Кейт Куин
Господарката на Рим (26)

Глава двайсет и първа

Лепида

92 година след Христа

— Щом искаш вила в Тиволи, непременно си купи. — Маркус почти не вдигна очи от документите. — Каквато къща пожелаеш, стига аз да не съм в нея!

— Благодаря ти, скъпи!

Маркус можеше да е груб към мен, можеше да ме пронизва с твърдите си като мрамор очи, можеше да пуска хапливи забележки, докато ядяхме смокини за закуска в редките случаи, когато все още се срещахме вкъщи, но и двамата знаехме кой командва.

И така, вила в Тиволи! В Рим си имах собствена къща в най-модната част на хълма Палатин, център на всички най-изтънчени приеми в Рим и далеч от тихия дом на Маркус до Капитолийската библиотека, където живееше със Сабина, но през лятото модата изискваше нова свежа струя. Баие някога беше популярен град, но император Домициан имаше вила в Тиволи и сега никой от висшите кръгове не летуваше другаде. И така, аз получих своята вила с огромен кръгъл триклиниум и атриум с падащи на каскади цветя и с достатъчно бюстове на видните предци на Маркус, за да привличат внимание. Идеално за забавления! Можех да постегна мястото по време на траура ми тази пролет. Инкрустирани със сребро лектуси с розови копринени покривки, мозайки със сложни фигури, може би някои от онези еротични статуи, които изглеждат толкова предизвикателно. Един месец, за да сложа всичко в ред и да е напълно готово за летния сезон. Нямаше нужда да съм в траур повече от месец; татко едва ли би искал да си седя вкъщи, тънеща в скръб. Треската го беше повалила — досадно — точно когато започваше да се издига по стълбицата на общественото положение и вече не се срамувах заради него.

— Сабина, би ли престанала да ми се умилкваш като болно зайче? Прави нещо нормално! — Тя прекарваше с мен по седмица-две от време на време, заради хорското мнение. На Маркус това изобщо не му харесваше, но хората трябваше да ме виждат с дъщеря ми достатъчно често, от благоприличие. — Върви да получаваш гърчовете си някъде другаде — казах й аз и се отправих в носилката си със сини завеси към градската баня, където си взех парна процедура, разтриха ме с етерични масла и се потопих в последните слухове. Императрицата се беше захванала с благотворителност, убежище за всички пренебрегнати съпруги. Носеха се слухове, че племенницата на императора — Флавия Домицила, е християнка.

— Да, скъпа, една от онези гнусни хора риби!

Новата еротична поезия от Крит беше забранена в името на обществените морални норми, но срещу заплащане можеха да се намерят отделни копия. Главната весталка беше арестувана заради поквара — такъв скандал! — и беше осъдена да бъде погребана жива през следващите почивни дни, докато любовниците й щяха да бъдат бити до смърт с колове. Столите щяха да се носят по-къси, разкривайки целия глезен. Сивото беше на мода, а косата — сплетена на рибена кост със сребърна панделка.

— Да, това е, което носи любовницата на императора — Атина…

— Не харесвам сивото! Твърде просто е! — казах аз остро и се обърнах на една страна, за да ми сложат люлякова пудра.

„Атина“! Теа, тази обикновена малка уличница! Все още ми стоеше на пътя! Нахвърли се на императора още преди пепелта на Юлия да е изстинала! Все още властва до Домициан след повече от една година! Придворните на шега я наричат „господарката на Рим“, както някога наричаха Юлия. Моята робиня — господарка на Рим?!

Е, няма да остане такава задълго! С новата ми вила в Тиволи ще съм много по-близо до императора. Ще накарам Паулиний да подметне името ми, да ме ескортира на още императорски приеми. Да, това ще свърши работа. Въпреки всичко ще получа каквото искам!

Нима не успявам винаги?!

 

 

— Оставям на теб да разследваш весталките. — Императорът подаде на Паулиний пакет с пергаменти. — Ако главната весталка е била порочна, то може и последователките й да са такива. Порочността винаги идва отгоре.

