Иво Андрич
Мостът на Дрина (9)

IX

Около седемдесет години след Карагеоргевия бунт в Сърбия пак почна война и границата веднага отговори с въстание. Пак пламнаха и турски, и сръбски къщи по височините, в Жлеб, Гостиля, Црънча и Велетово. За пръв път след толкова години на капията пак осъмнаха отсечените глави на погубени сърби. Това бяха мършави, ниско остригани селски глави със сплескани тилове, костеливи лица и дълги мустаци; сякаш бяха същите от преди седемдесет години. Но това не трая дълго. Щом войната между Сърбия и Турция завърши, хората се успокоиха. Наистина това бе привидно спокойствие, под което се криеха много страхове, тревожни слухове и угрижено шепнене. Все по-определено и все по-открито се говореше за влизане на австрийски войски в Босна. В началото на лятото на 1878 година през градчето минаха части от редовната турска войска на път от Сараево за Прибой. Залегна убеждението, че султанът предава Босна без отпор. Няколко семейства се приготвиха за изселване в Санджака; между тях имаше и такива, които преди тринадесет години се бяха изселили от Ужице, защото не искаха да живеят под сръбска власт, а сега отново се готвеха да бягат от друго, ново християнско господство. Но повечето хора останаха да чакат събитията в мъчително недоумение и привидно равнодушие.

В началото на месец юли дойде плевалският мюфтия с малко хора, но с твърдото решение да организира в Босна съпротива срещу австрийците. Сериозен рус човек, външно спокоен, но с пламенна природа, той седеше на капията, гдето в хубавия летен ден бе повикал турските първенци от градчето, и искаше да ги въодушеви за борба против австрийците. Уверяваше ги, че въпреки официалните нареждания голяма част от редовната войска заедно с народа ще даде отпор на новия завоевател и призоваваше веднага да се присъединят към него всички млади хора, както и да му изпращат храна в Сараево. Мюфтията знаеше, че вишеградчани никога не са се ползували със славата на въодушевени бойци и че предпочитат лудо да живеят, вместо лудо да гинат, но все пак го изненада студенината и въздържаността, на които се натъкна. Тъй като не можеше повече да се бави, мюфтията ги заплаши с хорски съд и божи гняв и остави своя помощник Осман ефенди Караманлията да убеждава по-нататък вишеградските турци в нуждата от тяхното участие в това всеобщо вдигане на бой.

Още през време на разговорите с мюфтията най-голям отпор даваше Али ходжа Мютевелич. Неговото семейство е едно от най-старите и най-видните в градчето. Никога не са изпъквали с голямо богатство, а с почтеност и откровеност. Винаги са били известни като твърдоглави хора, но недостъпни за подкуп, страх, ласкателство или каквито и да е други низки съображения и подбуди. Повече от двеста години най-старият член на семейството бе мютевелия, пазач и управител на Мехмедпашовия вакъф в градчето. Той се грижеше за прочутия Каменен хан при моста. Видяхме как след загубата на Маджарско Каменният хан изгуби приходите, от които се издържаше, и как по стечение на обстоятелствата стана развалина, а от везировото дарение остана само мостът като обществено благо, което не иска нарочно издържане и не носи приходи. Остана им и фамилното име Мютевеличи като горд спомен за службата, която толкова години честно изпълняваха. Наистина службата престана още по времето, когато Дауд ходжа бе победен в борбата да задържи Каменния хан, но остана гордостта и с нея вроденият навик, те, Мютевеличите, единствени сред всички останали да се смятат призвани да се грижат за моста, като по такъв начин са отговорни за неговата съдба, защото мостът поне като строеж бе съставна част от оня голям и хубав вакъф, който те управляваха и който така тъжно пресъхна и пропадна. Имаше още един от старо време утвърден в тяхното семейство обичай: от всяко поколение поне един Мютевелич завършва училище и става улем. Сега такъв бе Али ходжа. Иначе бяха доста изтънели и по брой, и по богатство. Останали им бяха малцина изполичари и един дюкян, който те от едно време държаха в чаршията на най-хубавото място — на самата пиаца, до моста. Двамата по-големи братя на Али ходжа бяха загинали във войните — единият в Русия, а другият в Черна гора.

