако това е газ от някаква пукнатина на повърхността на планетата, ще трябва доста да се потрудим, за да я открием. Томпсън нареди на два джипа, като поддържат постоянна радиовръзка, да минат с максимална бързина през облака и да видят какво има там, вътре. Нищо ново. Облакът си оставаше какъвто си беше и повърхността на пустинята под него беше гладка като билярдна маса.

На един от джиповете Ендрюс побърза с пробите от въздуха към Базата. През това време Макгъвърн излетя и започна да фотографира облака с три ленти: черно-бяла, цветна и инфрачервена. След това кацна на един нисък хълм на около пет мили от облака и разположи там две кинокамери за бързи снимки. Искаше с тях да зафиксира и най-минималните изменения в размерите на мъглявината. Според него, тя растеше с видима скорост.

До самия й край Ерик заби триножник и се върна на кораба. Всички очаквахме съобщението на Ендрюс за резултатите от анализа. Те ни изумиха — въздухът вътре в облака не съответствуваше на нормите на Марс. Това обаче не беше тайнствен газ от недрата на планетата. В него имаше всичко, което се съдържаше в разредената марсианска атмосфера, само че плътността беше с 12 на сто повече от нормалната.

Откъде се бе появила тази загадка?

— Ще взема да се върна в Базата — каза Томпсън уморено. — Ще се постараем да се свържем със Земята и да им разкажем всичко. Кой иска да остане да наблюдава тая дяволия?

Макгъвърн, Ерик и аз рошихме да останем до следващата заран, докато пристигне нов екип.

През нощта изглежда съм задрямал. Макгъвърн ме друсаше за рамото и викаше, че Ерик се е изгубил. Скочих веднага, спуснах се към командния пункт и вперих очи през купола. Успях да различа силуета на Ерик. В скафандър, с апаратура за самостоятелно кислородно захранване, той изчезна в мъглата, която ослепяваше очите с ярката си светлина. Миг само и облакът като че ли го погълна. Той беше излязъл без радиоапаратура.

Като проклинах Ерик, извиках Базата.

— Кръгъл идиот! — избухна Томпсън, когато чу думите ми. — Кой му позволи да направи това? Какво иска да доказва? Да не сте и посмели да тръгвате след него! Заповядам ви! Ще дойда при вас сутринта.

Той се изключи, а ние останахме, вперили очи в безмълвното радио.

Стараех се да си представя какво може да чувствува човек, който броди в огромния бял облак, без да е сигурен съществува ли той, или е само продукт на въображението му.

Най-силното желание на Ерик беше да открие нещо неизвестно за хората не само сега, но и през цялото им кратко съществование на това жалко глинено кълбо. Нещо от друг свят, което ще отвори очите на човечеството за идните векове. Срещнах Ерик за пръв път преди няколко години на Лунната база, когато ръководеше съставянето на карти на нашия спътник за нуждите на геологичните изследвания. Въпреки разликата в годините станахме близки приятели и винаги с удоволствие си мислех, че такава дружба съществува само когато хората наистина разбират взаимно мислите си.

За Ерик Луната се оказа безплоден, мъртъв свят. Не му се удаде да открие нищо там. Затова вниманието му бе изцяло погълнато от новия етап в изучаването на Космоса.

И Марс беше труп, но от съвсем друг вид. Той искаше да открие тук останки от цивилизация, загинала преди милиони години, преди още хората да са започнали да мечтаят за полети в Космоса. Но и този път мечтите му се изплъзваха и това го изпълваше с горчивина. Този свят беше може би много близко… Но Ерик беше закъснял с милиони години.

А сега ето и облака.

Фигурата на Ерик се появи внезапно. Той бавно идваше към нас. Обля ме вълна на облекчение. Но какво не ми позволяваше да се успокоя? Маркьорът. Следобед Ерик беше забил в земята триножника — сега той бе изчезнал.

Безпокойството не ме напусна дори когато Ерик премина шлюза.

— Изглеждате много бодри… забеляза той, като бавно се освобождаваше от костюма си. — Какво се е случило? Да не сте очаквали призрак?