— Ще се заема с това идната седмица. — Паулиний отдаде чест.

Императорът се усмихна.

— Кога ще те отуча от навика да ми отдаваш чест, момче?

— Никога. — Паулиний отново отдаде чест, усмихнат.

Императорът го отпрати с толерантен жест и кимна на обичайната армия от писари да се приближат.

— Лягай си, Паулиний. Минава полунощ. Вие, войниците, не трябва да работите до среднощ като императорите…

— И това е вярно. — Паулиний пъхна папката под мишница. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Все пак не отиде веднага да си легне. Може би на войниците не се налагаше да работят до среднощ, но на преторианските префекти — определено да. Трябваше да се подготвят списъците с дежурствата, да се подредят и подпишат документите, да се отговори на няколко писма… На много писма.

До два и половина през нощта Паулиний работи, като разтъркваше слепоочията си заради главоболието. Над купчината свитъци хвърли поглед към леглото си и тогава зърна смачкан свитък в края на писалището с познатия ъгловат почерк. Плъзна палеца си под печата. До префект Паулиний Август Норбан, всемогъщата дясна ръка на императора, беше написал Траян с темпераментните си редове, извиващи се в края нагоре.

Паулиний се усмихна и се облегна назад. Траян беше преместен от студените мочурливи гори на Дакия в по-горещия климат и по-разгорещените сражения в Иудея, където намръщените легионери, прогонените от армията войници и разгневените центуриони не му бяха попречили да си създаде впечатляваща репутация.

„Завиждай ми, пишеше Траян. Тук горе има много вино, изобилие от битки, хубави момичета и още по-хубави момчета, а тъй като бунтовете на хатите са потушени завинаги, ти си заседнал в Рим и премяташ списъци на писалището си. Добре ли се отнася с теб императорът, Бюрократе?“

Повече от добре. Императорът го товареше с работа, говореше му, шегуваше се, вярваше му: бог, господар, приятел. Бремето на една невероятно голяма щастлива случайност.

„Връщам се в Рим след няколко месеца и ще те завлека до Колизеума. От месеци не съм виждал добър гладиатор. Предполагам, че ще трябва да отдадем и заслуженото внимание на семейството ти. Разбрах, че баща ти ми се пада някакъв братовчед по майчина линия. Всички са добре, надявам се?“

Мисълта на Паулиний зацикли на едно място. Е? Не, той не смяташе, че който и да е от семейството му беше добре. Сабина изглеждаше тъжна като болно кученце. Баща му беше мил — неизменно деликатен, неизменно любезен, никога укорителен. Мрази ме, искаше да изкрещи Паулиний. Просто ме мрази! Но вместо това, разбира се:

— Добре ли върви службата?

— Да.

— Императорът има много високо мнение за теб.

— Да, ами… да.

— Не изглеждаш добре. Имаш кръгове под очите.

И следи от нокти по гърба, и ухапване на рамото, и болка в стомаха — всичките от жена ти — мрази ме, о богове, просто ме мрази!…

Но погледът бе сконфузен и загрижен. По-лесно беше да не се изправя срещу него. Сега той почти не се прибираше у дома; веднъж или два пъти в месеца само защото така бе редно.

— Тази хубава малка кравичка Полиа — беше казала с отвращение Диана, лелята на Паулиний. — Не й стига, че си е вкопчила ноктите в теб. Сега те откъсва и от семейството!

— Ти знаеш?! — Паулиний беше ужасен.

Леля му Диана живееше в провинцията с конете си и не обръщаше внимание на слуховете. Щом тя знаеше…

— Паулиний, всички знаят. Само кажи и ще прегазя кучката с каляската си!

Отново Траян:

„Още си нямаш жена? Мислех си, че сантиментален глупак като теб ще бъде лесна плячка. Без съмнение, жените не оставят на мира дясната ръка на императора…“

— Къде си тръгнал, Паулиний?

