Хърбърт Уелс
Машината на времето (5) (извадки от романа)

XIV
Поглед в още по-далечното бъдеще

„Вече ви споменах за пристъпите на повръщане и замайването, които настъпват при пътуването във времето. Освен това този път не бях седнал както трябва на седалката, а странично и несигурно. Известно време се бях вкопчил в машината, докато тя вибрираше и се люшкаше, без изобщо да следя накъде се движех, и когато успях да погледна отново циферблатите, бях изумен, като разбрах къде се намирам. Един циферблат отбелязва дните, друг — хилядите, трети — милионите, а четвърти — милиардите дни. Сега, вместо да върна назад лостовете, аз ги бях придвижил така, че да отивам напред, и като погледнах, видях, че стрелката за хилядите дни се движи бързо като стрелката на секундарник отново към бъдещето.

Докато пътувах, във всичко, което ме заобикаляше, настъпваше някаква особена промяна. Пулсиращата сивота стана още по-тъмна, а сетне, въпреки че пътувах все още с невероятна скорост, мигновеното редуване на ден и нощ, което обикновено показваше забавяне на движението, се възобнови и ставаше все по-отчетливо. Отначало това много ме озадачи. Редуването на нощ и ден ставаше все по-бавно, също както и преминаването на слънцето от единия до другия край на небето, докато накрая те сякаш обхващаха цели векове. Над земята надвисна постоянен здрач, нарушаван само от някоя комета, просветваща на фона на притъмнялото небе. Огнената ивица, която бе показвала движението на слънцето, отдавна бе изчезнала: слънцето беше престанало да залязва то само се издигаше и снишаваше някъде на запад и ставаше все по-разлято и червено. От луната нямаше и следа. Звездите описваха все по-бавно своите кръгове и се бяха превърнали в бавно пълзящи светли точици.

Малко преди да спра, слънцето, червено и много голямо, замря неподвижно на хоризонта. Приличаше на огромен купол, отделящ слаба топлина, която на моменти съвсем изчезва. По едно време то припламна малко по-ярко, но скоро отново започна да тлее. От забавянето на слънчевия изгрев и залез заключих, че приливите и отливите са изчезнали. Земята беше неподвижна, извърната само с една страна към слънцето, също както луната в наши дни е обърната към земята. Тъй като добре помнех падането си презглава при предишното спиране, започнах постепенно да забавям движението. Стрелките се въртяха все по-бавно и по-бавно; стрелката за хилядите спря неподвижно, а тази за отделните дни вече не представляваше само неясна сянка върху циферблата. Машината забави ход и постепенно пред мен се появиха неясните очертания на пуст морски бряг.

Спрях съвсем плавно и останах седнал в машината, оглеждайки се наоколо. Небето вече не беше синьо. На североизток бе мастиленочерно и на неговия тъмен фон блестяха ясно и без да трепкат, бледи звезди. Над мен небето беше тъмно керемиденочервено и беззвездно, а на югоизток постепенно просветляваше, достигайки пламтящо червено и там, прерязан от хоризонта, се издигаше огромният купол на слънцето, алено и неподвижно. Скалите около мен имаха червеникав цвят и единствения признак на живот, който засега забелязвах, беше яркозелената растителност, която покриваше само югоизточната им страна. Това бе същият наситен зелен цвят на горския мъх и лишеите в пещерите, които подобно на тези растения тук растат в постоянен полумрак.

Машината се намираше на наклонен бряг. Морето се простираше на югозапад, където завършваше в ясно очертан ярък хоризонт на фона на бледо небе. Нямаше нито вълни, нито прибой, защото нямаше и следа от вятър. Само някакво едва забележимо издигане и спадане на водата, подобно на спокойно дишане показваше, че вечното море все още се движи и живее. На самия бряг, където водата понякога се разплискваше, имаше наслоен дебел пласт сол, която под зловещото небе изглеждаше розова.

Усещах някаква тежест в главата и забелязах, че дишам ускорено. Това напомни за единствения ми опит в алпинизма и благодарение на него заключих, че въздухът е много по-разреден от преди.

Някъде далече по пустия склон чух дрезгав писък и видях нещо, подобно на огромна пеперуда, което се спускаше и издигаше в небето и като описваше кръгове, изчезна зад някакви ниски хълмове. Звукът на гласа му беше толкова безрадостен, че потреперих и се наместих по-сигурно върху седалката. Оглеждайки се наоколо, забелязах, че онова, което бях помислил за червеникави скали, е съвсем наблизо и се движи бавно към мен. Тогава разбрах, че това в същност е някакво чудовищно ракоподобно създание. Представете си рак, голям колкото онази маса, който се придвижва на множество крака бавно и несигурно, люлеейки грамадните си щипци и пипала, а неподвижните очи от двете страни на блестящото му като от метал чело са вперени във вас. Гърбът му бе разяден и покрит с противни израстъци, а на места имаше зеленикави петна. Успях да забележа и много пипалца в сложно оформената му уста, които се движеха и опипваха.