Али ходжа е още млад човек, жив, засмян и пълнокръвен. Като истински Мютевелич, той всякога, за всяко нещо има свое собствено мнение, упорито го брани и твърдоглаво стои на него. Поради своя избухлив нрав и самостоятелност в мисленето той често влиза в разногласие с местните улеми и старейшините. Има титла и чин на ходжа, но нито изпълнява някаква длъжност, нито пък има приходи от своето звание. За да бъде по-независим, сам гледа дюкяна, който му е оставил баща му.

Както повечето вишеградски мюсюлмани, Али ходжа също бе против въоръжената съпротива. В неговия случай не можеше да става и дума за малодушие или верско безразличие. Също както мюфтията или както който и да било от въстаниците, той мразеше чуждата християнска сила, която идваше, и всичко, което тя можеше да донесе. Но като виждаше, че султанът наистина е изоставил Босна на швабите и като познаваше своите съграждани, той бе противник на неорганизираната народна съпротива, която може да докара само поражение и да направи нещастието по-голямо. А щом веднъж това убеждение заседна в главата му, той открито го изповяда и остро го защити. Той и този път поставяше неудобни въпроси и правеше остроумни бележки, които много объркваха мюфтията. И така неволно поддържаше между вишеградчани, които и без това не бяха бързи на бой, нито твърде готови за жертви, дух на открита съпротива против военнолюбивите намерения на мюфтията.

Когато Осман ефенди Караманлията остана да продължи разговорите с вишеградчани, против него се опълчи Али ходжа. А ония неколцина бейове и аги, които дъвчеха думите и мереха изразите си, като в действителност бяха напълно съгласни с Али ходжа, оставяха искрения и сприхав ходжа да решава и да се сблъсква с Караманлията.

По-първите вишеградски турци седяха привечер на капията с подвити крака, наредени в кръг, всички по старшинство. Между тях беше Осман ефенди, висок, слаб, бледен човек. Всеки мускул на лицето му бе неестествено опънат, очите трескави, а челото и бузите покрити с белези като у припадничав. Срещу него стоеше руменият, дребничък, самоуверен и пъргав Али ходжа и със своя писклив глас задаваше все нови въпроси. Кои са силите? Къде отиват? С какви средства? Как? Каква е целта? Какво ще стане в случай на неуспех? Хладнокръвната, почти злорада дребнавост, с която ходжата разглеждаше това нещо, прикриваше само неговата загриженост и горчивина от християнското надмощие и очевидното турско безсилие и обърканост. Но екзалтираният и мрачен Осман ефенди не бе човек, който може да забележи и разбере такива неща. Груба и неуравновесена природа, фанатик с болни нерви, той бързо губеше търпение и самообладание и вземаше всеки признак за съмнение и колебание като дело на самия шваба. Този ходжа го дразнеше и той му отговаряше със сдържан гняв, само с общи изрази и големи думи. Отива се, където трябва и с онова, с което може. Главното е врагът да не се допусне в земята без бой, а който много пита, разваля работата и помага на неприятеля. Накрая, съвсем ядосан, отговаряше с едва прикрито презрение на всеки въпрос на ходжата: „Дойде време да се гине“; „Искаме да сложим глави“; „Ще загинем всички до един“.

— Значи, така — прекъсваше ходжата думите му, — а аз мислех, че искате да изгоните швабата от Босна и затова ни събирате. Ако е да се гине, ние, ефенди, знаем да гинем и без тебе. Нищо по-лесно от това да се гине.

— Та аз виждам, че на тебе не ти се гине — прекъсваше го грубо Караманлията.

— А пък аз виждам, че на тебе ти се гине — отговаряше остро ходжата, — само не зная защо търсиш другари за тая кьорава работа.

Тук разговорът изби на проста кавга, в която Осман ефенди нарече Али ходжа влах и предател, един от ония изменници, чиито глави трябва като влашките да се скапят на тая капия, а ходжата продължаваше безстрашно да цепи косъма на четири и упорито да търси причини и доказателства, сякаш не чуваше заплахите и обидите.

Наистина трудно можеха да се намерят двама по-лошо преговарящи и по-несъгласни хора. От тях не можеше да се очаква друго, освен да увеличат общата бъркотия и да предизвикат още едно стълкновение. Това беше жалко, но не можеше да се промени, защото в моменти на обществени сътресения и големи, неминуеми промени обикновено начело излизат тъкмо такива хора, нездрави и неподходящи, и водят нещата наопаки и по криви пътища. Това е и един от признаците на обърканите времена.