Гласът на Лепида прониза, както винаги, мозъка му и се заби в стомаха му така, че собственото му тяло го предаде, докато душата му стенеше. Тя нямаше много време за него, с приемите, гощавките и другите си любовници. Но веднъж на няколко седмици му изпращаше съобщение: „Довечера“. Той го гледаше в продължение на цял ден и се заричаше, че няма да отиде, но накрая краката му сами го дотътряха до вратата й.

Не, нямаше други жени. Лепида беше влязла под кожата му като кукичка за риболов.

— И аз срещнах такъв човек — му беше казала Теа миналото лято. — И никога не го забравих.

Никога. „Никога“ беше много дълго време.

Но времето си беше време, а то можеше да се запълни с различни занимания. Паулиний затвори прозореца си пред красивата пролетна нощ и кошмарите й и посегна за празен свитък. „До главнокомандващия Марк Улпий Траян, Иудея“, драсна той набързо. „Тук, в Рим, всичко върви добре…“

 

 

„И така, — написа Маркус — заключението на автора на този текст е, че единственото възможно решение за просъществуването на Империята, Сената и Народа на Рим е системата на «приемни императори».“

Остави перото и се отпусна назад, докато масажираше палеца с другата си ръка. Беше късно; повечето хора в къщата спяха — той беше писал в продължение на цели три часа.

— И за какво? — каза той на висок глас, лениво.

Императорът му беше забранил да публикува вече трактати с умозаключения.

— Политическите размисли окуражават свободното мислене сред масите! — Черните очи се бяха втренчили хладно в него. — Това предупреждение дължиш на уважението ми към сина ти, но следващия път, когато публикуваш съвет за това как трябва да бъде ръководена империята ми, ще се сблъскаш лице в лице с моето неодобрение.

Край.

Маркус събра завършените документи и ги прибра в чекмеджето на писалището си. Можеш да ми забраниш да публикувам, Господарю и Бог наш, но не и да пиша. Нито да мисля. Дори и един бог не може да направи това.

— Татко?

Погледна нагоре към малката, загърната в бяла роба фигурка на вратата.

— Трябва да си в леглото, Вибия Сабина!

— Не можах да заспя. — Тя направи плаха крачка в кабинета. — Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Веднага прекоси стаята тичешком и се покачи в скута му — осемгодишна, но дребна за годините си. Твърде дребна. Всичко около нея му напомняше за птичка: крехките кости, източеното личице, спускащата се по гърба й пухкава коса. Той заглади кичур коса зад ухото й и усети твърде ускорения пулс на слепоочието й.

— Пак си имала пристъп?

Тя сви рамене. Беше много горда, тази неговата дъщеря, дори и по отношение на него самия, мразеше да признава, когато грешните връзки в мозъка й се задвижваха и я поваляха в гърчове.

— Пиеш ли си лекарството?

— То не действа, татко.

— Тогава ще отидем при друг лекар.

— Той ще ми каже да пия гладиаторска кръв. Нали се предполага, че това помага срещу епилепсия. Помниш ли онова момче, Викс, което ми каза…

— Живеем във века на просветлението и аз няма да позволя да пиеш гладиаторска кръв. Сигурен съм, че е ужасна на вкус!

— Не искам да ходя повече по лекари, татко!

Той погали косата й.

— Ще го обсъдим по-късно в такъв случай…

— Обичам те!

Тя затвори очи с пълно доверие в него и той усети как го пронизва чувство за вина. Аз не го заслужавам, Сабина. Не съм добър баща за теб, нито за Паулиний.

Нямаше нищо от Лепида у дъщеря му, но имаше нещо, което му напомняше за Паулиний: свенливият, но прям поглед може би. Паулиний, който се отбиваше да го види веднъж на всеки няколко месеца и потръпваше, точно както Сабина, всеки път, когато се споменеше името на Лепида. Маркус държеше Сабина настрана от влиянието на майка й, доколкото му беше възможно, но той вече се беше провалил с Паулиний. Какво ли би направил неговият дядо император? Какво би направил един порядъчен човек за децата си?

