Хърбърт Уелс
Машината на времето (7) (извадки от романа)

XVI
След разказа

— Зная — каза той след малка пауза, — че всичко това ще ви се стори съвсем невероятно, но за мен единственото невероятно нещо е, че съм отново тук тази вечер, в познатата стая, заобиколен от приятелите си, на които разказвам тези странни преживявания.

Той погледна към Лекаря.

— Не. Не очаквам да ми повярвате. Приемете разказаното като лъжа или като пророчество. Кажете, че съм сънувал. Считайте, че съм разсъждавал върху съдбините на човечеството, като накрая съм съчинил тази измислица. Допуснете, че твърдението ми за нейната достоверност е само художествен прийом за засилване на интереса към нея. И ако я приемете като чиста история, какво мислите за нея?

Той взе лулата си и по стар навик започна да почуква нервно с нея по решетката на камината. Настъпи кратко мълчание. После заскърцаха столове и в стаята се чу шум от стъпки. Откъснах очи от лицето на Пътника във времето и огледах неговите слушатели. Те се намираха в сянка, но огънят в камината хвърляше светли петна, които играеха по лицата им. Лекаря изглеждаше потънал в съзерцание на нашия домакин. Редактора гледаше втренчено края на пурата си — шестата за тази вечер. Журналиста започна да търси часовника си. Останалите, доколкото помня, стояха неподвижно.

Редактора се изправи, като въздъхна дълбоко.

— Колко жалко, че не сте станали писател — каза той, поставяйки ръка на рамото на Пътника във времето.

— Вие не повярвахте на разказаното?

— Но…

— Така си мислех.

Пътника във времето се обърна към нас:

— Къде е кибритът? — попита той.

После запали клечка и продължи да говори, като подръпваше от лулата:

— Да ви призная истината… аз също не мога да повярвам… и все пак…

Погледът му спря с безмълвен въпрос върху повехналите бели цветя на малката масичка. После обърна ръката си, с която държеше лулата, и аз забелязах, че разглежда някакви полузаздравели белези по ставите на пръстите.

Лекаря стана и се доближи до масичката, за да разгледа цветята.

— Тези гинецеуми са странни — каза той.

Психолога се наведе напред, за да вижда по-добре, и протегна ръка, за да вземе един цвят.

— Да ме обесят, ако не е един без четвърт — каза Журналиста. — Как ще се приберем в къщи?

— На пиацата има файтони колкото искаш — каза Психолога.

— Любопитно нещо — каза Лекаря, — но аз наистина не мога да посоча вида на тези цветя. Мога ли да ги взема?

Пътника във времето се поколеба. После внезапно каза:

— В никакъв случай!

— В същност откъде са те? — запита Лекаря.

Пътника във времето постави ръка на челото си. Говореше като човек, който се опитва да задържи някаква отбягваща го мисъл.

— Уина ги постави в джоба ми, когато пътувах във времето.

После се огледа наоколо.

— Да ме вземат дяволите, ако всичко това не е станало! И тази стая, и вие, и всекидневната атмосфера са прекалено много за моята памет! Направил ли съм някога машина на времето, или модел на такава машина? Или всичко това е сън? Казват, че животът е сън, твърде жалък сън понякога — но няма да мога да издържа друг, който не отговаря на станалото. Това е лудост. И откъде се взе този сън? Трябва да погледна тази машина. Ако изобщо има такава!

Той бързо грабна лампата и я понесе през вратата по коридора. Ние го последвахме. Там, при припламващата светлина на лампата, наистина стоеше машината, тумбеста, ъгловата, изкривена, едно творение от метал, слонова кост, абанос и полупрозрачен бляскав кварц. Тя изглеждаше съвсем солидна при допир — понеже аз протегнах ръка и я докоснах, — а върху слоновата кост се забелязваха кафеникави петна от изцапано. Върху долната част бяха останали късчета трева и мъх. Една от металните рамки беше изкривена.

Пътника във времето постави лампата върху пейката и прокара ръка по изкривената рамка.

— Сега вече всичко е наред — каза той. — Историята, която ви разказах, е вярна. Моля да ме извините, че ви доведох тук на студа.

