Хърбърт Уелс
Машината на времето (4) (извадки от романа)

IV
Пътуване във времето

„Предишния четвъртък изложих на някои от вас принципите на машината на времето и показах самата машина все още недовършена. Тя е сега там, наистина малко пострадала от пътуването. Един от лостовете й от слонова кост е спукан и една месингова греда е изкривена, но всичко останало е в изправност. Очаквах да свърша в петък, но точно тогава, когато приключих монтажа, установих, че един от никеловите лостове е близо три сантиметра по-къс и трябваше да го подменя с друг, така че завърших машината едва тази сутрин. Днес точно в 10 часа първата от машините на времето започна своя път. Позатегнах за последен път някои части, проверих отново всички винтове, капнах още малко масло на кварцовата ос и се настаних на седалката. Предполагам, че не съм се различавал много от самоубиец, който е допрял дулото на револвера до слепоочието си и се пита какво ли ще настъпи в следващия миг. Хванах стартовия лост с една ръка, а спирачния с другата, натиснах първия и почти мигновено след това и втория. Стори ми се, че се завъртвам, имах кошмарното чувство, че пропадам надолу, но когато се огледах, видях, че лабораторията е същата, както преди един миг. Беше ли станало нещо? За момент се усъмних, че съм станал жертва на въображението си. После забелязах часовника. Само преди миг, както ми се стори, той показваше 10 часа, а сега стрелките сочеха три и половина!

Поех си дъх, стиснах зъби, сграбчих с две ръце стартовия лост и потеглих с гръм и трясък. Лабораторията се замъгли, а после потъна в мрак. Госпожа Уотчит влезе и се отправи, очевидно без да ме забелязва, към вратата, водеща към градината. Предполагам, че за да прекоси помещението, й е била необходима не повече от минута, но на мен ми се стори, че се стрелна през стаята като ракета. Преместих лоста на крайна позиция. Нощта настъпи с бързината, с която гасим лампата, а след още един миг настъпи новият ден. Лабораторията се виждаше все по-замъглено и неясно, все по-неясно. Настъпи следващата нощ, после пак стана ден, отново нощ и отново ден, като редуването им ставаше все по-бързо. Почувствувах се като във водовъртеж и някаква странна неподвижност обхвана мозъка ми.

Боя се, че не съм в състояние да предам особеното усещане, съпътствуващо движението във времето. То е страшно неприятно. Много напомня на усещането при изкачването и спускането на панаирна железница — чувство на безсилие пред стремителното движение напред. Същевременно имах и ужасно предчувствие за неизбежна катастрофа. С нарастването на скоростта нощите следваха дните подобно на размахването на гигантско черно крило. Неясните очертания на лабораторията сякаш постепенно се отдалечаваха от мен и забелязах слънцето, което подскачаше бързо по небето, правейки скок на всяка минута, която в същност означаваше цял ден. Предполагах, че лабораторията е била разрушена и че съм на открито. Стори ми се, че забелязвам нещо като скеля, но бях вече много далече, за да различавам движещите се предмети. Възможно най-бавният охлюв префучаваше прекалено бързо за мен. Мигновеното редуване на тъмно и светло беше страшно болезнено за очите. После всред прекъсваната тъмнина видях луната как бързо преминава през всички фази от новолуние до пълнолуние и успях да зърна кръжащите звезди. Не след много с увеличаването на скоростта пулсирането на деня и нощта се сля в еднообразна сивота. Небето се превърна в безкрайна синя дълбина с великолепен фосфоресциращ цвят както в ранен здрач. Трептящото слънце стана огнена диря, блестяща дъга в пространството, а луната — по-бледа, колеблива лента. Звездите почти не можех да виждам, но понякога зървах някоя по-светла точица, проблясваща в синевата.