Все пак тая безполезна кавга бе добре дошла за бейовете и агите, защото така въпросът за тяхното участие във въстанието остана нерешен и те не трябваше направо да се изказват. Разтреперан от гняв и заплашвайки високо, на другия ден Осман ефенди замина с няколко свои хора при мюфтията в Сараево.

Новините, които идваха през тоя месец, все повече засилваха сред агите и бейовете опортюнистичното мнение, че е по-добре да пазят своя град и къщите си. В средата на август австрийците влязоха в Сараево. Малко по-късно стана нещастната битка при Гласинац. Това бе същевременно и краят на всяка съпротива. По стръмния път от Леска, през Околища, почнаха да се спускат към градчето остатъци от разбитите турски отреди. Бяха размесени войници от редовния аскер, който въпреки султанската заповед продължи по свой почин съпротивата, и местни въстаници. Войниците само търсеха хляб и вода и питаха къде е пътят за Увац, а въстаниците бяха огорчени и бойки хора, които пораженията не бяха сломили. Почернели, прашни и одърпани, те гневно отговаряха на въпросите на невойнствените вишеградски турци и се готвеха да копаят окопи и да защищават прелаза през моста на Дрина.

Тогава пак излезе напред Али ходжа; без да държи сметка, той неуморно доказваше, че градчето не може да се защищава и че защитата е безсмислена, когато „швабата е остригал вече Босна от единия до другия край“. Въстаниците също виждаха това, но не искаха да го признаят, защото ги дразнеха и предизвикваха тия чисто облечени и добре нахранени хора, които бяха запазили своите къщи и имоти, държейки се мъдро и страхливо далеч от бунтове и бой. Тогава довтаса и същият оня Осман ефенди Караманлията като луд, още по-блед и по-слаб, по-военнолюбив и припрян. Той бе един от ония хора, за които няма неуспех. Говореше за отпор, на всяко място и на всяка цена, и непрестанно за нуждата да се гине. Пред неговото бясно усърдие всички отстъпваха и се съгласяваха, но не и Али ходжа. Той доказваше на дръзкия Осман ефенди, без следа от злорадство — хладнокръвно и открито, че с въстанието е станало онова, което той бе предрекъл на тая капия преди един месец. Препоръчваше му колкото може по-скоро да тръгне с хората си за Плевле и да не прави нещастието по-голямо. Сега ходжата беше по-малко дързък, някак болезнено и нежно внимателен към Караманлията, като към болен. Защото в себе си, под цялата си външна подвижност, той бе силно потресен от нещастното, което идваше. Беше нещастен и огорчен, както може да бъде само правоверният мюсюлманин, който вижда как неумолимо наближава чужда сила, срещу която не може дълго да се опази древният ислямски ред. От неговите думи, въпреки волята му, бликаше тази потисната мъка.

На всички Караманлиеви обиди отговаряше почти тъжно:

— Мислиш ли ти, ефенди, че на мене ми е лесно жив да чакам да видя швабата на своето? Като че ние не виждаме какво ни се готви и какви времена идват? Знаем къде ни боли и какво губим; добре знаем. Ако с трябвало това да ни обясняваш, не е било нужно втори път да идваш, пък дори и да мърдаш от Плевле. Защото, както виждам, тия сметки ти не ги разбираш. Ако ги знаеше, не би правил това, което си направил, нито би говорил онова, което говориш. По-тежка е тая мъка, ефенди мой, отколкото ти си мислиш; и аз не зная лек за нея, но знам, че не е това, което ти ни съветваш.

Но Осман ефенди бе глух за всичко, което не задоволяваше неговата дълбока и искрена страст за съпротива, и мразеше тоя ходжа, колкото и швабата, против когото бе въстанал. Така винаги в близост с по-силен неприятел и пред по-големи поражения се явяват във всяко обречено общество братоубийствени омрази и междуособни спорове. Тъй като не намираше вече нови изрази, той постоянно наричаше Али ходжа издайник, препоръчваше му иронично да се покръсти, преди да пристигнат швабите.

— Нито моите деди са се покръствали, нито аз ще направя това. Аз, ефенди, нито искам с швабата да се покръствам, нито с будалата да ходя на война — отговаряше кротко ходжата.

Всички видни вишеградски турци мислеха като Али ходжа, но смятаха, че не е разумно да го казват, поне не така остро и открито. Те се бояха от австрийците, които идваха, но и от Караманлията, който със своя отред бе завладял градчето. Затова се затваряха в къщи или се криеха в имотите си отвън града, а когато не можеха да избягнат срещата с Караманлията и неговите хора, шареха с очи и лицемереха, като търсеха най-удобния повод и най-сигурния път да се измъкнат.

