Хърбърт Уелс
Машината на времето (6) (извадки от романа)

XV
Завръщането на Пътника във времето

„И така, аз се завръщах. Вероятно дълго време съм лежал безчувствен върху машината. Редуването на дните и нощите се възобнови, слънцето отново стана златисто, а небето — синьо. Дишах по-свободно. Несигурните контури на земята се отдръпваха и преливаха. Стрелките върху таблото се въртяха в обратна посока. Най-накрая отново видях неясните очертания на къщи от периода на западане на човечеството. Те също се променяха и отминаваха и на тяхно място се появяваха други. Когато стрелката, отброяваща милионите години, спря на нулата, намалих скоростта. Започнах да разпознавам нашата приятна и позната архитектура. Стрелката за хилядите също се върна в началното си положение и дните и нощите започнаха да се редуват все по-бавно. Тогава около мен се появиха старите познати стени на лабораторията. Сега вече съвсем плавно забавих хода на машината.

Забелязах, че нещо странно става с мен. Мисля, че ви казах, че когато тръгвах, преди още скоростта ми да стане много голяма, г-жа Уотчит премина през стаята, но на мен ми се стори, че се движи със скоростта на ракета. При завръщането си преминах отново през минутата, в която тя прекосяваше лабораторията. Сега обаче всяко нейно движение изглеждаше като точно обратно копие на предишните й движения. Вратата в долния край се отвори и тя влезе спокойно в лабораторията, обаче гърбом, и после се скри зад вратата, през която първоначално бе влязла. Точно преди това ми се стори, че забелязах Хилиър, но той премина като светкавица.

Тогава спрях машината и видях около мен познатата лаборатория, моите инструменти и уреди точно както ги бях оставил. Слязох от машината съвсем несигурно и вдървено и се стоварих върху масата. В продължение на няколко минути треперех неудържимо. После малко се поуспокоих. Намирах се отново в старата си работилница, която не бе променена. Стори ми се, че съм заспал, и всичко преживяно е било само сън.

И все пак всичко не беше точно както преди. При потеглянето ми машината се намираше в югоизточния ъгъл на лабораторията, а сега беше спряла в северозападния, срещу стената, където я бяхте видели. Това представлява точно разстоянието от моята малка морава до пиедестала на Белия сфинкс, където морлоките бяха преместили машината ми!

За известно време умът ми отказваше да работи. Сетне станах и тръгнах насам, като накуцвах, защото петата ми беше още много болезнена, и същевременно чувствувах колко съм измърсен. На масата до вратата намерих вестник и научих днешната дата, а като погледнах часовника, видях, че е почти осем часът. Дочух гласовете ви и тракането на чинии. Поколебах се — чувствувах се недобре и съвсем отпаднал. После долових аромата на добре приготвено месо и отворих вратата на трапезарията. Останалото знаете. Измих се, вечерях и сега ви разказвам историята.“