Александър Ничев
Бележки (1) (към „Трагедии“ на Есхил)

За изданието

Този пълен превод на Софокъл се появи за първи път през 1956 г. Издаден бе от Българската академия на науките. Негови редактори бяха акад. Николай Лилиев и проф. Руска Гандева. Той бе отличен с награда от Съюза на българските писатели.

Предлаганото второ издание е подобрено.^[1]

Тук, както и в първото издание, редът на трагедиите е съобразен не с хронологията им, а с принадлежността им към един или друг цикъл от сказания. Така се обединяват сюжетно близки трагедии. Трагедиите от Тиванския цикъл, макар че не образуват трилогия, са разположени една след друга. Като се взема за основа последователността на събитията в тях, те се поставят в следния ред: „Едип цар“, „Едип в Колон“, „Антигона“. След тях идат двете трагедии от Троянския цикъл „Аякс“ и „Филоктет“. Редът им се определя също от съображения върху последователността на събитията, изобразени в тях. В случая той съответства и на хронологията на двете трагедии: трагедията „Аякс“ е по-стара от „Филоктет“. След тях, като най-близка до тях и като свързана донякъде с Троянския цикъл, е поставена „Електра“. На последно място остава трагедията „Трахинянките“.

В настоящото издание частите на трагедията се означават с гръцките термини, повечето от които ни са засвидетелствани и обяснени от Аристотел („Поетика“, гл. 12). Цялата начална част на трагедията до появата на Хора се нарича пролог. Прологът има назначение да въведе зрителя в събитията на драмата. Хорът излизал на сцената разделен на два полухора, пеейки маршова песен, наречена парод. След парода идат епизодите, които Аристотел определя като цялостни части на трагедията, разположени между две завършени хорови песни. Епизодът е диалогична част на драмата; названието съответства на термините „действие“, „акт“. Стазим е лирическа песен, изпълнявана от Хора между два епизода, обикновено когато лицата от диалога не са на сцената. Последното действие се нарича екзод. Скръбните реплики, които се разменят между Хора и лицата от диалога, образуват комос. Аристотел определя комоса като „общ плач на хора и актьорите“.

Лирическите части се състоят главно от строфи и антистрофи, съставени в еднакви метрически схеми. Понякога след строфата и антистрофата иде „припевна“ строфа — епод. Хорът може да изпълнява и песен, съпроводена от танц-пантомима; тя се нарича хипорхема.

И в античната гръцка трагедия, както и в съвременната драма, преди текста на произведението се означават действащите лица. Гърците обаче подреждат имената им, като се водят не от значителността на героя, а от реда на появата му. Фигурантите (лицата без реплики) обикновено не се отбелязват в списъка на действащите лица. В настоящото издание е спазен онзи ред на имената, който предлага оригиналът. Имената на фигурантите не се посочват.

С термина хор атическата драма означава цялата група от дванайсет или петнайсет хористи. Много често обаче той означава не целия хор, а само корифея (т.е. предводителя на хора). В нашето издание навред — и при партиите на хора, и при репликите на корифея — стои означение Хор. Смисълът на репликата показва дали тя принадлежи на целия хор, или на корифея.

В атическата трагедия няма ремарки. В предлаганото издание, с цел да се улесни както режисьорът в постановъчната му работа, така и читателят, ремарки са поставени на всички места, където се чувства нужда от тях.

Понеже голяма част от гръцките собствени имена, които се срещат в трагедиите, са малко популярни у нас, в изданието е възприето да се означава тяхното ударение. Това се налага най-вече в лирическите части, където особената ритмика на стиха невинаги може да служи за указание къде пада ударението. Но ударението се означава дори в случаи, когато подобни непопулярни имена се намират в частите на диалога, въпреки че ритмиката на последните определя с достатъчна яснота коя е ударената сричка.

 

 

Преводът е направен по изданието: Sophokles, Erklärt von F. W. Schneidewin und A. Nauck. Berlin, Weidmannsche Buchhandlung.

1. Bd. Aias. 10. Aufl. von L. Radermacher, 1913.

2. Bd. Oidipus Tyrannos. 11. Aufl. von E. Bruhn, 1909.

3. Bd. Oidipus auf Kolonos. 9. Aufl. von L. Radermacher, 1909.

4. Bd. Antigone. 11. Aufl. von E. Bruhn, 1913.

5. Bd. Elektra. 10. Aufl. von E. Bruhn, 1912.

6. Bd. Die Trachinierinnen. 7. Aufl. von L. Radermacher, 1914.

7. Bd. Philoktetes. 11. Aufl. von L. Radermacher, 1911.

В отделни случаи преводачът се е отклонявал от това издание.

 

 

Бележките към текста на трагедиите поначало не поясняват собствените имена. Понеже много собствени имена се срещат не само в една трагедия, въпросът за поясненията към тях се решава по-удобно чрез един Именен показалец, приложен в края на книгата. Показалецът предлага предимно сведения, свързани с конкретните Софоклови текстове.