Той взе лампата и без никой от нас да каже дума, се върнахме в пушалнята.

После той ни изпрати до антрето и помогна на Редактора да си облече палтото. Лекаря то изгледа загрижено и с известно колебание му каза, че изглежда преуморен, на което той отвърна с гръмко изсмиване. Спомням си го как, застанал на прага на входа, ни пожелава с висок глас „лека нощ“.

Аз се качих в един файтон с Редактора. Той направо нарече всичко, каквото бе чул „ефектна измислица“. Що се отнася до мен, аз не бях в състояние да стигна до никакво заключение. Историята беше толкова фантастична и невероятна, а начинът на нейното предаване — толкова ясен и правдоподобен. Останах буден през по-голямата част от нощта и размишлявах върху чутото.

Реших на следващия ден да отида отново и да поговоря с Пътника във времето. Казаха ми, че е в лабораторията, и тъй като познавах къщата, сам тръгнах нататък. Лабораторията обаче беше празна. Известно време разглеждах машината на времето, после докоснах лоста. При допира ми цялата наглед устойчива и солидна маса се разклати като клон, разтърсен от вятъра. Нейната нестабилност ме уплаши толкова силно, че неволно си припомних детските години, когато ми забраняваха да пипам някои неща.

Върнах се обратно по коридора. Пътника във времето ме пресрещна в пушалнята. Идваше от къщата и в едната си ръка носеше фотоапарат, а в другата малка чанта. Той се засмя, като ме видя, и вместо ръката си ми подаде лакът.

— Ужасно съм зает с онази работа там — каза той.

— Но все пак това не е ли нещо съмнително? Наистина ли пътувате във времето?

— Действително и наистина пътувам — отговори той, като ме гледаше открито в очите. После се поколеба. Очите му пробягнаха из стаята. — Искам само половин час — добави той. — Разбирам защо сте дошли и това е много мило от ваша страна. Ето тук има списания. Ако останете за обяд, ще ви докажа на практика пътуването във времето, ще ви донеса образци и всичко останало. Нали ще ме извините, ако ви оставя засега?

Приех поканата, без да разбирам в момента пълния смисъл на думите му, а той, като кимна с глава, продължи надолу по коридора. Чух как вратата на лабораторията се затвори и взех един ежедневник. Какво ли щеше да прави преди обяд? После изведнъж една реклама ми напомни, че бях обещал на Ричърдсън да се срещна с него в два часа във връзка с издателски работи. Погледнах часовника и видях, че едва щях да имам време да стигна до мястото на срещата. Станах и се отправих към лабораторията, за да предупредя Пътника във времето.

Когато поставих ръка върху дръжката на вратата, чух възклицание, което веднага се прекъсна, после до мен достигна прещракване и тътен. Когато отворих вратата, почувствувах силен порив на вятър и чух звън от счупено стъкло. Пътника във времето не беше в помещението. Стори ми се, че за миг забелязах прозрачна, неясна фигура, седяща върху бързо въртящо се тяло от нещо черно и метално. Фигурата беше толкова прозрачна, че пейката и поставените върху нея скици и планове се виждаха съвсем ясно, въпреки че се намираха зад фигурата. Но когато потърках очите си, това видение бе изчезнало. Машината на времето бе отпътувала. Като се изключи лекият прах, който вече се уталожваше, лабораторията беше празна. Едно от стъклата на покрива очевидно току-що бе паднало.

Стоях изумен. Знаех, че нещо странно се е случило, но не можех да определя какво би могло да бъде. Докато стоях вцепенен, вратата към градината се отвори и влезе прислужникът.

Ние се спогледахме. Тогава мозъкът ми започна да работи.

— Оттам ли излезе г-н…? — казах аз.

— Не сър. Никой не е минавал оттук. Очаквах да го намеря в лабораторията.

При тези думи всичко ми стана ясно. С риск да разочаровам Ричардсън аз останах да чакам Пътника във времето, очаквах неговия втори и може би още по-странен разказ, образците и снимките, които щеше да донесе. Но вече започвам да се страхувам, че ще трябва да го чакам до края на живота си. Пътника във времето изчезна преди три години. И както днес всеки знае, още не се е завърнал.