— Ти видя ли нещо? — гласът на Макгъвърн прозвуча неестествено високо.

— Нищо. Никакъв дявол! — той сви рамене, свали костюма си и седна пред пулта за управление.

— Всичко е както си беше, само че навсякъде е нощ, а там е ден.

— Все пак не е както си беше — забелязах аз. — Вижда се някакво блещукане.

Ерик ме погледна изкосо.

— Ти си прав. Облакът като че ли се готви за нещо.

— А къде е триножникът?

— Триножникът? Да? Погълнал го е разрастващият се облак.

На сутринта от Базата пристигна Томпсън. Командирът изслуша търпеливо разказа за тайнственото блещукане и незабавно изпрати два джипа да потърсят Ериковия триножник. Намериха го на осемстотин ярда навътре в облака. Последва заповед: да се изтеглим на две мили.

Ендрюс взе нови проби и установи, че плътността на атмосферата се е повишила със сто процента, а въздухът вътре в облака беше с 22 на сто по-плътен от нормите на Марс. Почти можехме да го дишаме.

За минута Томпсън привлече нашето внимание.

— Между впрочем, Ерик — произнесе спокойно той, докато си пиеше кафето, — съветвам ви да отлетите по-бързо в Базата. Вашите момчета се вълнуват, намерили са нещо на Стената. Няма да ви отнеме много време, ще наредя да ви върнат обратно. Аз разбирам…

— Благодаря ви, сър! — И Ерик изпълзя от шлюза и се отправи към джипа.

През това време облакът започна да променя цвета си. Багрите, които заслепяваха очите, изчезнаха. Появиха се калносиви късове, които едва се движеха. Облакът се разтегна на още половин миля и Томпсън ни заповяда да се отдръпнем с още две мили. Идеята за пукнатина в почвата явно отпадаше. Други теории не възникнаха. Като диваци ние просто стояхме и чакахме.

Около обед Ерик се върна от Базата и ни донесе снимки. Тези новини обаче изглеждаха незначителни в сравнение с напрежението, предизвикано от поведението на облака. И все пак разбрахме, че момчетата от Базата бяха възнаградени за търпението си, стигнало почти краен предел: когато копаели земята на дълбочина двадесет фута, открили тънък фриз върху Стената.

Нещо дребно — именно онези няколко знака като кокоши следи, както казваше Ерик. Те обаче бяха първата непрекъсната система от йероглифи, първият модел на писменост на марсианския народ, открити след шест месеца изнурителен труд, когато хората, облечени в скафандри, превити буквално на две, внимателно откъртваха пясъчната кора от изветрената Стена.

Към четири часа Ендрюс отново взе проби от атмосферата. Плътността беше нараснала с още 38 на сто. Вътре в облака човек вече не се нуждаеше от кислороден апарат.

Там беше топло. Термометърът показваше 48 градуса по Фаренхайт. Ние бяхме свикнали на 20 градуса под нулата и за нас това бе наистина топло.

Надвечер пихме кафе в кораба. Викът на Макгъвърн ни откъсна от почивката. Движението в облака нарастваше. Макгъвърн грабна камерата и ние отново вперихме очи в необикновената картина.

Светещата мръсносива стена сякаш се движеше отвътре. Движението в облака се засилваше, струваше ни се, че той се обръща наопаки, като в непрекъснат ритъм надига фантастични вълни. Ясните очертания на краищата и точността на формата изчезваха сякаш в мъгла, която се разсейваше. Ужасен вихър се понесе по краищата. Вълните се увиваха и се удряха в предсмъртни гърчове. Усетихме вътрешен хлад.

— Ад! — промълвих аз и отстъпих.

По заповед на Томпсън бригадата се отдалечи на още три мили зад линията на дюните, която ни служеше за място на наблюдение. Ерик обаче помоли командира да му разреши да остане в кораба и да наблюдава облака, ако той достигне сегашните ни позиции.

— Единствената възможност да разбера нещо, сър.

— Никога не съм мислил, че сте толкова луд, Кемп — със зле скривано възхищение промърмори Томпсън. — Това нещо сигурно може да ни изгори, да ни изличи от лицето на планетата.

