Хърбърт Уелс
Машината на времето (3) (извадки от романа)

III
Пътника във времето се завръща

Мисля, че по онова време никой от нас не вярваше сериозно на историята за машината на времето. Работата бе там, че Пътника във времето беше един от онези мъже, които са прекалено умни, за да можеш да им вярваш. Човек има чувството, че не вижда или не разбира всичко свързано с него; склонен е да подозира някаква тънка резервираност, някаква хитрост, която го чака от засада въпреки неговата пълна откровеност. Ако Филби бе показал модела и дал обяснения, макар и да използува думите на Пътника във времето, ние щяхме да проявим далеч по-малък скептицизъм, защото щяхме да доловим мотивите му. Дори един касапин може да разбере Филби. Но Пътника във времето бе по-особен и ние инстинктивно не му се доверявахме безрезервно. Неща, които биха осигурили слава на по-посредствени хора, в неговите ръце изглеждаха трикове. Погрешно е да се правят нещата с прекалена лекота. Сериозните, умни хора, които се отнасяха с уважение към него, никога не бяха твърде сигурни в поведението му: те усещаха смътно, че репутацията им в неговите ръце е толкова сигурна, колкото китайски порцелан в ръцете на дете. Така че, доколкото си спомням, никой от нас не спомена за пътуване във времето в интервала между онзи четвъртък и следващия, въпреки че несъмнено всички мислехме за странните възможности, които биха се разкрили, за неговата допустимост и едновременно с това неговата практическа невероятност, любопитните възможности на анахронизъм и пълен хаос, които това пътуване предполагаше. Що се отнася до мен, бях заинтригуван преди всичко от опита с модела. Помня, че обсъждах това с Лекаря, когото срещнах в петък в Ботаническото дружество. Той каза, че бил виждал подобно нещо в Тюбинген и особено наблегна на изгасването на свещта, но не можа да обясни как точно стана трикът.

Следващия четвъртък отново отидох в Ричмънд — бях един от най-редовните посетители в дома на Пътника във времето — и понеже пристигнах със закъснение, намерих вече събрани във всекидневната четирима или петима души. Лекаря стоеше пред камината и държеше в едната си ръка лист хартия, а в другата часовник. Огледах се, като потърсих с поглед Пътника във времето. Нямаше го.

— Вече е седем и половина — каза Лекаря, — не е ли по-добре да вечеряме?

— Къде е…? — запитах аз, назовавайки нашия домакин.

— Сега ли идваш? Положението е доста странно. Той внезапно е възпрепятствуван. В тази бележка ме моли да се заема с ролята на домакин по време на вечерята, ако не се върне до седем часа. Пише, че ще обясни всичко, когато се завърне.

— Ще бъде жалко, ако оставим вечерята да се похаби — каза Редактора на един добре известен ежедневник и при тези думи Лекаря натисна звънеца.

Освен мен и Лекаря само Психолога беше присъствувал на предишната вечеря. Другите поканени бяха Бленк, споменатият вече Редактор, един друг журналист и още някакъв спокоен, тих човек с брада, когото не познавах и който, доколкото забелязах, през цялата вечер не отрони нито дума.

По време на вечерята бяха изказани различни предположения по повод отсъствието на домакина и аз полушеговито подхвърлих нещо за пътуване във времето. Редактора пожела да му обясня намека си и Психолога сам предложи да направи кратко и сухо описание на „остроумния парадокс и трик“, който бяхме наблюдавали преди една седмица. Той беше стигнал до средата на разказа си, когато вратата към коридора се отвори бавно и безшумно. Бях седнал с лице към нея и пръв забелязах това.

— Добре дошъл! — казах аз. — Най-сетне!

Вратата се отвори още по-широко и Пътника във времето застана пред нас. Не се сдържах и неволно извиках от изненада.

— Господи! Какво се е случило? — възкликна Лекаря, който го видя след мен, и всички присъствуващи се обърнаха към вратата.

Той беше в удивително окаяно състояние. Палтото му беше прашно, мръсно и изцапано с нещо зелено по ръкавите. Косата му беше разрошена и на мен ми се стори леко посивяла — от прах и мръсотия или защото наистина бе посивяла.

