Софокъл
Аякс (6)

Втори епизод

 

АЯКС

Безкрайността от време ражда скритото

и скрива от очите всичко видимо.

И няма неочаквано: пречупва се

и клетва страховита, и разсъдък твърд.

И аз, човекът, който бе тъй страшно твърд —

като стомана, — укротих езика си

пред нея. Да оставя нея без съпруг,

а своя син — сирак сред враговете ми!

Ах, колко ми е жал! Не, не! При извора,

в крайбрежните поля ще ида! Може би

очистен ще ме пощади богинята^[17].

Па ще отида в непристъпни кътища

и ще заровя във земята меча си,

злокобното оръжие, та ничий взор

да го не види! Нека бъде пазено

от Ада и Нощта! Откакто дар го взех

от Хектор, своя първи враг, не съм видял

до днес ни капка радост сред аргивците.^[18]

Но истина се казва в поговорката:

добро не носят вражеските дарове.

Затуй ще знам да слушам боговете аз

и да отдавам почит на Атридите.

Царе са, ще ги слушам аз. Защо пък не?

И силното, и даже най-могъщото

отдава почит. Снежните виелици

отстъпват пред плодообилни летни дни.

Оттегля се и нощният ужасен кръг,

та белоконен ден да палне слънцето.

Със страшния си дъх приспиват вихрите

морето шумно. И сънят, всемощният,

освобождава, не държи завинаги.

Как ний да не познаваме умереност?

И лично аз — та само преди миг разбрах,

че трябва тъй врага да мразим, сякаш той

ще ни обикне пак; а на приятеля

да бъдем в полза тъй, като че в бъдеще

не ще ни е приятел. Да, невярно е

приятелството в повечето случаи.

С добро ще свърши всичко туй.

 

                                                А ти, жена,

влез вътре и моли се продължително

да стане, както иска днес сърцето ми.

 

И вий, другари, зачетете моята

молба. Щом дойде Тевкър, обадете му

за нас да се погрижи и за всички ви.

Аз тръгвам, накъдето води пътят ми.

Сторете тъй и може би ще чуете,

че съм избавен въпреки бедата си.