Пейзажът беше замъглен и неясен. Бях все още на стръмнината, на която е разположена тази къща, и хълмът се издигаше над мен мрачен и смътен. Виждах как дърветата растат и се променят като кълба от изпарения, ту кафяви, ту зелени; те растяха, разстилаха се, разпадаха се на части и изчезваха. Виждах огромни сгради как се издигат изящни и красиви и отминават като сън. Цялата повърхност на Земята изглеждаше променена — тя се топеше и изтичаше пред очите ми. Малките стрелки върху циферблатите, които показваха скоростта, се въртяха все по-бързо и по-бързо. Изведнъж забелязах, че слънчевата ивица се люлее нагоре и надолу, от слънцестоене до слънцестоене, за минута или по-малко, което означаваше, че скоростта ми беше по-голяма от година за минута, и така минута след минута белият сняг проблясваше и изчезваше, следван от краткотрайните яркозелени тонове на пролетта.

Първоначалните неприятни чувства и усещания сякаш вече бяха по-поносими. Накрая те преминаха в някаква истерична еуфория. Забелязах наистина някакво тежко полюляване на машината, което не можех да си обясня. Мисълта ми обаче беше прекалено объркана, за да се занимавам с това, и така, изпадайки в някакво безумие, аз се устремих в бъдещето. Отначало едва помислях за спиране или за каквото и да било друго освен за непознатите впечатления. Постепенно обаче ме обхванаха нови чувства — някакво любопитство, примесено със страх, докато най-накрая те напълно ме завладяха. Какво нечувано развитие на човечеството, какъв невероятен напредък на нашата елементарна цивилизация ни очаква в бъдещето, мислех аз, когато край очите ми пробягваше и се вълнуваше този неясен и неуловим свят! Виждах как около мен се издига величествена и прекрасна архитектура, много по-масивна от всичко, създадено в нашето време, и въпреки това тя изглеждаше изградена от блясъци и мъгла. Видях, че хълмът е покрит с разкошна зеленина, която не изчезва поради настъпването на зимата. Дори през воала на замайването, което ме бе обзело, Земята ми се стори прекрасна. И така постепенно мислите ми се насочиха към задачата да спра.

Трудността се състоеше в това, че съществуваше възможност да попадна на някаква материя, намираща се в пространството, заемано от мен или от машината. Дотогава, докато се движех с голяма скорост във времето, това нямаше значение: аз бях, така да се каже, с намалена плътност, плъзгах се като изпарение през пролуките на материята, с която се сблъсквах! Но едно спиране означаваше да се смеся, молекула по молекула, с това, което се намираше на пътя ми. Това предполагаше моите атоми да влязат в толкова непосредствен контакт с атомите на препятствието, че ще последва силна химическа реакция вероятно с огромна експлозия, която да отпрати и мен, и машината извън всички измерения, в неизвестното. Още докато правех машината, тази вероятност не излизаше от ума ми, но тогава я приемах като евентуален риск, един от рисковете, които човек винаги трябва да поеме! Сега рискът беше нещо неизбежно и аз вече не го виждах в такава приятна светлина. Истината е, че абсолютната непонятност на всичко около мен, дразнещото скърцане и люшкане на машината най-вече и усещането за продължително пропадане, бяха неусетно разбили нервите ми. Казах си, че никога няма да мога да спра и в прилив на раздразнение реших да спра веднага. Подобно на нетърпелив глупак легнах с цялата си тежест върху лоста и незабавно всичко се преобърна и аз излетях с главата напред във въздуха.

В ушите ми прозвуча страшен гръм. Може би за момент съм изгубил съзнание. Около мен свистеше безмилостна градушка, а аз седях на мека трева пред преобърнатата машина. Всичко още изглеждаше сивкаво, но шумът в ушите ми бе заглъхнал. Огледах се. Намирах се на някаква малка зелена площ всред градина, обградена с рододендронови храсти, и забелязах, че техните виолетови и пурпурни цветове се ронят като капки под ударите на градушката. Отскачащите танцуващи ледени зърна се сипеха от облак, надвиснал над машината, който се носеше над повърхността подобно на дим. За секунди бях мокър до кости. «Чудесно гостоприемство към човек, пропътувал безброй години, за да ви види», помислих си аз.

Реших, че е твърде глупаво да продължавам да се мокря. Изправих се и се огледах. Някаква колосална фигура, изваяна от бял камък, се извисяваше смътно зад рододендроните през водната завеса. Всичко останало беше невидимо.