Лицето му беше смъртно бледо; на брадичката му се виждаше кафяв разрез — наполовина заздравяла рана; изражението му бе измъчено и изтерзано като след дълбоко страдание. За момент той се поколеба на прага, сякаш бе заслепен от светлината. След това влезе в стаята. Вървеше със същото накуцване, което съм забелязал при скитниците с разранени нозе. Гледахме го мълчаливо, очаквайки да заговори.

Той не промълви нито дума, но се доближи с усилие до масата и посочи към виното. Редактора напълни чаша с шампанско и я премести по-близо до него. Той я изпи наведнъж и, изглежда, виното му подействува добре, защото ни огледа и по лицето му пробяга някаква сянка от предишната му усмивка.

— Какво се е случило с вас, приятелю — запита Лекаря.

Пътника във времето сякаш не чу.

— Не трябва да се безпокоите за мен — каза той, изговаряйки думите неясно — Добре съм.

Той млъкна, протегна чашата, за да му я напълнят наново, и пак я изпи на един дъх.

— Така е добре — каза той.

Погледът му се проясни и по лицето му се появи руменина. Очите му пробягнаха по лицата ни с някакво неясно одобрение, после огледаха топлата удобна стая. Сетне той отново проговори така, като че ли търсеше думите си:

— Ще отида да се измия и преоблека и после ще обясня всичко… Оставете ми малко от месото. Просто умирам за парче месо.

Той погледна към Редактора, който бе рядък посетител, и изрази надежда, че гостът му се чувствува добре. Редактора зададе някакъв въпрос.

— Ще ви отговоря незабавно — каза Пътника във времето. — Още се чувствувам доста странно, но скоро ще бъда добре.

Той остави чашата и се отправи към вратата.

Отново забелязах накуцването му и тихото шляпане, придружаващо стъпките му. Изправих се и видях краката му. Върху тях нямаше нищо друго освен разкъсани, окървавени чорапи. После вратата хлопна зад него. Поисках да го последвам, но се въздържах, като си спомних колко мразеше да вдига шум около себе си. Известно време не бях в състояние да събера мислите си. После дочух думите на Редактора, който по навик мислеше и се изразяваше с вестникарски заглавия. „Необикновеното поведение на известен учен“. Това отново ме върна към осветената трапеза.

— Какво става с него? — запита Журналиста. — Да не би да се преструва на амбулантен търговец? Нищо не разбирам.

Погледът ми срещна очите на Психолога и на лицето му прочетох моя собствен отговор. Представих си как Пътника във времето се изкачва с мъка нагоре по стълбите. Не вярвах някой друг да е забелязал накуцването му.

Лекаря пръв се опомни от изненадата и позвъни, за да поиска една затоплена чиния — Пътника във времето не обичаше по време на вечеря прислугата да стои в стаята. Редактора взе отново ножа и вилицата си, а Мълчаливия мъж незабавно го последва. Вечерята продължи. Известно време разговорът ни се ограничаваше във възклицания и периоди на мълчаливо учудване. Накрая обаче Редактора не издържа и се поддаде на любопитството си.

— Нима нашият приятел допълва скромния си доход с просия или и той има пристъпи като Навуходоносор? — запита той.

— Сигурен съм, че това има връзка с машината на времето — казах аз и продължих разказа на Психолога за нашата предишна среща. Новите гости не скриха недоверието си. Редактора веднага възрази:

— Какво е това, пътуване във времето? Човек не може да се покрие с прах, като затъне в един парадокс?

После, когато идеята му стана ясна, започна да иронизира:

— Нима в бъдещето нямат четки за дрехи?

Журналиста също не можеше да повярва за нищо на света и се присъедини към Редактора в лесната задача да изсипват подигравки върху цялата история. И двамата спадаха към новия вид журналисти — много весели, непочтителни млади хора. Журналиста тъкмо казваше или по-скоро викаше: „Нашият специален кореспондент от утрешния ден съобщава…“, когато в стаята влезе Пътника във времето. Беше облечен в обикновени вечерни дрехи и нищо освен изтерзания му вид не напомняше за промяната, която ме бе изплашила.