— Никаква проблема няма да бъде разрешена, ако бягаме от него — каза тихо Ерик.

Макгъвърн също помоли за разрешение да остане с Ерик. През нощта облакът погълна кораба и на сутринта пустинята изглеждаше така, сякаш нашият кораб въобще не е бил никога там.

Струваше ни се, че облакът вече не расте, а лежи спокойно върху равнината. Но даже и въздухът като че бе зареден с очакване.

Напрежението достигна своята кулминация. Облакът бездействуваше и нервите ни бяха опънати до скъсване. На всичко отгоре връзката с Ерик и Макгъвърн бе нарушена. Опитите ни да се свържем с кораба не дадоха резултат. Облакът като че имаше необикновен талант за радиоатмосферни смущения.

Следобед там се появи силно блещукане. Докато обсъждахме новото явление, един момък завика, че видял нещо вътре в чудовището. Най-напред помислихме, че халюцинира, но после и ние видяхме. Постепенно през разсейващите се пари на облака започнаха да изпъкват едва забележими очертания на мамутообразна планинска верига.

Ерик и Макгъвърн стоели на кораба и наблюдавали как едва видимите очертания постепенно се превръщат в ясна картина. Когато в далечината пред тях израснали планините, те почувствували, че косите им се изправят.

Камерите на Макгъвърн бръмчели непрекъснато и фиксирали изменящите се силуети зад купола.

Те вече разбирали, че са свидетели на велика драма в Космоса. Трудно било да се каже как ще свърши всичко това, но те били готови да останат там, каквото и да става. Ерик съвсем нямал намерение да извежда кораба от тая бъркотия, за да се спасява с бягство. А у Макгъвърн събитията зад купола предизвиквали нарастваща възбуда, която притъпявала всяка мисъл за опасност. Такива преживявания се случват само веднъж в живота на човека и той като че ли се опивал от някаква наслада.

Цялата грамада пред тях сияела и вибрирала с такава сила, че било трудно да се гледа дълго време. Ерик обаче гледал така дълго картините, образувани от самия облак, че черепът му просто се пръскал от болка. Макгъвърн го заставил да изпие две таблетки и му заповядал да си почине малко.

Рано сутринта го разбудили юмручните удари и истеричните викове на Макгъвърн:

— Ерик! Ерик! Подлудявам, подлудявам!

Страхът в гласа на момъка го стреснал по-силно, отколкото ако биха го залели внезапно с кофа вода. Ерик моментално се събудил и погледнал там, където сочел Макгъвърн.

Като че въобще не е имало облак. На негово място по целия хоризонт се простирала островърха планинска верига, заплашително реална и мощна, кулминация на всички призрачни образи, наблюдавани досега. Очертанията на планината току се скривали зад издигналите се високо в небето прашни стълбове. Небето било чудно синьо. А прахът се вдигал от хора и машини — колосална процесия сякаш течала край кораба.

Ерик се втренчил във фантастичната картина зад купола и повтарял все едно и също:

— Това е невъзможно, съвършено невъзможно!

Картината била съвсем реална, макар Ерик да продължавал да не вярва, че въображението му може да роди едно такова чуждо зрелище.

Чуждо. Тази дума допаднала най-много. Съществата, които вървели там, не били хора. Човекоподобни, да. Човекоподобни, удивително приличащи на хората. Високи, мускулести, чертите на лицето им изрязани остро, като у древните гърци. Очите им, удължени по азиатски, изглеждали несравнено по-големи от очите на земните жители.

Марсианци?! Останали живи в измрелия свят, загинал преди милиони години, жертва на опустушителната сила на времето.

— Не сънуваме ли? — чул се нервният възглас на Макгъвърн.

— За нас това е реалност и само като такава има значение — кимнал Ерик.

— Те не са… не са хора, нали?

— А изглеждат ли като хора?