Докато гледах как това зловещо видение пълзи към мен, почувствувах някакво гъделичкане по бузата, сякаш бе кацнала муха. Опитах се да я пропъдя с ръка, но след миг тя се върна и почти веднага друга се допря до ухото ми. Посегнах към нея и улових нещо подобно на нишка. То бързо се изтегли от ръката ми. Обхванат от страх, аз се обърнах и разбрах, че съм хванал пипалото на друг чудовищен рак, който се намираше точно зад мен. Злите му очи, издадени напред, се въртяха, устата му примляскваше жадно и неговите грамадни и грозни щипци, покрити със слуз от водорасли, бяха надвиснали над мен. В миг ръката ми хвана лоста и аз се озовах на един месец от тези чудовища. Намирах се обаче все още на този бряг и веднага щом спрях, отново ги забелязах. Десетки от тях пълзяха насам-натам в полумрака между листовидните наситенозелени мъхове.

Не мога да ви опиша усещането за ужасната пустота, надвиснала над света. Червеното небе на изток, тъмнината на север, соленото мъртво море, каменистият бряг, по който пълзяха тези отвратителни бавноподвижни чудовища, еднообразните отровнозелени лишеобразни растения, редкият въздух, който драскаше дробовете — всичко допълваше още повече това ужасяващо впечатление. Придвижих се с още едно столетие напред, но и там имаше същото червено слънце, дори още по-голямо и слабо, същото умиращо море и остър въздух, и същото множество от сухоземни ракообразни, които пълзяха между зелените лишеи и червеникавите скали. В западната част на небето забелязах извита бяла ивица като голяма нова луна.

Така продължих да пътувам, спирайки от време на време, на големи скокове от хиляди години и повече, притеглян от загадката за съдбата на Земята, като наблюдавах със странно замайване как на западния небосвод слънцето става все по-голямо и по-слабо мъждукащо, докато животът на старата планета бавно угасва. Най-накрая, може би след тридесет милиона години, червеникавият купол на слънцето вече покриваше почти една десета част от притъмнялото небе. Тогава спрях още веднъж, защото пълзящите пълчища от ракообразни бяха изчезнали и червеникавият бряг изглеждаше съвсем мъртъв, ако изключим някакви бледозелени лишеи и мъхове. На места брегът беше покрит с белезникави снежни петна. Почувствувах остър студ. Редки бели снежинки бавно падаха на земята. На североизток снегът блестеше под звездното сияние на мрачното небе и неравните хребети изглеждаха бледорозови. Бреговете на морето бяха изчезнали под ивица лед, а в него плаваха големи ледени блокове. Голямата част от соления океан обаче, целият кървавочервен под вечния залез, все още не бе замръзнал.

Огледах се да потърся някакви следи от живот. Някакво неопределено предчувствие все още ме задържаше на седалката. Не успях обаче да доловя никакво движение на земята, в небето или морето. Само зелената слуз върху скалите все още показваше, че животът не е изчезнал. В морето се бе появила ниска пясъчна ивица и водата се бе отдръпнала. Стори ми се, че някакъв черен предмет пляска покрай пясъка, но докато го наблюдавах, той беше неподвижен и реших, че очите ме мамят и че това е просто скала. Звездите бяха много светли и сякаш едва потрепваха.

Внезапно забелязах, че кръглите очертания на слънцето откъм запад започват да се променят и че в края му се е появила някаква пукнатина, някаква вдлъбнатина, която непрекъснато се увеличаваше. Може би за минута останах ужасен, гледайки този мрак, който пълзи и се спуска над деня, но после разбрах, че настъпва затъмнение. Или Луната или планетата Меркурий преминаваше пред слънчевия диск. Естествено, отначало реших, че това е Луната, но много неща ме карат да вярвам, че онова, което съм видял, е в същност някоя вътрешна планета, която преминава много близо до Земята.

Тъмнината настъпваше бързо. Поривите на студения източен вятър се усилиха и белите снежинки се сгъстиха. От морския бряг се дочуваше някакво шумолене и плясък на вълни. Освен тези звуци на безжизнената природа светът беше мълчалив. Мълчалив? Трудно е да се опише неговото абсолютно мълчание. Всички човешки звуци, блеенето на овце, песента на птици, жуженето на насекомите, движението, което съставлява фона на нашия живот — всичко това вече не съществуваше.

Мракът се сгъстяваше, падащите снежинки, които танцуваха пред очите ми, ставаха все по-многобройни. Студът се засилваше. Белите върхове на далечните хълмове бързо и един подир друг изчезваха в тъмнината. Бризът се засили и се превърна в стенещ вятър. Видях, че черната сянка в центъра на затъмнението се носи към мен. След миг не се виждаше нищо освен мъждукащите звезди. Наоколо бе непрогледен мрак. Небето беше абсолютно черно.

Обзе ме ужас от тази безкрайна тъмнина. Студът, който проникваше до костите ми, и болката при дишането станаха непоносими. Започнах да треперя. Обхвана ме непреодолимо гадене. После ръбът на слънцето като нажежен лък се появи на небето. Слязох от машината, за да се посъвзема. Чувствувах се замаян и неспособен за обратния път.

Докато стоях така, безпомощен и объркан, видях отново движещото се нещо в плитчината. Сега вече не се заблуждавах, това наистина бе движещо се тяло в червеникавите води — нещо кръгло, голямо колкото футболна топка или дори още по-голямо, и от него излизаха пипала. Изглеждаше черно на фона на кървавочервената вода и подскачаше несигурно. Почувствувах, че ми прилошава, но ужасът, че ще остана да лежа безпомощно сред този далечен и вледеняващ здрач, ми даде сили да се изкача на седалката.“