— Чуйте, драги — каза Редактора с нескрита веселост, — тези шегобийци ме уверяват, че сте пътували в средата на идната седмица! Разкажете ни всичко за малката Розбъри! Колко ще поискате за това?

Пътника във времето приближи до запазеното за него място, без да каже нито дума. Усмихваше се спокойно по обичайния си начин.

— Къде е моята порция? — запита той. — Какво удоволствие да забиеш отново вилица в месо.

— Разказвайте! — извика Редактора.

— По дяволите разказът! — каза Пътника във времето. — Искам да ям нещо. Няма да кажа нито дума, докато в кръвта ми не влязат малко белтъчини. Благодаря! Моля, солта!

— Само една дума — казах аз. — Пътувахте ли във времето?

— Да — отговори с пълна уста Пътника във времето, като кимна утвърдително.

— Ще заплатя по един шилинг на ред за дословен репортаж — заяви Редактора.

Пътника във времето премести чашата си към Мълчаливия мъж и я чукна с малкия си пръст, при което Мълчаливия мъж, който го гледаше втренчено, подскочи конвулсивно и му наля вино. Останалата част от вечерята премина в атмосфера на неловкост. Що се отнася до мен, на езика ми пареха най-различни въпроси и мисля, че и при останалите беше същото. Журналиста се опитваше да намали напрежението, като разказваше анекдоти за Хети Портър. Пътника във времето посвети изцяло вниманието си на своята чиния и прояви апетит на бездомен скитник. Лекаря пушеше цигара и с присвити очи наблюдаваше Пътника във времето. Мълчаливия мъж изглеждаше по-недодялан от всякога и от нерви последователно и решително се наливаше с шампанско. Най-после Пътника във времето премести чинията си и ни погледна.

— Предполагам, че трябва да се извиня — каза той. — Просто умирах от глад. Преживях най-невероятни неща.

Той протегна ръка за пура и отряза края й.

— Но нека отидем в пушалнята. Историята е прекалено дълга, за да я разказвам над мръсни чинии.

Мимоходом той натисна звънеца и ни подкани да го последваме в съседната стая.

— Вие сте разказали за машината на Бленк, Деш и Чоуз, нали? — обърна се той към мен, назовавайки тримата непознати гости, и се облегна назад в креслото.

— Но всичко това е чист парадокс — обади се Редактора.

— Тази вечер не съм в състояние да споря. Нямам нищо против да ви разкажа историята, но не бих искал да споря. Ще ви опиша какво ми се случи, ако желаете, но трябва да се въздържате да ме прекъсвате. Имам нужда да я разкажа. Наложително е. Повечето от казаното ще звучи като лъжа. Така да бъде! Но всичко е истина, всяка дума. Намирах се в лабораторията си точно в четири часа и оттогава… Преживях осем дни… каквито никой човек досега не е преживявал! Аз съм съсипан, но няма да мога да заспя, преди да ви разкажа какво стана. След това ще си легна. Но никакво прекъсване! Съгласни ли сте?

— Съгласен! — каза Редактора и всички вкупом повторихме „Съгласни сме“.

Тогава Пътника във времето започна своя разказ, който предавам така, както го чух. Отначало той седеше облегнат в креслото си и говореше като изморен човек. После се оживи. Сега, когато пиша, чувствувам съвсем ясно безсилието на перото и мастилото и преди всичко моята собствена неспособност да предам неговия разказ и силата на въздействието му. Предполагам, че ще четете внимателно но няма да можете да виждате нито пребледнялото открито лице на разказвача, открояващо се на светлината на слабата лампа, нито да чувате интонациите на гласа му. Не можете да си представите как неговото изражение се променяше в съответствие със съдържанието на разказа му. Повечето от нас, слушателите, бяхме в сянка, защото свещите в пушалнята не бяха запалени и само лицето на Журналиста и краката на Мълчаливия мъж от колената надолу бяха осветени.

Отначало се споглеждахме от време на време. После престанахме, защото не можехме да откъснем поглед от лицето на Пътника във времето.