На високото равнище пред развалините на керван-сарая Караманлията държеше непрекъснат сбор от утро до мрак. По цял ден тук се движеше пъстра тълпа: хора на Караманлията, случайни гости, ония, които идваха да молят за нещо новия господар на градчето, и минувачи, които въстаниците малко нещо отбиваха от пътя, за да чуят техния старейшина. А Караманлията непрекъснато говореше. И когато се обръщаше към отделни хора, викаше, сякаш говори на стотици. Беше още по-блед, въртеше очите си, бялото на които беше още повече пожълтяло, а в ъглите на устата му се събираше бяла пяна. Някой от гражданите му бе разказал мюсюлманското народно вярване за шах Турхания, който някога отдавна погинал тук, като бранел от гяурска войска брода на Дрина, и сега почива в своя гроб на другия бряг, точно над моста, но несъмнено ще стане в момента, когато първият гяурски войник стъпи на моста. Той веднага страстно и конвулсивно се залови за тая легенда и я повтаряше пред хората като неочаквана и действителна помощ.

— Братя, тоя мост е везиров хаир. Писано е, че през него няма път за гяурска сила. Браним го не само ние, а и оня „добрият“, дето пушка не го бие и сабя не го сече. Когато връхлети душманин, той ще излезе от гроба си, ще застане на моста и ще разпери ръце, а швабите, като го видят, колената им ще се пресекат, сърцето им ще спре изведнъж и не ще могат дори да побягнат от страх. Братя турци, не се пръскайте, а всички заедно с мене на моста!

Така викаше Караманлията пред събраните хора. Неподвижен, в черен извехтял минтан, разперил ръце, за да покаже как ще стои „добрият“, той приличаше на висок, черен, тънък кръст с чалма на върха.

Вишеградските турци знаеха всичко това, и то по-добре от Караманлията, защото всеки от тях толкова пъти в своето детинство бе слушал и разказвал тая легенда, но нямаха никакво желание да смесват живота с приказките и да разчитат на помощта на мъртвите там, гдето никой от живите не може да помогне. Али ходжа, който не се отдалечаваше от своя дюкян, но комуто хората казваха всичко, което се говореше и ставаше пред Каменния хан, само тъжно и със съжаление махна с ръка:

— Знаех, че тоя будала няма да остави на мира нито живите, нито мъртвите. Аллах селямет олсун!^[1]

А Караманлията, безсилен против действителния неприятел, насочваше целия си гняв към Али ходжа. Заплашваше го, викаше и се кълнеше, че преди да бъде принуден да напусне градчето, ще прикове упорития ходжа на капията като язовец, та така да посрещне швабите, против които не иска да се бие и не позволява и на другите да направят това.

Цялата тази препирня прекъснаха австрийците, които се появиха по склоновете на Леска. Тогава се видя, че градчето наистина не може да се брани. Караманлията последен напусна града, като остави на високото равнище пред керван-сарая двата железни топа, които дотогава мъкнеше. Но преди да отстъпи, изпълни своята закана. Заповяда на своя сеизин, иначе ковач по занятие, човек с гигантски ръст и птичи мозък, да върже Али ходжа и така вързан да го прикове за дясното ухо на оная дъбова греда, която бе останала от някогашния чардак, зажлебена между двете каменни стъпала на капията.