Макгъвърн поклатил глава. Не, те не изглеждали като земляни, но сходството било много голямо. Малкото драскулици, така прилични на кокоши следи, говореха, че са оставени от същества общо взето човекоподобни. Ако се възприемеха като високостилизирана форма на изкуството, то съществата вън от кораба би трябвало да бъдат истински марсианци. Но как се бе случило това?

Без особено удоволствие Макгъвърн се заел с работата си, а Ерик отново започнал да наблюдава човешкия поток.

Едри, високи седем-осем фута, облечени в туники, с оголена гръд, тези същества крепели на силните си рамене предмети, които приличали на оръжия. Те отивали към планините.

— А защо те не ни виждат? — попитал Макгъвърн.

— Предполагам, че не могат. Няма други причини.

Ерик се обърнал и над морето от лица започнал да гледа към пясъчните дюни. Зад дюните било празно. Сякаш светът внезапно свършвал там, където маршируващите колони изплували от прозрачния въздух. Нямало и помен от съществуването на командира и групата.

Изведнъж Ерик почувствувал, как всичко вътре в него се смразява. Границите на облака стигали точно до мястото, където изчезвали маршируващите колони, където се превръщали пак в прозрачен въздух.

— Том — произнесъл той тихо, — не се паникосвай, но не виждам групата на командира.

Очите на Макгъвърн се разширили още повече.

— Е — произнесъл бавно той, и се запромъквал към своето място, — дявол да го вземе, къде сме ние сега?

Въпросът бил повече от навременен.

През това време ние се намирахме на върха на дюната и изумени наблюдавахме как сякаш някой преобразуваше облака и накрая му придаде фантастична форма. През цялата нощ наблюдавахме панорамата, която придобиваше все по-определени очертания, а на сутринта ни очакваше зрелище, каквото през целия си живот едва ли сме се надявали да видим.

В далечината релефно се очертаваха страхотни планини. Материята на облака сякаш се бе разтопила и се бяха появили някакви преливащи се багри. В края на краищата очите ни привикнаха и ние видяхме, че това са колони човекоподобни, които крачеха отмерено към далечните планини. Те като че ли се появяваха от нищото — на онова място, където свършваха границите на облака, и се разсейваха в мъгливата далнина.

— Ние сме се изгубили — каза Ерик.

— Изгубили ли сме се? Къде?

— Предполагам — във времето.

— Какво искаш да кажеш с това? — и Макгъвърн посочил с ръка онова, което ставало навън.

— Те не съществуват в нашия свят, както и ние — в техния. Затова, естествено, не могат да възприемат нашето съществование. Не съм специалист, за да тълкувам действителността и да обяснявам онези сили, които обединяват всичко в едно единно цяло. Облакът — продължил той — трябва да е някакво изместване във времето. Допустимо е такива измествания да са станали много пъти през вековете, откакто съществува нашата реалност — Земята. Нещо, подобно на ехо — разсъждавал той, — ехо от космическо явление, достигнало до нас по коридорите на времето. Постепенно времето му е придавало ето тази устойчива форма на днешната му проява. Подобно нещо не се извършва за миг. То вероятно става по пътя на човечеството някъде във времето и, както всяко ехо, постепенно ще заглъхне.

Ерик бързо скочил.

— Имаш ли някакви фотоапарати?

— „Лайка“ — отвърнал учуденият Макгъвърн.

— Дай! И ленти. Остава може би съвсем малко време.

И докато Макгъвърн зареждал камерата, Ерик грабнал скафандъра, уплашен да ме изпусне мига и да не успее да направи всичко, което бил намислил…

Излязъл от въздушния шлюз. Веднага усетил, че тук въздухът е значително по-плътен от земния и че шлемът ще му пречи да работи с камерата. Отпуснал се тежко на земята и с усилие поел дъх. Опияняващата свежест на въздуха, съвсем не като този от кислородния апарат, замаяла Ерик. Това, разбира се, била атмосферата на Марс преди милиони години! Ето го безкрайното море от маршируващи фигури. И камерата заработила веднага, заснемала хората от далечното минало. Това било случай, който идва веднъж на хиляда, не, на милион години!