Да ги гледа как чезнат бавно, или да ги унищожи с един удар?

Той прокара пръст по друг документ, пъхнат назад в чекмеджето му — дълъг списък, прилежно написан със собствения му почерк, наречен „Доказателства“. В този свитък достатъчно роби бяха дали показания, със страх бяха потвърдили провиненията на Лепида през годините. Но свидетелските показания на робите вероятно нямаше да са достатъчни — всеки съд знаеше, че робите могат да бъдат сплашени от жесток господар.

— Бивши любовници… — разсъждаваше той на глас.

Лепида вероятно имаше и такива, които бяха достатъчно ядосани на нея, че да говорят. Или някои с неотложни дългове… Ако можеше да откупи тайните им, още по-добре. Той отново прокара пръст по пергамента.

Аз съм внук на Август. Няма цял живот да нося на гърба си тази зла усойница.

Чакай, казваше един друг глас — гласът на лукавия му предтеча император. Не още.

Тиволи

— Е, Стефанус? — Флавия Домицила дойде през влажната зелена градина с шал, наметнат на раменете, с коса, блестяща на оранжевата светлина на залеза.

Ариус се поклони.

— Да докладвам за северните лозя, домина. Последните слани унищожиха част от гроздето, а и има нещо по лозята — нещо черно.

— Жалко — въздъхна тя. — Тези лозя дават много хубаво вино през добри години. Ще накарам Урбиний да ги погледне.

— Аз ще се погрижа — каза Ариус упорито.

Беше установил, че градинарството му харесва. Все още то не го харесваше, но той вярваше, че ще намери начин…

— Дотук с виното ми. — Флавия явно не споделяше вярата му, но се усмихна. — Как си се променил, Варварино!

Той прокара ръка по косата си, боядисана със сок от орехи. Беше си пуснал и къса брадичка, а гладиаторската татуировка изгорена. Единствената връзка между Ариус Варварина и градинаря беше малкото трикрако куче, което с привързаност го следваше по петите, накуцвайки. Изглежда, никой от другите роби не го беше разпознал, а в колибата си зад лозята той успяваше да стои настрана от останалите в домакинството.

— Колкото и удоволствие да ти доставя да ми съсипваш лозята — казваше Флавия, — не си длъжен да стоиш тук. Аз бях убедена, че ще искаш да продължиш нататък. Вече мина повече от година.

Той сви рамене.

— Нямам нищо против да остана.

Негова собствена колиба вместо заключена килия, влажна кадифена земя под краката вместо кървав пясък, песни на птици вместо жадни за кръв аплодисменти — това място предлагаше пълно блаженство!

— Можеш да си отидеш у дома, нали разбираш — казваше му Флавия. — Обратно в Британия, ако искаш. Мога да го уредя.

— Знам. Но не е правилно. Не още…

Той не бе сигурен, че Британия все още е дом за него. Някога си мечтаеше да се върне, но тогава имаше Теа. Сега може би колиба сред лозята в покрайнините на Тиволи беше достатъчен дом за него. Или може би бе живял твърде дълго като роб, за да може самостоятелно да взима решения за бъдещето си.

— Още не съм приключил тук — каза най-сетне.

— Какво още чакаш?

— Не знам. — Той подуши въздуха и изпита леко неудобство. — Боговете ще ми дадат знак, може би…

Дотогава дните сред виещите се лозя и нощите пред огъня, заедно с кучето му, му се струваха достатъчно хубави.

— Ти си странен — каза Флавия. — Ако няма да ни напускаш, сама ще отида да нагледам лозята. Ще прекарам тук цялата година, вместо да се връщам в Рим. Рим няма нужда от мен.

— Ами императорът?

— И той също — отвърна тя спокойно. — Нервен е, струва ми се, тъй като войните в Германия приключиха, а той винаги е предпочитал военния живот. Но какво да се прави…

— Аз ще потеглям, домина — Поклони се и извика кучето.

— Лека нощ!