В общата бъркотия и суматоха, която цареше на пиацата и край моста, всички чуха тая високо обявена заповед, но никой и не помисли, че ще трябва да се изпълнява, и то така, както бе изречена. Какво ли не се говори и какви ли не големи думи и гръмки псувни се чуват при подобни обстоятелства? Така беше и с това. Най-напред изглеждаше съвсем невероятно. Повече като заплаха, като ругатня; нещо такова. И Али ходжа не вземаше работата много сериозно. И самият ковач, комуто бе заповядано да изпълни заповедта и който бе зает със затъкването на топовете, сякаш се колебаеше и размисляше. Но мисълта, че ходжата трябва да се прикове на капията, бе подхвърлена, и сега в главите на тия уплашени и огорчени хора се отмерваха изгледите и възможностите за изпълнението или неизпълнението на такова злодеяние. Ще стане — няма да стане! Най-напред за повечето работата изглеждаше каквато си е, безсмислена, грозна и невъзможна. Но в тия мигове на обща тревога трябваше нещо да се направи, нещо голямо, необикновено, а само това можеше да се направи! Няма да стане — ще стане! Тая възможност все повече се сгъстяваше и ставаше с всяка минута и с всяко движение по-вероятна и по-естествена. Защо да не стане? Двама вече държат ходжата, който и не се брани твърде. Връзват му ръцете отзад. Всичко това е още толкова далеч от тъй страшната и безумна действителност. Но и все по-близо до нея. Ковачът сякаш изведнъж се засрами от своята слабост и нерешителност и измъкна отнякъде чука, с който до преди малко затъкваше топовете. При мисълта, че швабата е, кажи-речи, тук, на половин час път от града, ковачът намери решителност наистина да изведе работата докрай. А от същата мъчителна мисъл и ходжата черпеше своето упорито равнодушие към всичко, дори и към незаслуженото, безумно и срамно наказание, на което го подлагаха.

И така за няколко минути стана онова, което във всеки отделен миг изглеждаше невъзможно и невероятно. Нямаше човек, който би го сметнал за добро и възможно, и въпреки това всеки допринесе по малко, за да се намери ходжата на моста, прикован с дясното си ухо за единствената дървена греда, която се намираше на капията. И когато всички се разбягаха пред швабата, който се спускаше към градчето, ходжата остана в това чудно, нетърпимо и смешно положение, осъден да клечи неподвижно, защото всяко, дори и най-малкото движение му причиняваше болка и заплашваше да разкъса ухото, което му изглеждаше натежало и голямо като планина. Викаше, но нямаше кой да го чуе и освободи от това мъчително положение, защото всичко живо се бе изпокрило по къщите или бе избягало по селата от страх, колкото от швабите, които идваха, толкова и от въстаниците, които отстъпваха. Градът изглеждаше мъртъв, а мостът пуст, сякаш смъртта бе измела всичко по него. Няма нито живи, нито мъртви да го бранят, само на капията клечи неподвижен Али ходжа с глава, прилепена до дирека, като стене от болка и измисля и в това положение нови доказателства против Караманлията.

Австрийците наближаваха бавно. Техният авангард съгледа от другия бряг двата топа пред керван-сарая до моста и веднага спря да дочака своите планински оръдия. Около пладне те изстреляха от една горичка няколко снаряда върху изоставения керван-сарай, които повредиха и без това разрушения хан и разбиха необикновено фините решетки на прозорците, изрязани от цяло парче мек камък. Едва като улучиха и обърнаха двата турски топа и разбраха, че са изоставени и никой не отговаря, швабите преустановиха стрелбата и почнаха предпазливо да се приближават към моста и градчето. На капията нахълтаха с бавна крачка и пушки за стрелба маджарски хонведи. Спряха в недоумение пред свития ходжа, който от страх пред снарядите, дето съскаха и тътнеха над главата му, за миг бе забравил болката от прикованото ухо. Когато видя измачканите войници с насочени пушки, той взе да охка болезнено и провлечено, защото смяташе, че това е език, който всеки може да разбере. Това го спаси от хонведите да не стрелят. Докато едни продължиха да напредват крачка по крачка през моста, други останаха при него, като го оглеждаха отблизо и не можеха да разберат какво става. Чак когато дойде един санитар, намериха клещи, внимателно измъкнаха гвоздея, един от ония, с които се подковават конете, и освободиха Али ходжа. Толкова бе вдървен и уморен, че примря на каменните стъпала, като непрекъснато стенеше и охкаше. Санитарят намаза раненото му ухо с някаква течност, която го пареше. През сълзи, като в необикновен сън, ходжата видя на лявата ръка на войника широка бяла лента и на нея голям правилен кръст от червено платно. Само в треска човек може да види такива гадни и страшни съновидения. Тоя кръст плуваше и подскачаше в сълзите му и като грамаден призрак закриваше целия хоризонт. След това войникът превърза раната и над превръзката нахлузи ахмедията му. Така със завързана глава, съвсем смазан в кръста, ходжата се вдигна и остана няколко мига наведен над каменната ограда на моста. Мъчно се овладяваше и успокояваше. Срещу него, на другата страна на капията, на камъка под самия турски надпис, един войник лепеше широка бяла хартия. Въпреки че главата му бучеше от болки, ходжата не можа да овладее своето вродено любопитство и да не погледне белия плакат. Това бе възванието на генерал Филипович на сръбски и турски език, отправено към населението на Босна и Херцеговина по случай влизането на австрийските войски в Босна. Като замижаваше с дясното око, ходжата сричаше турския текст, и то само ония изречения, които бяха напечатани с по-дебели букви:

„ЖИТЕЛИ НА БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА!