Ерик се движел чевръсто покрай маршируващите и камерата улавяла всичко, което може да се нарече най-висша проява на човешки чувства: страх, и мъка, ликуваме и трагизъм, гняв и решимост, ненавист, съжаление — всичко било изписано по лицата и очите на древните обитатели на този чужд свят. Лентата документирала веднъж завинаги — земният човек нямал единствен монопол върху чувствата.

А накъде се стремяла тази маса от хора? Каква съдба ги очаквала в края на техния дълъг, уморителен път?

След това Ерик видял в подножието на планинската верига град. Изящни очертания на високи здания с меко леещо се осветление. И въздухът наоколо — сякаш мелодичен бриз — нашепвал нещо.

Но защо очите на маршируващите били неспокойни?

Неочаквано колоните се спрели. Тревожен тътен изпълнил въздуха на пустинята. Ерик се откъснал от камерата и се загледал напред.

Прочел уплаха в очите на тези същества.

Мощна светлина се издигала над планините и като че потекла към тях. Приближаващата се светлинна вълна сгъстила, а след това раздрала въздуха. Нямало време за мислене. Всичко сякаш се разтворило в светлинната вълна и пред очите надвиснала непрекъснато пулсираща златиста завеса. Като че самата субстанция на Космоса крещяла в предсмъртна агония и от това мозъкът на Ерик се разкъсвал на парчета. Той завикал, олюлял се и паднал сред виещия хаос от звуци.

Вече трудно можел да види нещо. Този свят се разтапял и чезнел като на филм. Лицата на маршируващите се сливали в някаква неясна, сива маса, както в началото, когато облакът лежал още на повърхността на пустинята.

Съзнанието смътно подсказвало на Ерик причината за появата на ехото. Това не бил случаен дефект в субстанцията на времето, а пролом, разсечен от ужасяващото чудовище на войната, разтърсил субстанцията на времето, изтръгнал този отломък, отронил го безсилно в хилядолетията.

Дишало се все по-тежко и по-тежко. Разбира се, ехото заглъхвало, и то с по-голяма скорост, отколкото се разраствало в началото. Атмосферата почти стигнала нормите на Марс. Значи…

Той се проклинал, че оставил на кораба шлема си и кислородния апарат. Проклета привързаност!… Лежал и се борел за всяка капка въздух. Разбирал, че съзнанието му го напуска и последната му мисъл била да стисне по-здраво камерата в ръце. А след това пропаднал в някакъв дълбок кладенец…

И все пак Макгъвърн намерил в себе си мъжество — иначе Ерик би загинал в пустинята. Той затегнал спасителния скафандър, пропълзял през въздушния шлюз и преминал няколкостотинте ярда до прострения на пясъка Ерик…

Когато ние преминахме през въздушния шлюз и се събрахме при тях на кораба, за да чуем какво се бе случило, Ерик още беше като пиян.

Изглежда нашите гласове му помогнаха да дойде на себе си. Той седна на пода, огледа се и извика:

— Апарата! Къде ми е камерата?

Том му протегна „Лайката“.

— Тогава всичко е наред — успокои се Ерик.

— Ти наистина не би я изгубил — половин час я измъквахме от ръцете ти.

Ерик кимна благодарно, след това рязко се изправи и едва пристъпвайки, тръгна към пулта за управление, втренчил поглед към голата пустиня. Безкрайната равнина лежеше мълчаливо, осветена от мътната светлина на следобедното слънце.

Облакът изчезна напълно. Нямаше какво да правим вече тук.

Върнахме се в Базата.

Сега всичко е свършено. Ние седим, както преди, всички заедно и всъщност не гледаме до безкрай лентите, които Макгъвърн ни прожектира, обаче не преставаме да мислим за това, което се случи.

Остава ни само да дочакаме кораба от Земята, за да им разкажем всичко и да видим с какъв скептицизъм и недоверие ще се отнесат те към това. Ерик е нетърпелив повече от всички. След връщането на кораба на Земята ще са нужни не по-малко от девет месеца, докато той успее да получи екскаватори и други археологични съоръжения. Той мечтае да започне колкото може по-скоро разкопки в Равнините. На мястото, където е уверен, че е съществувал град.