Трудно ми е да опиша какво чувствувах. Когато завесата от градушка изтъня, можах да видя фигурата по-ясно. Тя беше много висока, тъй като една сребърна бреза стигаше едва до рамото й. Беше изваяна от бял мрамор и приличаше на крилат сфинкс, но крилата, вместо да бъдат отпуснати вертикално отстрани, бяха разперени така, че фигурата сякаш се рееше. Стори ми се, че пиедесталът е направен от бронз и бе покрит плътно със зелен меден окис. По някаква случайност фигурата бе с лице към мен; невиждащите очи сякаш ме наблюдаваха, а на устните като че имаше лека усмивка. Природните стихии я бяха силно набраздили и това създаваше неприятно впечатление както при някаква болест.

Трябва да съм я гледал малко — може би половин минута или може би половин час. Тя сякаш се приближаваше и се отдръпваше, когато водната дантела изтъняваше или ставаше по-плътна. Най-после отделих за момент погледа си от нея и видях, че дъждовната завеса се е разкъсала и небето просветлява, обещавайки слънце.

Погледнах отново към бялата фигура, която сякаш се готвеше за скок, и внезапно осъзнах цялото безразсъдство на моето пътуване. Какво щеше да се появи, когато воалите на мъглата се отдръпнат изцяло? Какво ли не би могло да се случи на човечеството? Какво би било, ако жестокостта се е превърнала във всеобща страст? Какво би станало ако през тези столетия хората са изгубили своята човечност и са се развили в нещо нечовешко, безмилостно и непреодолимо могъщо? Аз ще изглеждам като допотопно диво животно, толкова по-ужасно и отблъскващо поради приликата си с тях — едно жалко същество, което незабавно трябва да бъде унищожено.

Вече започнах да виждам и други, по-далечни очертания — огромни здания със сложни парапети и високи колони на фона на горист хълм, който сякаш приближаваше към мен през утихващата буря. Обзе ме панически страх. Впуснах се стремглаво към машината на времето и трескаво започнах да я изправям.

Докато се занимавах с нея, слънчевите лъчи проникнаха през облаците. Сивата завеса се отдръпна и изчезна подобно на влачещото се наметало на привидение. Опърпани парчета облаци се стопиха в ярката синева на лятното небе. Огромните сгради пред мен се очертаваха все по-ясно, измити и блестящи от влагата и украсени с бяло от още неразтопените парченца град.

Чувствувах се безпомощен в този непознат свят. Може би такова усещане има птицата във въздуха, съзнавайки, че над нея кръжи ястреб, който ще се спусне върху й. Страхът ми прерасна в безумие. Поех си дъх и отново започнах с все сила да се боря с машината. Тя се поддаде на моите отчаяни усилия и се обърна. При преобръщането получих силен удар по брадата. Дишайки тежко, застанах с една ръка на лоста, а с другата на седалката, готов да се кача.

Обаче щом получих възможност за бързо отстъпление, смелостта ми се възвърна. Започнах да гледам с по-голямо любопитство и с по-малко страх на този свят на далечното бъдеще. През кръгъл отвор високо в стената на една от близките сгради видях няколко фигури, облечени в скъпи меки одеяния. Те също ме бяха забелязали и лицата им бяха извърнати към мен.

После чух приближаващи гласове. Между храстите край Белия сфинкс се виждаха глави и рамене на тичащи хора. Един от тях излезе на пътеката, водеща право към малката морава, на която бях аз с машината. Това беше дребно създание, високо може би метър и двадесет, облечено в тъмноморава туника, пристегната на кръста с кожен колан. Той беше обут със сандали или котурни — не можех да определя какво точно, но краката му бяха голи до коленете и на главата си не носеше нищо. Като видях това, за пръв път усетих колко топъл бе въздухът.

Останах с впечатлението, че това беше много изящно и грациозно същество, но същевременно неописуемо крехко. Неговото порозовяло лице ми напомни за някой добре изглеждащ болен от туберкулоза — за онази трескава красота, за която сме слушали толкова много. При неговия вид аз изведнъж си възвърнах увереността. Свалих ръцете си от машината.“

…………………………………………………………………………………

…………………………………………………………………………………

…………………………………………………………………………………