 

Войската на Императора Австрийски и Краля Унгарски премина границите на вашата земя. Тя не идва като неприятел да завземе земята със сила. Тя идва като приятел да постави край на безредията, които от години обезпокояват не само Босна и Херцеговина, но и пограничните области на Австро-Унгария.“

---------------

„Императорът и Кралят не можеше повече да гледа как насилието и безредието владеят близо до неговите провинции, как бедата и неволята чукат на границите на неговите земи.

Той обърна внимание на европейските държави върху вашето положение и на конгреса на народите единодушно бе решено, че Австро-Унгария трябва да ви върне мира и благосъстоянието, които отдавна сте изгубили.

Негово Величество Султанът, който от сърце желае вашето добро, се чувствува подтикнат да ви повери на защитата на своя могъщ приятел Императора и Краля.“

---------------

„Императорът и Кралят заповядва всички синове на тая земя да бъдат равни пред закона, да бъдат защитени животът, вярата и собствеността на всички.“

---------------

„Жители на Босна и Херцеговина! Встъпете с доверие под защитата на славните знамена на Австро-Унгария. Посрещнете нашите войници като приятели, покорявайте се на властите, върнете се към своята работа, плодовете на вашия труд ще бъдат защитени.“

Ходжата четеше на пресекулки, изречение по изречение, не разбираше всяка дума, но всяка му причиняваше болка; и то някаква особена болка, напълно различна от болките, които усещаше в раненото ухо, в главата и кръста. Едва сега, от тия думи, от „императорските думи“, изведнъж му стана ясно, че е свършено с него, с всичките му близки и с всичко, което е тяхно, свършено веднъж завинаги, но по някакъв чуден начин: очите гледат, устата говори, човек търпи, но живот, истински живот вече няма. Чужд цар е поставил ръка върху тях и чужда вяра ги е завладяла. Това става ясно от тия големи думи и неясни поръчения и още по-ясно от оловната болка в гърдите, по-люта и по-тежка от всяка човешка болка, която може да се помисли. И хиляди такива будали като оня Осман Караманлията не могат да помогнат или да променят нещо. (Така все още се препираше в себе си ходжата.) „Ще загинем всички! Да загинем!“ Какво струва този вой, когато, ето, дойде такова време и човек пропада така, че не може да загине, нито да живее, а гние като дирек в земята и е на всички, но не и свой. Това е истинското и голямо нещастие, което разни караманлиевци не виждат и не разбират и със своето неразбиране правят само още по-тежко и по-срамно.

С тия мисли Али ходжа бавно върви по моста. И не забелязва, че го придружава санитарният войник. Не го боли толкова ухото, колкото онова оловно и горчиво гюлле, което изведнъж, след прочитането на „царските думи“ бе легнало в гърдите му. Бавно върви, а му се струва, че никога вече няма да мине на другия бряг, че тоя мост, който е гордост за градчето и в най-тясна връзка с неговото семейство, на който е отрасъл и до който прекарва живота си, изведнъж е бил разрушен в средата, там, на капията; че тая бяла, широка хартия на швабския позив го е пресякла наполовина като безгласна експлозия и че тук зее пропаст; че още стоят отделни стълбове вляво и вдясно от тоя прорез, но преход няма, защото мостът вече не свързва двата бряга и всеки трябва да остане довеки на тая страна, на която се е намерил в тоя миг.

Бавно върви Али ходжа със своите трескави представи и се влачи като тежко ранен, а очите му непрестанно се пълнят със сълзи. Върви нерешително, сякаш е болен просяк, който за пръв път минава по моста и навлиза в чужд, непознат град. Сепнаха го гласове. Край него минаваха някакви войници. Между тях пак видя дебелото и добродушно, насмешливо лице на оня с червения кръст на ръката, който го бе отковал. Като продължаваше да се усмихва, войникът сочеше неговата превръзка и го питаше нещо на неразбираем език. Ходжата помисли, че му предлага още някаква помощ и веднага се изпъчи и намръщи:

— Мога аз, мога. Никой не ми трябва.

И с по-живи, по-решителни крачки се запъти към къщи.